Стефане, наистина ли? В новогодната нощ? Но нали бяхме се разбрали, мариновах патешкото точно по твоята любима рецепта, с ябълки и сливи, Милена замръзна с лъжица над тенджерата, в недоумение гледайки към съпруга си, който нервно събираше спортната си чанта в спалнята.
Стефан се спря, въздъхна тежко и погледна жена си с онази поза на мъченик, когото животът е натоварил с всичка тежест.
Миле, знаеш как е, не е по мое желание. Шефът ми звънна преди десет минути на склада в Илиянци стана авария, спука се тръба, вода навсякъде, стоките са за хиляди левове. Ако сега не ги спасим, след празниците ще ни уволнят всичките. Аз съм началник на логистиката, трябва да съм лично там, да пиша протоколи. Такъв форсмажор е, трябва да ме разбереш.
Милена бавно остави лъжицата обратно в тенджерата, където къкреше боба. Вътре й сви от обида. Този празник го планираха цял месец, мечтаеха да седнат заедно, само двамата, романтика, свещи, без гости и шумни компании. Децата пораснаха и се разотидоха, а внуци още нямаше това време беше само тяхно.
И за дълго ли ще е? едва чуто попита тя, усещайки буца в гърлото.
До сутринта ще се мотаем, Стефан се оправдаваше, размахвайки ръце. Там казват, че е локва до коляното. Докато отпомпаме, докато преместим кашоните в сухо помещение… Извини ме, миличка. И на мен не ми е приятно. Мислиш ли, че ми се празнува Нова година в гумени ботуши, в студен ангар? И аз мечтаех за патешкото и за твоето Наполеонче.
Дойде при нея, прегърна я и я целуна по косата. Миришеше на скъп одеколон, онзи който слагаше само за празници.
Странно, набеляза си Милена. Защо се пръска с Шанел, ако ще рине води в склада?
Но нищо не каза. Двадесет и пет години брак я бяха научили да му вярва. Стефан беше надежден, работлив, всичко беше за дома. Понякога се случва, работа има, няма как. В тези времена да си запази мястото е важно.
Добре, въздъхна тя, отдалечавайки се леко. Отивай се стягай. Поне ще ти сложа храна за из път. Не може да си гладен. Ще сложа студенец, няколко сандвича с пастет, парче баница ще отрежа.
Не трябва, Миленче! прекалено бързо отказа Стефан. Там момчетата ще поръчат пица или нещо друго. Не е удобно да мъкна кутийки, началник съм, ще ми се смеят работниците.
Глупости, отсече Милена, вече вадейки кутиите за храна. Домашното е по-вкусно. Стомахът ти е слаб, после ще имаш киселини. Ще сложа малко, няма да личи.
Тя натъпка в контейнерите празнична вечеря. Стефан я гледаше с поглед, в който се смесваха раздразнение и жал, но не възрази виждаше се, че бърза.
След половин час вече стоеше при входната врата, облечен с най-хубавото си зимно яке.
Тръгвам. Недей да се тъжиш. Заспивай по-рано, не стой до късно пред телевизора. На първи ще празнуваме, обещавам. Обичам те.
И аз те обичам, отвърна Милена.
Вратата хлопна, звукът на ключа прониза дома като изстрел. Милена остана сама.
Отиде в хола, където елхата светеше весело, премигвайки. Под нея подаръци, наредени красиво. За Стефан бе купила нов видеорегистратор мечтата му от седмици. Сега този пакет изглеждаше жалко и ненужно.
На кухнята ухаеше на печени ябълки и патешко. Милена изключи фурната. Не й се ядеше. Сълзите, които беше сдържала пред Стефан, рукнаха. Тя седна на стол, зарови лице в ръцете си и плака за себе си, за проваления празник и неизбежната си самота, която й се струваше близо, съвсем близо.
Така остана близо час. Навън София вече беше в празничен ритъм пукаха първите пиратки, по улицата се чуваха радостни гласове. А вкъщи тишина, само часовникът тиктакаше.
