Списъкът на участъка
Надежда Стелева вървеше по коридора на поликлиниката, притиснала с лакът тежка купчина картони. Пластмасовият джоб с баджа натежаваше на яката на престилката, а очилата ѝ все се плъзгаха към върха на носа. В коридора гласовете бръмчаха, столовете скърцаха, някой кихна силно, а над всичко се носеше стабилен мирис на белина и сапун от тоалетната.
Сестро, ще чакаме ли още много? долетя глас откъм прозореца. Там, на стол, бе сбутана пълничка жена с дебело яке, която стискаше пакет с изследвания до гърдите.
По ред на номерата! отвърна Надежда Стелева, без да поглежда. Картони дадохте, нали? Чакайте тогава.
Свърна към манипулационната, постави картоните на масата, свали ръкавиците, които още леко се лепяха към пръстите ѝ, и въздъхна. До Нова година оставаха три дни, но това се усещаше само по рядката украса на вратите и по мърморенето на хората в опашката оплакваха се не само от високо кръвно, а и от цените по магазините.
Надя, добре ли си? влезе терапевтката, крехка жена с вечен кок. Пратих ти още два адреса за домашни посещения, недей да ме хокаш. Старите ни пациенти са.
Къде ще отида? отигра Надежда Стелева, пое листа с адресите, пъхна го в джоба на престилката, провери чантата с апарата и спринцовките. Всички адреси бяха в квартала ѝ: панелни блокове, които познаваше, и почти всеки вход разпознаваше по звука на асансьора.
Към обяд потокът в манипулационната оредя. Надежда си метна дебело яке върху престилката, мушна краката в вълнени ботуши, които държеше под масата, и излезе навън. Снегът под краката ѝ проскърца, колите по улицата бяха заврени в побелели преспи, от които стърчаха гуми. Прибра инструментите под мишница и се отправи към спирката.
Първият адрес бе в съседния двор сив блок с тежка входна врата, която се затваряше само ако я наклониш с бедро. В сградата миришеше на котешка храна и мокър парцал, ампулата на лампата мигаше, отгоре долиташе музика.
Апартаментът бе на петия етаж, без асансьор. Докато се изкачваше, Надежда броеше стъпалата. На третия спря, опря се за миг на стената сърцето ѝ туптеше в ушите, коленете ѝ боли. Помисли за миг, че май и тя скоро ще вика някой у дома, вместо да обикаля чуждите.
Вратата ѝ отвори мършава жена на около четиридесет и нещо, в раздърпан пуловер.
Заповядайте, каза жената и викна назад: Мамо, сестрата дойде!
В стаята, до прозореца на дивана, лежеше баба с плетен пуловер. На перваза имаше три саксии с цветя, между тях един стъклен топчо на конец.
Кръвното ѝ ту скача, ту пада допълни дъщерята, оправяше одеялото на майка си. И кашля. Докторката каза да я видите.
Надежда по навик извади апарата, сложи маншета на слабия предлакът. Бабата гледаше внимателно, със замъглени очи.
Готвите ли се за Нова година? попита тя неочаквано, докато апаратът изпускаше въздуха.
Аз ли? Дежурства, адреси Пусна телевизор, майонезен салат ще забъркам, и толкоз.
А ние бабата се завъртя към прозореца. Топчето го окачихме да не забравим, че е празник. Дъщерята ще е на работа, на смяна. Ще съм сама, но съм свикнала.
Говореше спокойно, без жалба, но на Надежда ѝ стана неудобно. Замисли се за своята гарсониера, в която сушилнята със старо пране още стои от есента, а стръкове магданоз са изсъхнали в чаша. Елха не бе слагала от години, кутиите с играчки прашасваха по долапите.
Кръвното ви е добре, бабо видя по цифрите. Таблетките ги взимайте, както докторката ви нарежда. А сега да видя гърдите.
