Всеки има право на прошка
Отворих очи и видях как слънцето се прокрадва между пердетата и озарява с меката си светлина спалнята ни.
Май е време да сменя тези пердета с по-плътни, лятото тук слънцето направо блести, а аз си го обичам мислех си, поглеждайки към спящия до мен съпруг. Ех, Кирил винаги спи дълбоко, слънцето изобщо не му пречи нежно си помислих.
Станах и тътрих по пантофи до кухнята, после обичайните сутрешни навици и закуска. Спомних си, че някога беше шумно и весело на масата двамата ни сина, Петър и Сашо, винаги се забавляваха и се смееха, а Кирил ги гледаше уж строго, но в очите му гореше обич.
Сега момчетата са пораснали, дипломирани и оженени, живеят с семействата си в града. Петър е с жена си и дъщеричката им в областния център, Сашо със съпругата и двамата си близнаци момчета в друг квартал. Работят, наред им е животът, и често идват при нас в селото.
Днес се канех да отида до града да видя моите, много ми беше домъчняло за внучката Мариела. Кирил щеше да ме закара с колата. Подготвих закуската, и точно преди да извикам мъжа ми, той се появи на прага.
О, събуди се, баш щях да те викам усмихнах се.
А бе, отдавна съм станал, просто лежах със затворени очи. А в кухнята ухае на мекици засмя се той.
Хайде, умивай се и да сядаме, тръгваме за Петър казах му и той кимна.
Живеем в малко селце, аз работя като пощаджийка разнасям писма и пенсии от много години, Кирил е механик и се грижи за земеделската техника. След закуска започнахме да се събираме за път. Пратих Кирил да вземе от мазето туршии и сладка.
Вземи две буркани с краставички и доматена туршия, две от салата и за сладко малиново, черешово му подсказвах, докато се спускаше долу.
Натоварихме картофи, бурканите всичко в багажника и потеглихме от двора.
Каква красота е лятото засмях се, в началото на юни всичко е зелено, сърцето се радва.
Да, когато е почивен ден човек си е господар рече Кирил.
След шумната среща с Мариела, похапнахме вкусна трапеза, която снаха ми Ели подреди умело, поговорихме и време беше да си вървим обратно.
Бабо, рано е още мрънкаше Мариела, искаше да поиграе още с мен.
Злато, трябва да минем през пазара, но ти ни гостувай другия уикенд с мама и татко. Дедо Кирил ще те заведе на реката, ще вилнеем на двора тя веднага прие идеята.
Пазарът още работеше, реших да се разходя из щандовете трябваше ми нов халат, бельо, на Кирил чорапи и тениска.
Катя, аз съм до магазина за техника, после те чакам на колата. Твоите парцали не са за мен! засмя се той.
Купих си каквото ми трябваше и се връщах, когато между два павилиона попаднах на възрастен акордеонист, с прошарена коса, раздърпани дрехи, занемарен, с шапка на земята и дребни левчета вътре.
Помогнете, добри хора повтаряше дрезгаво и се покланяше.
Дали това не е Симеон? мина като ток през мен. Толкова смачкан от живота Да, той е. Подминах го, пуснах набързо няколко лева в шапката и се запътих към колата.
Не изпитах нито злорадство, нито жал към него. Кирил се приближи и ме попита загрижено:
Катя, какво ти е?
Май ме заболя глава
Ще се приберем и ще си легнеш каза ми той.
У дома се отпуснах на дивана, но не можах да заспя. Спомените, които сякаш дремеха в мен години наред, изведнъж изплуваха. Спомних си себе си като осемнадесетгодишна.
Живеех с майка и татко в селото, след гимназията първо работех в птицеферма, след пет години започнах в пощата. На осемнадесет се влюбих в Симеон буен тракторист, акордеонист, отбил военната си служба. Красивият Симеон не беше безразличен на нито едно момиче. Знаеше се, че води разпуснат живот.
Не исках да го гледам, но не можех да отлепя очи от него, всяка негова дума бе като дар за мен. Бях готова на всичко да съм до Симеон. Той обаче не ми обръщаше внимание, свиреше на акордеона в клуба сред шумни момичета, шегуваше се и често беше подпийнал. Аз нищо лошо не виждах в това, мечтаех да му стана жена.
