Съседът не е на тая възраст Утрините на Петър Сергеев започваха еднакво. Чаят шушне на печката, радиото на кухненската маса съобщава за задръствания и времето, по стълбището хлопват врати – хората отиват на работа. Той отдавна няма за къде да бърза, но навикът да стане рано е останал, както и този да обиколи апартамента, да провери дали балконът е затворен, газът изключен и ключовете – на мястото си. В панелката на края на София живее повече от трийсет години. Знае всеки звънец, кой тряска вратата най-силно и кой вечно си оставя детската количка на площадката пред асансьора. На неговия етаж цари тишина. Харесва му. Вечер сяда в старото кресло, включва “Капитан Петко войвода” и дочува от съседния апартамент кашлицата на леля Сийка, усеща как блокът живее, но не шумно. Входът също си има своя ред. Ако някое съобщение на таблото е криво лепнато, той го изправя. Веднъж дори сам преписа бележката за чистачката и я закачи с тиксо, да няма правописни грешки. Между етажите на перваза расте неговият фикус, посаден в отрязана бутилка. Лятото го изкарва навън, на по-светло. В деня, когато всичко леко се разклати, точно полива фикуса. По стълбището ухае на кюфтета – някой отдолу пържи, миризмата се носи нагоре. Асансьорът се дерне, поскърцва, отвори вратите. Излиза момче с куфар на колелца и раница – слушалки в ушите, кабелът стърчи от телефона, от който се процежда някаква модерна музика. Момчето спира, поглежда номерата на вратите, после към Петър Георгиев. – Добър ден, – маха си слушалката. – Това ли е две три седем? – Две три седем е една по-нататък, – казва Петър Георгиев. – Номерацията е обратна. Момчето кимва, дърпа куфара. Колелцата тракат по плочките. В коридора става тясно. Раницата закача ръката на Петър. – Извинявайте! – бързо казва. – Аз… настанявам се. Думата “настанявам” жегва. В две три седми живееше вдовицата леля Людмила – тиха, с котка. Наскоро беше споменала, че ще отдаде стая. Явно, това е квартирантът. Петър се прибира в своя апартамент – две три пет, притваря вратата, стои в коридора и слуша. Оттатък някой мести мебели, тряскат врати, звъни звънец – явно дойде още някой. Гласовете са млади, бързи, кикот. Отива в кухнята, налива още чай. Прекалено силен, но го изпива. В главата му се върти “Айде стига, студентите са мирни.” Мирни… Вечерта разбра колко “мирни”. Първо – пакети шумолят, врати треснат. После – музика от съседния апартамент, не много силно, но басите туптят през стената. Петър изключва телевизора, наостря уши – басът бие равномерно, сякаш някой ти блъска в гърдите. Почука по стената с пръсти. Музиката не спря. Почука по-силно. Басът намаля, но не изчезна. – Мирни, та чак… – промърмори той, връщайки се на креслото. Нощта беше неспокойна. Около единадесет нещо тресна така, че шкафът се разтресе. Смях, шепот, ключът не уцелва ключалката. Петър лежи в тъмното и брои ударите на сърцето. В главата му гърми: “Моля, не вдигайте шум след 23:00 ч.”. Той сам го е писал това в входния чат. Сутринта отвори вратата и на коридора видя две чифтове маратонки, едно яке върху закачалката – преди висяха само негови и на Людмила нещата. На пода картонена кутия от пица. Погледа, постоя, влезе обратно. Отвори входния чат на блока и написа: “Колеги, моля не оставяйте боклук в коридора и спазвайте тишината нощем”. Изтри. Написа: “Кой се нанесе в 237? Вчера беше шум.” Изтри. Накрая написа: “Моля не оставяйте отпадъци пред вратите”. След минута някой върна емотикон. После: “Кой оставя?” След още малко: “Ние си почистихме”. Людмила не отговаряше, тя не обича да пише в групи. Видя я до асансьора на обяд – плик с покупки, отгоре букетче магданоз и хляб. – На, – плахо подхваща той, – настанихте си квартирант? – Ванко, да. Студент, програмист такъв. Много възпитано момче. Не се тревожи, казах му да не прави шум – успокоява го тя. – Възпитани… – изръмжа Петър Георгиев. Същата вечер пак музика, този път с пеене – английски думи се носят из