Телефонът извибрира. Милена изтри сълзи. На екрана Светла.
Ало? гласът й беше хрипкав от плач.
Миле, честита Нова година! бодро се провикна най-добрата й приятелка. Що си такава намусена, да не си препила вече?
Не, Светле. Не съм пила. Стефан замина на работа, спешно го извикаха. Пак авария в склада. Останах сама.
На другия край тишина. Светла, трикратно разведена, закалила се в живота, се засмя кратко.
Ще ми кажеш ти мен аварии на Нова година… Ти вярваш, седиш, плачеш и гледаш Оркестър без име, а?
Ама какво да направя? прошепна Милена. Патешкото изстива.
Приятелко, стига рев! командно заяви Светла. Моята кавалерка се изпари страх от обвързване. Аз съм сама също. Знаеш ли какво направих запазих маса в Зимната градина. Там има програма, танци, Дядо Мраз. Запазих за двама, мислех сама да отида, но съдбата си знае работата ти идваш!
Светле, в ресторант? Аз съм по халат, с червени очи. И … съм омъжена. Не мога!
Можеш и ще дойдеш! Не ти разрешавам да седиш и да ревеш. Не си монахиня! Или искаш да посрещнеш годината с плач? Помниш ли както посрещаш, така ще ти върви!
Милена гледа отражението си в тъмния прозорец. Окапала жена с ролки. Така ли искаше да е? Стефан в склада, работи за семейството, а тя плаче… Не! Светла е права. Трябва да се оживи, поне да не се побърка от мъка.
Добре, въздъхна тя. Ела да ме вземеш.
След час и половина Милена не се разпозна в огледалото. Синята кадифена рокля подчертаваше фигурата й, деколте, перли, официална прическа. Гримът скри сълзите, очите светеха с решимост.
Светла в червена рокля с пайети свирна от възхищение, като я видя.
Ех, майко, короната ти отива! Ако Стефан те види, ще остави склада и ще литне към теб.
Те се качиха в софийско такси. Градът грееше от светлини. Настроението им леко се повдигна ще празнуват, ще танцуват!
Ресторант Зимната градина беше пълен с шум, блясък и веселие. Огромна зала, украсена със злато и сребро, в средата гигантска елха. Официанти сноват, музика се настройва, радост, празник.
Масата им беше в уютен ъгъл, с изглед към залата и дансинга, но достатъчно уединено.
За нас, красавици! Светла вдигна чаша с пенливо вино. Нека новата година ни донесе любов и парите да текат кат Дунав!
Милена се усмихна и отпиха. Заказаха леки салати, жулиен и още шампанско. Разговорът потече за деца, цени, мода, женски неволи.
Радвам се, че ме извлече, призна се след час Милена. Вкъщи щях да полудея. Благодаря ти, Светле.
Ей за това са приятелките, намигна другата. О, танците почват! Да въртим малко старата слава.
Светлините притъмняха, музиката се усили. Хора се стекоха на дансинга. Милена гледаше двойките, с лека тъга. Беше й тъжно искаше да танцува с Стефан
Погледът й се плъзна по залата и се спря на добре познат силует при прозореца: мъж, седнал с гръб към нея. Наклона на главата, широките рамене… Милена ги познаваше до болка.
Сърцето й спря за секунда.
Не може да е той, прошепна тя. Друго яке, той е на склада.
Какво ти става? Светла проследи погледа.
Майки ми… Онзи мъж прилича на Стефан.
В този момент мъжът се обръща към сервитьора, светлината го осветява.
Това беше Стефан.
Милена се вкопчи със зъби в дамската си чанта. Въздуха не й стига. Това бе нейният Стефан с бяла риза, която тя глади снощи, и сакото, за което каза, че няма да носи да не се цапа.
Но това не беше най-страшното отсреща седеше млада жена със златиста рокля, ярко, накипрена. Смееше се и държеше Стефан за ръка, а той я гледаше както някога гледаше Милена с обожание и страст.
Милена, пребледня! стресна се Светла. Какво има?