Приложи стетоскопа, чу сипкав дъх, рядък издишък. Стаята беше тиха само часовникът тиктакаше, някъде съседите дрънкаха посуда.
Ще ни дойдете пак до празника? попита бабата, когато събираше апарата.
Ако има адрес ще дойда. А иначе не се полага ей така.
Разбирам А вас ще има ли кой да посети? За празника, да кажем?
Въпрос малък, но прозвуча твърде направо. На Надежда ѝ се сви отвътре.
Кой за мен, бабо Големите вече са в друг град, своя си живот имат. Ще звъннат друго не вярвам.
Бабата я погледна със топлота, разбиращо:
Значи по телевизора ще празнуваме заедно аз тук, ти там.
Докато слизаше, Надежда си въртеше тези думи в главата Заедно по телевизора. Спомни си как миналата година заспа преди полунощ, със светната нощна лампа и включен телевизор в кухнята. На сутринта тихо изключи всичко и пак излезе на работа, празникът не бе нищо особено.
Вторият адрес бе в нейния собствен блок, само в друг вход. По бележката беше легнал пациент. Познаваше го самотен мъж след инсулт, грижеха се за него по график. Входът същият сиви стени, стари пощенски кутии с номера написани на ръка.
Вратата отвори жена със дебел елек, гледачка. На креват до прозореца лежеше мъж на заседемдесет, едър, с отпуснати ръце, срещу него телевизор със стар филм.
Как е нашият герой? вдигна вежди Надежда.
Как въздъхна жената. Нощескашля, кръвното се качваше. Докторката ви прати.
Мъжът гледаше в тавана,а устните му едва се размърдваха.
Здравейте, наведе се Надежда. Скоро празник ще е, а вие тук Неправилно.
Той леко се усмихна с единия край на устата.
Празникът е за другите, изрече той. Да не е тежко да се спи.
Премери кръвното, провери системата, записа в тетрадката му. В стаята миришеше на лекарства и варено от кухнята. На перваза стоеше празна вазичка, някога с бонбони за гости.
Роднини има ли? попита Надежда гледачката тихо.
Има сестра, далеч е. Рядко идва. За Нова година няма да дойде. Аз ще бъда на смяна.
Докато слизаше по стълбите, Надежда за пръв път почувства как в собствения ѝ блок има хора, които ще празнуват в тишина, легнали. А тя ги познава само по адреси.
Когато се върна в поликлиниката и сдаде картоните, вече бе тъмно. Зад стъклото на кабинета снежинките танцуваха в лампата. В сестринската стая някой дъвчеше сандвич, телевизорът бучеше новини.
Надя, какво си се умислила? попита терапевтката, сипвайки си чай от електрическата кана. Умори ли се?
Както всички смъкна якето и седна. Слушай, имаме ли много съвсем самотни тук в участъка?
Я се сети сама, засмя се докторката, бъркайки чая. Половината картони са такива. Кой без роднини, кой само по документи. А защо питаш?
Надежда се загледа в списъка с адреси върху стената. Мислеха ѝ чуждите думи: Сама ще празнувам, Празникът не е за мен.
Просто размишлявам Ако Поздравим ги? Мандарини, чай Да се мине поне ей така.
Докторката я погледна с изненада.
Луда ли си? Ще ни търсят сметка. Никакви подаръци, никаква самодейност. Знаеш какво е сега.
Знам, побърза Надежда. Не от поликлиниката. Просто по човешки. Като сестра ги познавам
Докторката въздъхна.
Много си добра, ама не си натоварвай всичко отгоре. И без това бачкаме непрекъснато. Като частно лице е друго иди, но без нас. Недей да казваш, че е от поликлиниката, иначе ще пишат жалби.
Думата жалба прозвуча ледено. Надежда знаеше страха от тях всяка бележка можеше да доведе до разправии.