стените. Петър изключва телевизора, обува пантофи и излиза. Звъни на Людмилината врата. Музиката звучи приглушено, но пак отчетливо. Отваря Ванко по анцуг. – Добър вечер – казва Петър. – Ако може, по-тихо. Часът е… – О, извинете! – маха наушника момчето. – В наушници бях, не усетих, че колонките още свирят. Ще намаля… – По-добре изключи – сухо отсича Петър. – Тук хора живеят, не общежитие. – Разбрах, повече няма да се повтори. Музиката стихва. Петър сяда, но не му минава ядът. “Как така не забелязал, че свири на колонки…” На другия ден, докато слуша новините, Ванко звъни на вратата, с лаптоп под мишница: – Добър ден. Да се извиня за вчера… Исках да попитам, вашият интернет как е? На мен не се хваща нещо… Казаха, че вие тук знаете всичко. Петър щеше да отсече, че неговият интернет е негова работа, но Ванко стои неуверено, като ученик. – Интернетът ми е с кабел. Аз не разбирам, какво не ти работи? – Рутера… Паролата въвеждам, ама не свързва. – Моята ли? – Не, не, другата. Просто мислех, ако имате телефон на техник, навремето сте оправяли нещо. Петър намира бележката от хладилника. – Дръж. Как ти беше името? – Ванко. – Аз съм Петър Георгиев. Звънни на този, ще подкара интернета. – Много благодаря! Ако някой път нещо с телефона или компютъра, кажете, ще помогна. Аз от това разбирам. – Всичко ми работи – срязва Петър и затваря. Вечерта пак се бори със смартфона – след ъпдейта му изчезнаха иконки. Сети се за предложението на Ванко, но гордостта не разреши да помоли. Натиска, цъка, прави по-лошо. На другия ден в чата пак се караха – снимка на чужди маратонки. Петър разпозна Ванковите. Отдолу: “Това от 237 ли са квартирантите?” Петър написа: “По-добре лично говорете, вместо да се карате по чата.” Сам се изненада. След няколко дни, на връщане с торба картофи от пазаря, видя Ванко на входната стълба да пуши. До него – хартиен плик от супермаркет. – Тук не се пуши! – автоматично каза Петър. Ванко гасне цигарата в кошчето. – Съжалявам… Петър влиза, зад него Ванко притиска плика и държи вратата. В асансьора настъпи тишина. – Вие от кога живеете тук? – пита Ванко. – Отдавна. – Аз още не съм свикнал в блок… В къщи никой не пише в групи за маратонки. – А как? – Който пречи, баща ми би с домакинската пантофа… Но не в група със снимка. Петър се усмихва. – И тук може да кажеш на живо. Ама първо си прибери обувките, после спори. – Ще ги махна, обещавам. След няколко дни Петър трябваше да подаде данни за водомера. Цифрите ситни, гърбът боли. Спомни си думите на Ванко. Отиде до 237-и. – Каза, че разбираш от всичко… Трябва ми помощ с водомера и сайта на управление. Не виждам, гърбът ме боли. – Няма проблем, – оживява се Ванко. Влиза, събува маратонките и ги подрежда. Това прави впечатление. Ванко свети с телефона, диктува числата, влиза в сайта и попълва. – Готово! Може да си качите приложение – обяснява. – Я не ми ги разправяй тия… Аз си знам моето. – Лесно е – настоява Ванко, показва. Петър гледа като фокус. Кимва, без да признае, че не е запомнил нищо. Оттогава Петър възприема Ванко по друга линия. Пак се дразни от шумовете, но освен раздразнението се появява усещане, че вече са част от един и същ, по-бърз свят. Една вечер след полунощ шумът е особено силен. Петър става, а в чата вече се готвят да викат полиция. Петър натиска звънеца на Ванко. Отваря Ванко, разрошен, отзад – компания. – Виждаш ли колко е часът? – пита сухо Петър. – Хората спят. Ако не спрат, ще викам полиция. – Извинявам се, – казва Ванко. – Веднага ще спрем. Малко по-късно става тихо. Но на Петър му е тежко. На другия ден Ванко го среща до боклука. – Съжалявам още веднъж за снощи… Не знаех, че така се чува. – Стените са като хартия, – мърмори Петър. – Вие сами ли живеете? – плахо пита Ванко. – На теб какво ти дреме?! – изсъсква Петър. – Нищо… Просто леля Людмила казва, че сте стар жител. Помислих… – Мисли за твоите си работи, – срязва Петър и си тръгва. Няколко седмици по-късно избива тръба – по тавана на Петър капе вода. В чата снимки на наводнения. Докато търчи с кофи, Ванко звъни: „И при вас тече?