Никой не знае, че аз не съм биологичната им майка. А вече Калина и Борислав са в първи клас.
Преди години работех в родилното отделение на болницата в Пловдив. Обожавам бебетата носят онзи топъл мирис на мляко, който родилната зала не може да скрие. Обичах работата си и често си представях как един ден и аз ще стана майка.
Скоро след това се омъжих за Мартин и започнахме да планираме общото си бъдеще, с надеждата да си имаме собствени деца. Годините минаваха, но бременността все не идваше. Посетих лекари, направих разни изследвания и се оказа, че не мога да забременея. Много се страхувах да кажа това на съпруга си мислех, че може да реши да си тръгне, когато чуе новината. Но Мартин ме прегърна и каза, че любовта му към мен не зависи от това.
Когато вече започнахме да се примиряваме с мисълта, че нашият дом ще е без детски глъчки, животът ни поднесе неочаквано решение. Една млада жена, бременна с близнаци, беше приета в нашето отделение. Родиха се здрави момче и момиче. Майката остана съвсем сама нямаше живи роднини, а бащата избяга още щом разбра за бременността. Остави писмо, в което се отказваше от децата.
Посъветвах се с Мартин и заедно решихме ще поемем грижата за тези деца. Попълнихме нужната документация, минахме през всички процедури и най-сетне домът ни се изпълни с детска радост.
Днес Калина и Борислав вече са първокласници и никой не подозира, че не съм им биологична майка. Толкова си приличаме, че дори близките ни не задават въпроси. Още не сме им разкрили тяхната история решихме да изчакаме, докато пораснат.
Шансът, който животът ни даде, ни направи истинско семейство. Научих, че любовта не се мери с кръвта, а с топлината на сърцето.