Тръгна си към дома по студената улица, носеше чантата си сякаш по-тежка. Прозорците вече светеха с гирлянди, на първия етаж деца подскачаха край изкуствена елха, съскаше украса.
В нейния вход бе тихо. На перваза имаше малка елхичка, до нея буркан със засъхнал стрък. На стената обява от домоуправителя за спиране на топлата вода, залепена с тиксо.
В тяхната гарсониера Надежда включи лампата, сложи чантата на табурета до вратата. На кухнята бе хладно, духаше от прозорчето. Пусна чайника, сипа заварка, а докато чакаше, извади бележник.
На първата страница написа На самотните. После си помисли. Прехвърли старите бабата с топчето, мъжът след инсулта, още една от съседния блок, която постоянно повтаря, че няма никой. Напиша десетина имена и адреси.
Загледа се в списъка умората я връхлетя. Мислеха ѝ се възраженията Не твоя работа, Не си задължена, Нямаш сили. Потърка челото.
А ако само купя мандарини и ги разнеса, реши тя. Без речи, без обяви. Просто почукай, кажи Честита нова година. Който иска взима, друг не отваря.
Уплашена повече от това, че сама трябва да върви, да говори, да обяснява. В манипулационната бе сигурна там всичко е ясно, инжекции, кръвно, картони. А тук трябва да надникнеш в чужд живот, макар и за миг.
Чайникът щракна. Нали вода, седна с чаша до масата и пак погледна списъка. Замисли се, после накрая добави Апартамент 31, баба Пенка, отгоре, легнала. Познаваше я само по тупота на патериците на гледачката и по мириса на супа от вратата.
На другата сутрин дойде по-рано на работа. Манипулационната бе още празна, чуваше се само санитарят по коридора, който миеше пода. Надежда окачи престилката, извади бележника и го остави на масата.
Влезе младата сестра, яката момиче с къса прическа.
Добро утро, кимна. Днес ще гъмжи от народ. Преди празници всички се сещат да се лекуват.
Слушай, каза Надежда, докато другата си слагаше ръкавиците. Имаме съвсем самотни пациенти Ако съберем по два лева, да купя мандарини, чай. Ще ги разнеса на връщане.
Деветдесет левчета ли? изненада се младата.
Не от поликлиниката, подчерта Надежда. Само от хората. Без списък, подпис. Никой няма да знае, че ти си дала. Просто да не бъде съвсем празно.
Момичето мисли, после бръкна в джоба подаде сгъната банкнота.
Да, ама недей казва, че я взех от мен. Ще кажат, че на работа не си върша задачата.
По обед в бележника имаше няколко банкноти някой даде два лева, някой десет, друг само се оплака, че едвам стига до заплата. Една докторка се изсмя:
А мислиш ли, че от мандарините им става по-добре? По-добре настоявай лекарствата да им дават безплатно.
Надежда само сви рамене. Знаеше, че лекарствата са нужни, но там нямаше възможност. С мандарините поне можеше.
След смяна отиде до най-близкия магазин. Вътре бе пълно, блъскаха се с колички, спореха за шампанското. Взе два килограма мандарини, няколко пакета чай, бисквити. Касиерката ги удари без ентусиазъм.
За празника ли сте се разбързали? попита тя.
Малко, усмихна се Надежда.
Вкъщи нареди покупките на масата, опакова ги по малко във всеки плик мандарини, чай, бисквити. Брои девет пакета. Загледа ги и леко се развълнува, като пред изпит.
Съвсем съм се побъркала промълви, но не ги прибра.
Вечерта, с дебело яке и здрав шал, в едната ръка по три пакета, реши да почне от съседите във входа.
Първо етажът на мъжа след инсулта. Сърцето ѝ туптеше, дланите потни в ръкавиците. Позвъни. Гледачката отвори:
Охо, пак сте тук? Нещо ново ли имаме?
Не, побърза Надежда. Просто за празника мандарини, чай Приемате ли?
Жената гледаше пакета със съмнение.