“ „Вече да. Помогни да преместим шкафа, сама Людмила не е вкъщи.“ Движеха мебелите заедно. Ванко не пъшка, Петър му държи фронта. – Вие не сте за отказване – признава Ванко. – Нали! – горделиво отвръща Петър. След аварията седят на чай. Ванко споменава за домашната си къща в провинцията; тук всичко било чуждо, в общежитието още по-лошо. – Учиш и баща ти каза „Отивай!“ – казва Петър. – Да… Но понякога ми се струва, че не ще мога… – И аз някога така, – признава Петър. Постепенно се засичат все по-често. Ванко намаля музиката, а ако забрави, сам се усеща. През зимата Петър се схваща в крака, засяда – звъни на Ванко, който му носи хапчета и вода. – Звонете ми, ако трябва помощ. Аз нощем уча – казва момчето. – Учете – кима Петър. – Ние на вашите години само тухли носехме. – Затова умеете с хора, а ние сме силни в чатовете – шеговито отбелязва Ванко. През януари леля Людмила отива при дъщеря си, оставя Ванко „отговорник“. Една вечер, когато Петър пържи лук, Ванко звъни с пластмасов буркан: „Сготвих борш – остана, пробвайте…“ Петър го взема, ядосан и благодарен. Боршът е вкусен. Друга вечер Ванко идва с лаптоп: „Пускате ли ме да гледам мача? Кабелният канал не работи… Ще седя тихо!“ Петър се кани да го прати, но си спомня: така бе някога и с баща му, и с другарите – ругаеха съдията, спореха по старото. Гледаха заедно. Ванко кипна чай, внимателно седеше. В един момент Петър осъзна, че отдавна не се е смял на глас. След мача Ванко каза: „Благодаря… Чувствах се у дома, както с баща ми… Само че той повече ругаеше.“ – Аз като има кой – и Петър се усмихва. – Вече не съм съвсем чужд, нали? – казва тихо Ванко. Думите увисват във въздуха. Пролетта идва. Людмила казва, че Ванко ще се мести – намерил стая близо до университета. Петър кимва, но усеща празнота. Вечерта срещна Ванко на асансьора: – Чух, че ще се местиш, – уж равнодушно. – Ще е по-удобно до университета. – Така трябва – казва Петър. Ванко предлага роутъра си, Петър отказва: „Аз приложенията едва ги научих…“ Още няколко пъти пият чай. Ванко помага с пазаруването, Петър ремонтира за него стол. Денят на заминаването – куфарът стои пак на площадката. Людмила дава инструкции. Петър излиза. – Ще вървиш тогава – сухо подхваща. – Ще вървя. Благодаря за всичко. И за водомера, и за мача. – За шума – не благодаря – усмихва се Петър. – За шума – извинявай – сериозно Ванко. – Гледай си ученето, че иначе ще тичаш с тенекии като мен… – Няма да се откажа! – обещава Ванко. – Ако нещо – пишете! Обяснявам по телефона или чат. – Добре. Лифтът идва. Ванко влиза. – Довиждане, дядо Петре. – Честито, Ванко. Две седмици по-късно коридорът е празен. Само Петъровото яке виси. Говори се само краската и някакъв сладникав мирис отдолу. Петър вечеря, взема телефона, вижда чата „Ванко“. Пише „Как пътува?“ и се чуди дали да прати. Накрая изпраща. След минута Ванко връща – „Добре стигнах. Благодаря, че питате. Във вас тихо ли е?“ и усмивка. Петър се усмихва също. „Тихо е – даже прекалено.“ И добавя: „Помни, че тук живеят хора, не е общежитие“, изпраща и усмивка. „Ще помня“, отговаря Ванко. Петър затваря чата, слага чайника. Две чашки на масата. После прибира едната. Поглежда навън. На двора хлапета ритат топка, някой разхожда куче, в съседния вход се хлопва врата. Сипва си чай, сяда. На прозореца фикусът се протяга към светлината. Петър поглежда празния стол срещу себе си и си мисли, че може някой ден някой друг да седне там. Не е задължително да е Ванко. Не е задължително да е млад човек. Просто някой, с когото да се скарате за шум, да помолите за помощ с телефона или да гледате мач заедно. Струва му се, че тази мисъл не е толкова страшна. Пие глътка чай. В апартамента е тихо, но тишината вече е като пауза в разговор – другият е излязъл за малко и скоро ще се върне, хлопвайки вратата, само че не особено силно.