Захари друг момък, без особена красота, уравновесен, отдавна зяпаше по мен. Не го забелязвах, а той само въздишаше докато наблюдаваше погледа ми към Симеон.
Защо ти е този Симеон казваше ми приятелката ми Роза. Ти виж Захари, той от години те обича. Обичай този, който те обича!
Аз не чувах никого обичах Симеон и никого другиго. Един ден той най-сетне ми обърна внимание, когато танцувах щастлива в клуба. Погледна ме с черните си очи знаеше, че съм влюбена в него, но не се жалеше от липса на ухажорки. Дойде ми реда, реши той.
Свиреше и ме наблюдаваше с интерес аз извънредно щастлива. Сърцето ми подскачаше:
Най-накрая ми обърна внимание, колко съм щастлива!
Катя, ще те изпратя тази вечер каза безцеремонно. Аз се съгласих, макар да беше пил.
Говорихме, после прекарахме нощта заедно, той ми шепнеше:
Само ти ми трябваш, никога няма да те оставя аз му повярвах.
Сутринта пак бях щастлива, вървях във възторг към клуба, където той пак свиреше. Доближих го, но той хладно ме погледна и се обърна.
Какво ти е, Катя? Вчера май прекалих, забрави всичко отсече и засвири, засмян.
Тези думи ме парнаха дълбоко, пулсът ми се ускори, сякаш ще изскочи.
Но ти обеща, а аз те обичам настоявах унижена.
Нищо не съм ти обещавал, остави ме. Сама се натрапи каза грубо; светът пред мен се срина.
Симеон започна да ме избягва, аз спрях да ходя в клуба, заживях между работа и дом. Скоро разбрах, че съм бременна. Точно тогава татко почина внезапно. След погребението дълго се възстановявахме, а аз вече си личах. В онова време да имаш дете без мъж беше срам.
Като срещнах Симеон, му казах за бебето той се засмя подигравателно:
С някой друг си се забавлявала, няма да ме натоварваш, остави ме и замина.
Признах на мама тя тъгува, но ме подкрепи, каза че ще помогне. Излизах с Роза, веднъж двамата срещнахме Симеон беше с грацозна софиянка, Ева, която редовно идваше при леля си.
Какво се взираш каза Роза, ще се женят, ще заминат за София.
Много ми беше тежко и сама, и знаех, че той женен се маха. Плаках във двора, дойде Роза заедно със Захари да ме успокояват.
Когато коремът вече се виждаше, Захари каза сериозно:
Катя, знам, че не ме обичаш. Но нека детето ти има баща, ще съм винаги с теб, ще обичам теб и детето. Детето е радост, а ако не успееш да ме обикнеш, ще обичам и за двама ни Кажи нещо.
Не знам, Захари, не знам дали ще мога
Потихом кротичко сключихме граждански брак. Пролетта се роди Петърчо. Роза ни стана кръстница. Захари удържа честта си бе добър татко. Живеехме в неговата къща, той ми помагаше постоянно. Аз дълго бях като замръзнала умът ми беше на друго място. Не обичах Симеон вече, но и Захари все още не можех да обикна.
Никога не ме укори, беше търпелив, радваше се на дните ни. Когато Петърчо проговори, веднага нарече Захари “тате”, а той от щастие плачеше. Сърцето ми започна да се разтапя.
Скоро разбрах, че съм бременна пак.
Захари, ще имаме още едно дете!
Майко, Катя, толкова съм радостен!
Роди се малкият Сашо, Захари не го оставяше от ръце. Тогава разбрах, че вече го обичам най-добрият баща и съпруг, както казвах на Роза. Ще съм достойна съпруга, благодарна за търпението му.
Катя веднъж се прибра от работа, реших, хайде да се венчаем! Да сме заедно цял живот и после горе погледна към небето.
Съгласна съм отговорих ентусиазирано.
Оттогава живеем заедно с любов и уважение, а аз все не се нарадвам на щастието си. Симеон? Той бе моето вътрешно изпитание, заблуда, която преборих с помощта на любящия си съпруг. Моята грешка, но всеки заслужава прошка. В крайна сметка, човек не може да живее без нея, и аз се научих да прощавам така направих и за себе си, и за другите.