От кого е това? попита подозрително.
От съседите, след малка пауза каза Надежда. От хората, да не е съвсем пусто.
От стаята се обади мъжът:
Кой е там?
Дарове ги носят, повика тя.
Нямам нужда от дарове, промърмори той.
Надежда влезе в коридора, надникна:
Аз съм, сестрата. Не се ядосвайте, мандарини, ей така. Ще ви ги оставя, решете какво ще правите.
Гледаше я строго, но в очите му мекост.
Честита Нова година добави тя, и внезапно ѝ стана смешно думите в стаята с абокат.
И на вас, буркна той, обърна се пак към телевизора.
На стълбите поспря не я изгониха, значи добре.
После се качи при баба Пенка. Вратата стара, надрана. Позвъни. Дълго нямаше отговор, но после се чу стържене, отвори възрастна жена в халат.
Да? предпазливо.
Аз съм отдолу, в блока. Не се познаваме, но съм лекарска сестра. Донесох ви малко за празника, мандарини, чай
Жената объркано гледа пакета.
За какво е това?
Нищо, отвърна Надежда. Просто така. Честита Нова година.
Помълча, после пое пакета като нещо тежко.
Благодаря, тихо рече. Тъкмо си мислех нека някой почука, нека някой
Тези думи удариха като камък. Надежда кимна, не знаеше какво да каже.
Ако има нужда, съм отдолу, каза тихо. Звънете.
Неудобно е прошепна жената. Вие нали работите, имате си работа
Е, все някога махна Надежда. Бягам.
Слезе, взе останалите пакети и тръгна към другия блок, до бабата с топчето. Пет минути ходене.
Пред входа се спря, видя светлина на третия етаж, силуети на цветя на перваза. Качи се пеш, броейки стъпалата.
Отвори ѝ дъщерята на бабата, изненада се.
За адрес ли сте? попита тя.
Не, отвърна Надежда. Минавах, реших да се отбия. Може ли за малко?
В стаята бабата лежеше както вчера, топчето вече блестеше в лампата.
Ооо, мислех си, че няма да дойдете, каза тя. А вие дойдохте.
За малко съм, седна Надежда, сложи пакета. Мандарини, чай Нищо особено.
Бабата пое пакета с треперещи пръсти.
Благодаря. Нищо не мога да дам
И не трябва, рече Надежда.
Тогава ще кажа: добра сте. Просто това…
Надежда ѝ се стори, че ѝ се свива гърлото. Погледна цветята на перваза.
Може, отвърна. Но без да прекалявате.
Посмяха се, напрежението отслабна. Стори й се по-леко. Седя още минутка, разказа за снега, за това, че пак ще дават стари филми по телевизора. После се сбогува.
Следващите домове бяха различно една жена не отвори, само каза: “Нищо не ми е нужно!” и затвори. Друга се извиняваше, че не може да покани вътре, няма ред. Един на патерици пита: “Да не е рекламен трик от някой магазин?” Някои се радваха искрено, други неудобно, други мърмореха за дупките по пътищата.
Винаги, слизайки по стълбите, Надежда чувстваше лека глупост и малко облекчение. Нищо не оправяше, не спасяваше никого, но в минути при отворени врати се случваше нещо, което липсваше обикновено.
На следващите дни, когато празничната лудница вече бе навсякъде, още тичаше по кабинети. Пациентите мърмореха “да не ги боли в празниците”, носеха кутии бонбони на лекарите, пъхаха ги скришом. На сестринската маса имаше купчина сладки от някой “за всички”. От ръководството висяха обявления срещу подаръци, никой не обръщаше внимание.
Надя, намигна ѝ младата сестра, раздаде ли вече пакетите? Да не се обиди някой.
На който можах отвърна Надежда. За останалите другият път.
Героиня си каза и добави: Недей да казваш, че така мисля.