Това е той, произнесе Милена, обречено. Стефан.
Светла се взря, присви очи.
Пази Боже… Тоя с блондинката? Е, е баси лъжата! А разправя склад, аварии…
Лъгал ме е, шумеше в главата на Милена. Не е искал да е с мен, искал е да е с нея.
В миг прослуша утринните подробности суетнята, парфюма, отказа от домашна храна… Сред работниците не е удобно с кутийки Ама пред онази госпожица наистина не е удобно с студенец!
Сядай тук! светлето се наежи. Аз ще му хвърля кофичка с лед върху главата!
Недей! сграбчи я Милена. Не прави сцена.
Ще го оставиш така?! По празници с любовница, ти да ревеш над патешко! Не може!
Милена пое дълбоко въздух. Шока отстъпи място на студено спокойствие, онова ледено, само жени познават.
Няма да го оставя, тихо каза тя. Но няма да се истерясвам. Няма да му доставя удоволствие да види сълзи или скандал. Ще го направя по друг начин.
Стана, оправи роклята и прическата.
Къде отиваш? прошепна Светла.
Ще поздравя мъжа си. Как не е учтиво да не го поздравя за Нова година.
Милена мина през целия салон с вдигната глава, горда и спокойна, макар сърцето да биеше в гърлото. Беше като акробат над пропастта един погрешен жест, и ще се срине. Но нямаше да падне.
Отиде до тяхната маса. Стефан беше зает с госпожицата сервираше й в чинията.
Приятен апетит, драги, каза ясно и силно Милена, като застана над масата.
Стефан подскочи, изпусна вилицата, която звънна в чинията. Вдигна глава, цялото лице заледено.
М-милена? Какво правиш тук?
Блондинката, около тридесет годишна, го изгледа объркано.
Стефко, коя е тази? Ти каза, че майка ти живее в друг град.
Удар долу по кръста. Майка. Милена се разпали отвътре, отвън само се усмихна.
Не, миличка. Не съм майка. Аз съм началникът на склада, погледна към Стефан. Дойдох да видя как протича аварията и спасението на стоката. Гледам, процесът върви успешно!
Стефан се надигна, бутна чашата си, червено вино се разля по скатерта.
Милена, обяснявам ти… Не е това, което мислиш… Делови разговор е…
Седни, тихо, но командно. И той седна т.е. се срути на стола като ненаказано момче.
Делови партньорка? Милена се усмихна на блондинката. Желая успешни сделки. Двойна тарифа за нощна смяна!
Блондинката започна да разбира. Лицето й порозовя.
Стефане! Каза, че си разведен! Че делите жилището, живеете като съседи!
О, интересно, усмивката на Милена стана ледена. Делим имуществото? Благодаря, че ми казваш, Стефан. Ще го запомня.
Взе бутилка шампанско от масата им.
Ако не възразявате, изсъхна ми устата от възхита към твоята работливост, мъжо.
Наля си цяла чаша и я изпи на екс, гледайки право в очите му. Той мълчеше, прикован на мястото си. Хора вече се обръщаха, усещайки скандала.
Стефане, каза тя като върна празната чаша. Приготвих ти студенец, сандвичи, мислех че там гладуваш, а ти тука с лъжица ядеш хайвер.
Извади ключовете от апартамента и ги сложи пред него.
Ето, ще ти потрябват като идеш за багажа си. Днес не се прибираш. В къщи е потоп. Тръбата я пука моето търпение.
Почакай, Милена! Недей! Да поговорим!
Тя дръпна ръка като от огън.
Не ме докосвай. Никога повече.
Обръща се към блондинката:
Препоръчвам да провериш паспорта му. И портфейла му банкетът може би е платен с семейния бюджет. Честита Нова година. Бъдете щастливи.
Милена се обърна и излезе. Чуваше зад себе си оправданията на Стефан и писъка на неговата нова партньорка. Беше й все едно.
Краката й се тресе, сърцето й блъскаше, но мисълта беше ясна. Върна се на масата си при шокираната Светла.