Знаеш ли, сутрините на бай Стою Миланов винаги започваха по един и същи начин. Котлонът засвистеше, радиото тихо похъркваше за задръстванията по “Цариградско” и времето в София, а по стълбището хлопваха две-три врати хората тръгваха на работа. Стою отдавна вече не бързаше за никъде, но навикът да става рано си остана, както и този да прави обиколка да види дали балконската врата е затворена, дали газът е изключен, дали ключовете са си на място върху шкафа.

Живееше в панелен блок девететажка до ж.п. линията в “Люлин” почти четиридесет години. С времето беше опознал всеки тук кой натиска звънеца кратко, кой тряска вратата по-силно, кой отново завира детската количка на стълбите. На техния етаж беше тихо и това му харесваше. Вечер си пускаше турски сериал по стария телевизор, слушаше кашлицата на баба Милка открая и знаеше, че домът е жив, но не шумен.

Редът в блока беше закон. Ако някой лепнеше накриво обява за събрание, Стою я изправяше. Една зима даже си купи тиксо от кварталната будка, преписа съобщението за почистването на мазетата и пак го залепи без грешки! На междуетажната площадка под слънчевия прозорец беше неговият фикус, засаден в отрязана туба от минерална вода. През лятото го местеше по-близо до светлината, да не изглежда толкова сиво.

На деня, в който всичко малко се разклати, тъкмо поливаше цветето. По стълбището миришеше на пържени кюфтета някой долу беше запретнал ръкави за обяд. Асансьорът изръмжа, скрънцна и се отвори. Излезе младеж с куфар на колелца и раница на гръб. Слушалките му висяха до врата, жицата се влачеше към телефона, от който тихичко се процеждаше някаква модерна музика.

Момчето се спря, погледна номерата по вратите и след това към Стою.

Здравейте, да ви питам, тук ли се пада апартамент 237? попита и свали едната слушалка.

237 е нататък, през една врата, отвърна Стою. В нашия блок номерацията е направо шашава…

Момчето кимна, тръгна нататък, а куфарът му тътнеше по плочките. На етажа стана тясно от багажа, а раницата неволно закачи Стою по ръката.

Извинявайте! притеснено се обърна младежът. Аз… ще се нанасям.

Думата “нансям” прозвуча рязко и хладно. В 237 живееше баба Милка тиха, с една мързелива котка Мърка. Онзи ден беше чул, че смята да дава стая под наем. Явно срещна квартиранта.

Стою се прибра в своето 235, затвори вратата, постоя в антрето и се заслуша. Зад стената тракаха шкафове, някой преместваше мебели. После звъннаха на вратата няколко пъти явно пристигнаха още хора. Гласовете бяха млади, весели, с къс бърз смях.

Изпи още един чай твърде силен, но нали друг нямаше. В ушите още звънтяха думите на Милка: “Какво да правя, пенсията е малка, нека живеят, студентите са тихи”. Тихи, да.