Към вечерта опашките оредяха, коридорите пустееха, само чистачката влачеше кофа, оставяше мокри следи. В манипулационната стана така тихо, че се чуваше как старият хладилник бръмчи.
Айде, по домовете каза старшата сестра. Утре почивен, почивайте. Никакви адреси, освен спешни.
Надежда свали престилката, окачи я на закачалката. На стола остана оттиск от прегънатото платно. Взе чантата, изгаси лампата. В коридора светеха само дежурните лампи, въздухът студен.
Премина покрай регистратурата, зад стъклото дежурната плетеше сива прежда. До таблото с обяви напомняния за профилактика, графици за лекарите. Покрай вратата с вечна опашка вече бе празна.
На улицата вече трещяха първите пиратки, червена точка светна далеч. Снегът леко поскърца. Прибра се бавно, с уморени крака и болки в кръста.
На входа я спря съседката, млада жена с количка.
Надежда, рече тя. Вчера сте ходили на нашата баба, цяла вечер говори, че дядо Коледа я е посетил.
Какъв дядо Коледа? засмя се Надежда. Донесох само мандарини.
Е, направили сте ѝ радост.
Поговориха за децата, за фойерверките, съседката си тръгна, Надежда се качи в гарсониерата, включи лампата.
Тишина. Часовникът тиктакаше тихо. Свали якето, остави чантата, седна в кухнята. На масата бе оставен супът от сутринта. Нализа чай, сложи лимон.
Телевизорът мълчеше. Не бързаше да го включи. Отвън снегът светеше, запалваха се фойерверки.
Спомни си лицата на онези, които посещаваше. Бабата с топчето, мъжът с абокат, жената отгоре с пакета в ръце. Помисли си за думите Дано не ме забравят.
И мен не са забравили, помисли Надежда. Не защото някой ѝ донесе подарък, а защото докато тя чукам на чужди врати, те се отваряха. И зад тях хора, които я приемаха не само като медсестра, а като човек, дошъл за малко човещина.
Допи чая, премина в стаята. На шкафа, в стара кутия, бе елховата украса. Не бе я докосвала години. Свали кутията, отвори я, вътре стъклени топки, фигурки, лъскави конци.
Нямаше елха, но избра един топчо, избърса го с ръкава и го закачи на кука до прозореца, където висяха ключовете. Топчето леко се полюшна, улови светлината и я върна обратно скромната кухня, масата, самата Надежда.
Погледна отражението и усети, че в гърдите ѝ стана по-леко. Никое чудо не се случи. Утре пак ще има адреси, опашки, оплаквания. Умората пак ще дойде, пак ще се ядоса за бюрокрация.
Но имаше онзи списък в бележника, до имената сложи мислено малки отметки не отчет, а спомен, че има хора, при които можеш да отидеш не само с укол, а и просто с мандарина и Добър ден.
Навън много силно гръмна, прозорецът се разтресе. Стресна се, после се усмихна на себе си. Приближи се до прозореца във двора деца тичаха с бенгалски огън, възрастните се завиваха в дебели палта.
Надежда постоя така минути, после се дръпна, изгаси лампата, премина в стаята. Пусна телевизор тече празничната програма, водещите се смеят, пеят стари песни.
Седна в креслото, сложи възглавница на кръста, взе телефона в ръка. Написа кратко съобщение на дъщеря си: Честита Нова година, тук всичко е наред. После още едно на съседката отгоре: Ако има нещо, съм вкъщи.
Отговорът не дойде веднага. Дъщерята писа да звънне по-късно, съседката написа Благодаря.
Надежда остави телефона, облегна се на креслото. Отвън някой чука чашите, ликува. В стаята бе тихо, но тази тишина вече не бе празна. Затвори очи за миг, в слуша се във звуците на дома, далечните гръмотевици и в равния си дъх.
Беше уморена, но не така самотна, както преди. И това усещане й бе най-правилният завършек за отминалата година.