Ти… ти си страшна! изпъшка приятелката. Мислех, че ще му хвърлиш чиния в лицето, а ти го смачка морално! Сякаш от филм!
Милена седна, изпи чаша вода.
Да се прибираме, Светле. Моля те.
Разбира се! Сметката и тръгваме.
Обратно почти не помнеше. Гледаше светлините и мислеше, че 25 години живот свършиха на чужд празник. Беше й мъчно, и противно, все едно се е изцапала.
Вкъщи Светла не я остави сама.
Никакви сълзи! заяви. Сега действаме. Къде са му вещите?
В гардероба, махна Милена.
Два часа подреждаха багаж куфари, пликове, чанти. Милена работеше мълчешком, с ожесточение, мяташе ризите, чорапите, костюмите.
Този пуловер аз му плетох, две седмици… каза Милена.
Остави го в куфара. Да му напомня кой изгуби.
Към четири сутринта антрето беше пълно с багаж. Дома й бе празен както душата й.
Готово, каза Милена, обляна в пот. Празно е.
Душата ще се напълни, прегърна я приятелката. Място не остава празно! Красива си и умна, ще намериш нормален човек.
Не ми трябват мъже, отговори Милена. Трябва ми спокойствие.
В шест сутринта се звъни на вратата. Натрапчиво.
Милена знаеше кой е. Погледна през шпионката. Стефан, разчорлен, очите лудешки.
Не отвори.
Милена! Отвори! Грешка беше! Обичам те! викаше той. Бях пиян! Онзи ме излъга! Само теб обичам!
Милена се опря с чело на хладната врата.
Махни се, Стефан, каза тя високо. Багажа ти е на площадката изнесох го, докато се качваше. Смених ключалката, викнах майстор.
Нямаш право! Моя е квартирата!
Имам. Подавам молба за развод на девети януари. Сега живей на склада. Там сигурно е сухо вече.
Миле, недей! 25 години сме заедно! Не го прави!
Точно така 25 години. Вярвах ти 25 години. А ти ги смени за една нощ с евтина блондинка и потоп. Махай се, Стефане. Ще викна полиция.
Тишина. След малко шум от местене на багаж, въздишка и стъпки надолу.
Милена се свлече до пода. Светла, с бухалка подръка (превантивно), седна до нея и я прегърна.
Сега вече… прошепна Милена. Свободна съм.
Не просто свободна, каза Светла. Сега започваш да живееш за себе си. Помниш ли кога последно правеше онова, което искаш ти, а не Стефан или децата?
Милена се замисли. Не можа да си спомни.
Минаха три месеца.
Пролетта дойде в София Милена се разхождаше из парка, вдишвайки мириса на топящия сняг и първите пъпки. По нея ново палто, купено с пари, заделени за черни дни.
До нея беше Светла.
Как си? попита приятелката. Звъня ли ти?
Звъня. Плака, признава. Онази го оставила за седмица, разбра че не е бизнесмен, а обикновен логист с изплащано жилище. Моли се да се върне, казвал, че съм светица.
А ти?
Казах му светиците са на небето. Аз съм земна жена. В моя живот предател не влиза повече. Утре ни е делото. Развод.
Съжаляваш ли?
Милена се спря, погледна към небето, към слънчевите лъчи.
Знаеш ли, Светле, първо много съжалявах, страх ме беше. После осъзнах онази нощ в ресторанта бе най-големият подарък на съдбата. Ако не беше излъгал, ако ти не ме беше извела, щях да си живея във лъжа, грижейки се за човек, който не ме оценява. А сега… сега дишам. И въздухът е толкова сладък.
Усмихна се, искрено и светло, без тъга.
Да пийнем кафе? В новото кафенце на ъгъла. Чух, страхотни еклери имат.
Да! радостно каза Светла. После може на кино?
После и кино! Сега командвам сама!
Милена продължи по алеята, а токчетата й отекваха като музика на нов, щастлив живот, в който няма място за лъжи и измамни потопи.