Вечерта се видя що е “тихи”. Не минало малко след здрач, по коридора зашушукаха торби, хлопна тежка врата. После музика не много силна, но басите цепеха панела, та чак кънтяха дробовете. Стою изключи телевизора и послуша все едно някой въртеше тупаник в гърдите му.

Издържа десет минути, почука с пръсти по стената. Музиката не намаля. Почука по-силно. Тогава басът спадна, но не спря.

Тия “тихи” измърмори си, връщайки се в креслото.

Нощта беше неспокойна. Към полунощ така трясна входната врата, че шкафът му поотскочи. Смях, шушукане, ключът не намира ключалката. Стою лежеше, броеше удари на сърцето и се сещаше за надписа в жилищния чат: “Уважаеми съседи, моля спазвайте тишина след 23 часа!” Сам беше пускал това съобщение.

Сутринта отвори вратата, по коридора две двойки маратонки пред 237, едно яке на закачалката, където преди бяха само неговото и на Милка. Картонена кутия от пица опасно беше подпряна на стената.

Постоя, огледа, върна се. В телефона започна да пише в чата: “Колеги, моля не захвърляйте боклуци по коридора и спазвайте тишина.” Изтри. Написа: “Кой се нанесе в 237? Шумно през нощта.” И това изтри. Най-накрая остана кратко: “Моля без боклуци на площадката!”

Отговориха със смайлче. После питане: “При кого е боклукът?” “При нас е чисто.” Милка в чата не се включваше, тя тези разговори хич не обичаше.

Денят я хвана на асансьора с Милка. В ръката торба с франзела и връзка копър стърчи.

А, настаних ли го вече квартиранта? предпазливо попита Стою.

Иван, нашето момче, оживи се тя. Студент, айтиджия. Много вежлив! Говорих му и аз да не вдига шум.

Ясно… Вежлив, неубедено рече Стою.

Вечерта пак музика, този път с английски думи. Стою изключи новините, обу пантофи и почука на 237.

Отвори Иван по анцуг, с рошави коси.

Здравейте, Стою делово. Може ли малко по-тихо? Късно е.

Иван премигна, махна слушалките.

О, да, разбира се! Извинявайте! Слушалките си сложих, не усетих, че колонките викат

Най-добре ги изключи. Тук е блок, не общежитие.

Ще внимавам! кимна Иван.

Почти веднага всичко утихна. Стою седна, но си мислеше: как така не усеща, че гърми?

На следващия ден, насред следобедните новини, някой звънна. Стою отвори Иван пак, този път с лаптоп и притеснено изражение.

Здравейте, извинявайте за вчера Искам да попитам при вас интернетът държи ли стабилно? При мен не се хваща, а Милка каза, че вие разбирате.

Стою понечи да му каже: това е мой интернет, но думите заседнаха. Иван стискаше лаптопа като тетрадка и си личеше, че наистина няма кой да пита.

Аз съм с кабел. Не разбирам толкова Какво не работи?

Ами с този рутер не мога да си хвана връзката…

Моята ли?

Не, не! плесна се Иван. Милка каза, че сте викали техник, ако може телефон на човека да дадете.

Това вече звучеше разумно. Стою си припомни, че някъде на хладилника има залепена визитка.

Почакай, прошепна си. Как ти беше името?

Иван, но всички ме викат Ваньо.

Аз съм Стою, или бай Стою. Ето ти, обади се на този човек, той оправя всичко.

Голям човек сте, благодаря ви! Без интернет нищо не става, имам учене.

Иван почти си тръгна, после се обърна:

Ако имате нещо с телефона, компютъра Аз разбирам, ще помогна!

Благодаря, засега всичко ми работи.

Вратата щракна тиха.

Вечерта, когато от телефонa на Стою изчезнаха някакви иконки след едно обновяване, си спомни за предложението на Иван. Гордостта не му позволи да иде да го търси и сам започна да рови но накрая остана без часовник на началния екран.

