Веднъж у дома
Събудила се, Радка по навик обърна глава към мястото, където спи съпругът й Борис, и се изненада – не го беше до нея. Погледна часовника и си помисли:
“Пак е решил да ми направи закуска, да ме изненада.”
Радка стана от леглото и се приближи до прозореца, дръпна плътните пердета. Слънчевите лъчи избликнаха в лицето й, принуждавайки я да зажмури.
“Ух, каква красота, времето днес е чудесно!” – отвори вратата на балкона и излезе.
“Колко хубаво, лято, топлина, слънце. И днес съм у дома. Децата ми дадоха свободен ден. Ще прекарам време само с Борис, можем да излезем на разходка.”
Радка скорошно пенсионерка, Борис – военен пенсионер, но работи в охрана. Отиде на работа, защото не иска да стои сам вкъщи. Жена му гледа внука им, петгодишният Боби. Дъщеря й не иска да го дава в градина, често боледува.
При Величка отдавна нямаше деца – с мъжа си живееха десет години, преди тя да забременее. Величка мина през лечение и най-накрая роди. Тя постоянно се притесняваше, че съпругът й Стамен ще се отегчи и ще я напусне за друга жена. Но, слава Богу, всичко се нареди. Стамен търпеливо чакаше и подкрепяше жена си.
Величка се омъжи след завършване на университета. Тя беше единствената дъщеря на Радка и Борис.
“Майко, татко, ще се омъжа за Стаменчето” – обяви еднажды дъщерята, а родителите й останаха като заковани.
Никой от тях не очакваше любимата им дъщеря просто така да ги изненада с новината за женитба.
“Ще живеем в апартамента на Стамен, така че ще се изнеса от вас, скъпи мои родители.”
“Величка, защо не останете при нас? Имаме място за всички” – предложи майката. – “Стамен живее в края на града.”
“Всичко е наред, мамо” – Величка махна небрежно с ръка. – “И не се притеснявай, ти и татко ще сте заедно, няма да ви е скучно.”
След като Величка се изнесе, в апартамента им се настани тишина. И животът им се промени коренно. Вярно е, че Борис се опитваше да обръща повече внимание на жена си, но тя пак копнееше по дъщеря си. Вместо да се прибира директно от работа, тя пътуваше през целия град до младите с пълни торби храна. Добре, че работеше в училище, преподаваше биология, след три часа вече беше свободна, понякога и по-рано, затова можеше да си позволи да посещава дъщеря си след работа.
“Мамо, защо влачиш толкова торби? Не сме гладни, и двамата работим” – мърмореше дъщерята, изваждайки храната на масата. – “Татко е сам вкъщи, сигурно гладен те чака.”
“Какво говориш, дъщеро! Той не е дете, ако му се наложи, сам ще си сготви, даже и за мене ще остави.”
Но Радка усети, че честите й посещения не радват особено дъщеря й и зет й, и дори се уплаши, че един ден ще й кажат да не ходи. И Стамен я гледаше неодобрително. За да не усложнява живота на дъщеря си, Радка реши:
“Трябва да спра да ходя толкова често, всеки момент зетят ще ми каже нещо в лицето. Очевидно го дразнят посещенията ми. Добре, ще идвам само когато ме поканят. Разбира се, трябва да помагаме на децата, но трябва да имаме мярка. И не е хубаво да оставям съпруга сам…”
Минаха години. Радка свикна да живее без дъщеря си, ходяха на гости, но не толкова често. И този живот вече не й изглеждаше сив. И Борис беше доволен, че жена му винаги е вкъщи. Сега след работа не се влачеше до другия край на града и не се прибираше късно. Заедно с мъжа си готвеха вечеря, редуваха се при миенето на съдове, купуваха храна заедно. А преди сън задължително излизаха на разходка в малкия парк до блока им.
Борис стигна до чин полковник и пенсионира се. Неговата служба след училище беше трудна и изморителна. Ожени се за красиво момиче – Радка, която тъкмо беше завършила педагогическия институт. Веднага го изпратиха да служи далеч – в Добруджа, първо живееха в вагонче, после им дадоха жилище, но без никакви удобства.
“Радке, любима моя” – казваше мъжът й, прибирайки се от служба. – “На такива като теб трябва да дават орден за храброст. Не всяко момиче, отгледано в голям град, би тръгнало след съпруга си в такава глушь.”
“Стига бе, всичко е наред, не сме тук завинаги” – смееше се щастливата Радка. Тя наистина не се чувстваше тежко, явно любовта изглаждаше всичко.
После се роди дъщеря им Величка. Много жалко им беше за момиченцето – жегите бяха непоносими, но издържаха. После Борис го преместиха някъде другаде, и най-накрая постъпи във военната академия. Отидоха не където да е, а в София. Живееха в общежитие обаче.
“Трудно ти е с момиченцето в общага” – грижовно казваше мъжът й. – “Но трябва да по
