Желанията на татко стават все по-странни – усещам, че просто не иска да празнува рождения си ден със семейството. Всяка година имам все по-малко желание да отбелязвам рождените си дни. В един момент осъзнаваш, че всъщност не порастваш, а просто остаряваш, а с тях празненствата и гостите се превръщат в излишен разход. Колкото повече години минават, толкова по-несоциална ставам, и в деня ми ми стигат едно обаждане от родителите, букетче от съпруга и нарисувана от децата картичка. Но при баща ми е точно обратното. Той вече е на шестдесет и седем, скоро ще навърши шестдесет и осем, но изобщо не иска да празнува рождения си ден като досега – със семейството. Има приятели в квартала, с които предпочита да седне на по питие и да обсъди бизнеса си, и не иска деца и внуци у дома по този повод. В началото промяната в поведението му беше свързана с подаръците – искаше това или онова, или направо пари. Обикновено угаждахме, но братовчедка ми не живее добре и рядко може да подари дори символично нещо или пари, а татко често я поставяше в неудобно положение, искайки неща, които за нея са нереалистични. Дори когато някои гости съобщят, че няма да дойдат, татко пак настоява да оставим внуците вкъщи – било с бавачка, било сами, защото бил възрастен, имал главоболие и не понасял шум. А фактът, че почти не вижда внуците си, никак не го вълнува. Отношението на баща ми към децата наранява съпруга ми – той вече не иска да ходим, а аз не виждам смисъл да наемаме някой да ходи само заради тортата и празника. Може би е глупаво, но дали татко просто не иска да ни вижда всички заедно и затова измисля поводи? Ако няма гости, ще остави мама сама и ще излезе с приятелите си, а ние само го натоварваме на празника му.

С времето желанията на татко ставаха все по-странни. Имам усещането, че просто не иска да празнува рождения си ден със семейството.

С годините все повече губех желание да отбелязвам рождените си дни. В един момент осъзнаваш, че не порастваш, а просто остаряваш, и цялото празненство и гостите са един излишен разход. Колкото повече остарявам, толкова по-малко ми се общува, и на рождения ми ден ми стига да ме потърсят мама и татко да ми честитят, една китка цветя от съпруга ми и нарисувани от дъщерите ми картички. При татко е точно обратното.

Той е на шестдесет и седем, скоро ще навърши шестдесет и осем, но не желае да празнува, както последните двадесет години със семейството. Има приятели от махалата, с които обича да пие по ракия и да си говори за бизнесите си, и не иска децата и внуците да му идват вкъщи. В началото на тази негова промяна желанията му често бяха свързани с подаръци искаше това, онова, или пък пари. Най-често изпълнявахме прищевките му, но братовчедка ми не живее добре, та рядко може да купи нещо по-значимо или да даде пари, а така татко я поставяше в доста неудобно положение, като изискваше неща, които от нейна гледна точка бяха съвсем нереални.

Дори когато някои от гостите ни съобщаваха, че няма да дойдат, татко настояваше пак да оставим внуците у дома или на детегледачка, или сами, защото е възрастен, боли го главата и не иска да слуша шумотевица. А че почти не вижда внуците си, изобщо не го интересуваше.

Това отношение на баща ми към децата наранява съпруга ми. Той вече не иска да ходи, а аз не виждам смисъл да плащам на някого, за да ни придружава до тортата.

Може и да е глупава мисъл, но ако просто татко не иска да ни вижда всички заедно и затова измисля причини? Когато няма гости, ще остави мама сама вкъщи и ще излезе с приятелите си някъде, а ние на неговия празник само му тежим.

Тогава времена бяха други. Сега, като се замисля, може би всеки човек със своите си години има нужда от свой собствен мир и покой, а ние сме били твърде настоятелни да празнуваме заедно, без да го питаме какво наистина иска.