На другия ден живият чат на блока се разпали пак кутии по стълбището, някой снимал маратонки до чужда врата. Стою разпозна Ваньовите. След снимката писа някой: “Сигурно са от 237” и “Хайде да си уважаваме пространството”! Гледа той, гледа и накрая написа: “По-лесно е лично дума да кажем, стига чатове!” Изненада се на себе си.

Беше се прибирал от пазара с пълна торба картофи, когато видя Иван. Стоеше пред входа с кафява торба от магазина и димеше цигара.

Момче, тук не се пуши! Стою почти автоматично.

Иван се дръпна като убоден, потули цигарата, па я загаси о кофата.

Извинявайте… Веднага спирам.

То вече нахълта мирисът! не се стърпя бай Стою.

Затътри се по стълбите, после усети, че Ваньо тихо държи вратата да мине с торбата.

Благодаря, момче

Вътре малко тишина. Ваньо попита:

Отдавна ли сте тук?

Доста кратко каза Стою.

Аз още не свикнах Нашите къщата на село държат там никой не пиши в чат, ако ти пречи нещо.

Как ти го казват?

Ами, ако пречи казват, направо. Баща хвърляше чехъл, ако му се падне Но снимка в чат не никога.

И тук може на живо да кажеш засмя се Стою. Първо вдигаш чехлите, после говорим!

Иван се усмихна и сериозно кимна.

След няколко дни на Стою тръгнаха ядове с водомера. Получи съобщение от домоуправителя, да прати веднага данни, че иначе ще му начислят по тарифа. Наведе се под мивката и усети как кръста му хваща всичко дребно, надписи ситни, почти не се виждат.

Изруга си под носа и пак мисълта за Ваньо го връхлетя. Мушна се, звънна на 237.

Почти веднага Иван се появи, слушалките само висяха.

Стою? изненада се.

Ако разбираш от тия работи Не виждам водомера, а трябва да изпратя онлайн данни. Не съм вече първа младост.

Разбира се, светна Ваньо. Само си взимам телефона.

Влезе, събу се чинно, подреди маратонките. Заковари се под мивката, на колене. Записа показанията, влезе в сайта, въведе данните.

Готово! След малко ще получите СМС.

Благодаря, момче. По телефона така ми обяснили, все едно всички са програмисти.

На всички им говорят така. Искате ли приложение да се инсталира, ще ви е по-лесно?

Я стига тия ваши приложения! подметна Стою. Дядо не разбира.

То е лесно, нека ви покажа!

Пипкаво, с внимателни движения Иван обясняваше кое къде, на края се появи иконката с логото на управата.

Влизате, натискате тук казва Ваньо.

Стою само кимна не разбра нищо, ама се почувства благодарен.

От тогава гледаше на Иван с друго око. Все така го дразнеха младите му шумни гости и подправените аромати от съседната кухня, и смеховете по нощите, но вече към тях се прибавяше и нещо друго: сякаш той също без да иска ставаше част от по-бързо време.

Една вечер, пак около полунощ, се почна караница в 237. Смях, някой пусна видео толкова силно, че сериозно съседите започнаха да се раздвижват в чата: “Какъв е този шум, 237? Ще се обадим на полиция!”

Стою се разяри, обу халата, отиде да почука.

Първо смехът заглъхна, после се показа Иван, зад него се мярнаха две млади фигури момче и момиче.

Стою прошепна Иван, но го прекъсна:

Виждаш ли колко е часът? Тук хора живеят, не сте в общежитие. Някой утре е на работа!

Ваньо сведе очи:

Извинявайте, сега ще разпусна компанията. Не прецених…

Много често не преценяваш! Всички ли трябва да търпим?

Момичето се обади отзад тихо:

Ще си тръгнем. Простете.

Тръгвайте, и без шум. В чата вече искат полиция!

Не се притеснявайте, всичко ще утихне.

Действително след две минути в коридора бе тишина. Стою обаче не изпита лекота, а една тежест на сърцето все едно мъмри не просто чуждо дете.

На другия ден, докато изхвърляше боклук, видя Ваньо да чете табелата за разделно събиране.

Извинявайте пак за нощта. Не мислехме, че така кънти.

Панелни стени всичко се чува, момче.

Замълчаха.

Вие сам живеете? попита изведнъж Иван.

Стою моментално се стегна:

Какво те интересува?

Нищо, просто Милка каза, че сте тук отдавна. А аз, нали, нов, та си помислих…

Мисли си за твоето учене! прекъсна го Стою и замина към асансьора.

В асансьора се погледна в старото огледало бели коси, бръчки край очите. “Защо чак толкова изригна?” помисли си, но не каза нищо.

След две седмици панелният покрив прокапа. В събота сутринта Стою се събуди от “кап-кап-кап” не от крана, а от коридора. Капеше тънко от тавана, езеро се образуваше на килима.

Изруга, сложи леген, звънна до домоуправата казаха, че аварийната бригада идва, пукане горе на деветия етаж. В блока чатът завря със снимки на мокри стени.

Докато мъкнеше кофи с вода, звънна Иван с пластмасова купа:

И при вас тече?

Дръпнаха ми и при мен тавана.

При нас пада върху разклонителя, махнах всичко, но пак е лошо. Милка тръгна към управата. Ще помагам, ако трябва нещо да местите!

Двамата преместиха шкаф, подложиха още един съд. Иван бодро налягаше тежки мебели, въобще не се оплакваше, а Стою си усещаше гърба, но се правеше, че няма нищо.

Не се напъвайте! Аз ще се оправя!

Още ме държат силите! не се даде Стою.

На края аварийната оправа дойде, спря всичко, но останаха жълти петна. Седнаха на чай, Стою в една чаша с бели лалета, Ваньо в стара стъклена.

У нас на село веднъж покривът протече, баща ми цяла седмица ругаеше, накрая и сам го ремонтира Аз тогава вече бях тръгнал учене, живот…

Защо си заминал?

Университет Тук в София перспектива, на село само техникум. Нашите настояха. Но всичко е чуждо и кварталът, и хората. Живях в студентски град, още по-кафява работа беше, после тук. Надявах се да е по-спокойно.

Ха! засмя се Стою. Спокойствие търсиш!

Ваньо леко се усмихна:

Старая се, честно! Но все ми се иска не всичко да е като в музей.

Какво имаш против тишината?

Нищо Като стане много тихо, почваш много да мислиш…

Стою си спомни за своите млади години стипендии, прекарвания по строежи, квартири. Сега му прозвуча познато това притеснение от неизвестното.

След протечката двамата все по-често се засичаха във входа или в асансьора. Иван по-рядко вдигаше шум, а ако се отплеснеше, сам се усещаше бързо.

Една зимна вечер, точно към пет, коляното на Стою го предаде. Едва стигна до кухнята, таблетките бяха в стаята далече. Не му се викаше линейка. Просто позвъни на Иван номерът му беше запаметен.

Стою! Как сте?

Може ли да минеш? Кракът малко се бъзика, а хапчетата са вътре. Можеш ли да подадеш?

Ваньо веднага дойде, донесе хапчетата и чаша вода, помогна и да легне пак.

Искате ли да викам доктор?

Минало ми е вече, благодаря ти.

Ако нещо обадете ми се, аз си пиша домашните нощем, винаги съм наблизо!

Учени, учени това е важно! Ние на твоите години само тухли сме местили…

Поне вие умеете да говорите с хора, ние само по чатове се караме, усмихна се Иван, и Стою въздъхна с усмивка.

Зимата слиза незабелязано. На стълбището стана студено, хората се прибираха по-бързо на топло, нямаше вече големи срещи.

В началото на януари баба Милка отскочи за седмица при дъщерята си. В чата написа: “Ако ви трябва нещо Иван е тук.” Стою си каза наум “Сега той е старшият!”

В една снежна вечер Ваньо му позвъни с пакет в ръка.

Борш сготвих много стана, да ви оставя? Людмила я няма, а вие обичате супи…

Стою прие пакета бе пластмасова купа, а супата топла и съвсем прилична.

Благодаря! Само пустата купа да си прибереш!

Ще си я взема, приятен апетит!

След няколко дни Ваньо пак се появи с молба:

Стою, играе нашият отбор по телевизията, но онлайн ми блокираха стрийма. Милка каза, че при вас има кабелна TV. Мога ли да дойда, тихо ще съм!

Стою се засмя не бил гледал мач от сто години, но пък носталгията надделя.

Влизай, само си събуй обувките!

Гледаха мача на стария “Телефон”, пиха чай. Иван съзерцаваше с възхищение жълто-синия шал, а Стою се гордееше, че още може да се ядоса за някой гол.

Мислех, че подкрепяте друг отбор!

На шкафа пише за кого съм!

Реален като порода и човек!

След мача Иван остана съвсем за кратко на прага:

Благодаря тук се почувствах почти у дома. Баща повече викаше по мачове…

И аз мога, просто вече се стискам, пошегува се Стою.

Вие сте си почти свои, усмихна се тихо Ваньо.

Пролетта дойде тайно. Пясъчникът пред блока изсъхна, в стълбището започна да повяхва боята. Най-накрая домоуправата тръгна да боядисва, малярът мацаше отгоре-отгоре.

Един ден, точно когато слънцето пусна кафява светлина върху фикуса, Милка почука на вратата на Стою:

Стою, да мисля ли пак да дам стаята под наем? Ваньо си търси вече нещо по-близо. Е, ти как мислиш?

Странно, не му хареса как прозвуча “Напуска”.

Твоя работа отговори. Ти живееш с тях.

Не е лошо момчето шумен, ама добронамерен А после ако дойде някой и по-лош?

После го остави сам на кухненския стол.

Вечерта улови Иван на асансьора.

Тръгваш, така ли?

Скоро, да Намерих стая близо до университета. Много път губя тук.

Правилно младите ще ходят.

Пътуваха мълчаливо. След петия етаж асансьорът спря никой не се качи, после пак тръгна.

Ще ви оставя и паролата за мрежата, ако Милка вземе нов квартирант

На мен ми е добре така аз вече се приспособих.

ОК, както искате.

Остават още две седмици заедно. Пиха чай, спореха за стари и нови филми, Иван носеше покупките, а Стою поправи крак на един стол.

В деня на тръгването куфарът пак цъфна в коридора. Милка разпитваше, а Стою се показа.

Айде, каза тръгвай.

Благодаря за всичко! усмихна се Иван. И за отчета на водомера, и за мача

За шума не благодаря.

За шума извинявайте

Стоеше няколко секунди.

Внимавай с ученето! После кой ще мъкне легени по стълбите?

Няма да се предам, хили се Иван. Ако нещо с техника ви притесни пишете ми, ще обясня!

Апетит да ти е!

Асансьорът дойде. Ваньо се качи с куфара, обърна се:

Довиждане, бай Стою!

На добър час, Ваньо!

Коридорът опустя, миришеше на прясна боя. На закачалката само якето на Стою, нямаше маратонки. Чуваше се далечно лаене от двора.

Вечерта в стаята беше абсолютно тихо чак се чу как водата тече по тръбите на парното. Стою прегледа имената в телефона си Иван беше по средата. Написа му: “Как стигна?” и постоя така няколко минути над бутона.

Накрая изпрати.

След няколко минути дойде: “Пристигнах, благодаря. При вас всичко тихо?” и усмивка.

Стою се усмихна.

“Тихо е, чак прекалено. Не забравяй, че тук хора живеят, не е общежитие :)” добави и той.

“Ще помня!” върна Иван.

Стою остави телефона, извади си две чаши по навик, после прибра едната. Излезе на балкона. Долу някакви деца гонеха топка, някой разхождаше бяло куче. В съседния вход пак трясна врата.

Наля си чай, на подпрозоречника фикусът се стремеше към светлината. Погледна празния стол срещу себе си и си помисли, че може някой ден пак да седне някой там. Не е задължително Иван, не непременно млад просто някой, с когото ще има за какво да се кара и на когото може да поиска помощ.

Изведнъж тази мисъл повече не изглеждаше страшна.

Отпи тихо от чая си, а тишината в апартамента вече не тежеше беше като пауза между изречения, докато човекът отсреща не се върне и не хлопне леко врата.