Без пари! Всичко отиде за децата на най-добрата ми приятелка! — Иоланда, вече нямам пари! Последните дадох на Наталия само вчера! Знаеш, тя има две деца! — разплака се госпожа Амелия Иванова и затвори телефона. Думите на дъщеря ѝ бяха като нож в сърцето – не искаше и да си спомня. — Защо така? Отгледах трима със съпруга ми Антон, всичко дадох! Всички с висше образование, уредени са. А сега, в старините… нито спокойствие, нито помощ. — Антоне, любов моя, защо си тръгна рано? С теб всичко беше по-лесно! — помисли си тя, обръщайки се мислено към покойния си съпруг. Сърцето стегна, пося за хапчетата: — Останаха само едно-две. Ако се влоша, няма кой да ми помогне. Трябва да ида до аптеката. Опита се да стане, но краката не я държаха — падна обратно в креслото. Главата ѝ се завъртя. — Няма значение… ще подейства. После всичко ще мине. Но времето минаваше, а облекчение не идваше. Госпожа Амелия набра най-малката си дъщеря: — Наталия… — едва промълви, преди да чуе рязък отговор: — Мамо, на среща съм, ще звънна по-късно! Опита при сина си: — Сине, не съм добре. Хапчетата свършиха. Можеш ли да донесеш след работа…? — Мамо, не съм лекар, а и ти не си. Обади се на Бърза помощ, не чакай! Госпожа Амелия въздъхна тежко. — Така е… той е прав. Ако не ми мине до половин час, ще звънна на 112. Отпусна се назад, затвори очи и започна да брои до сто, за да си успокои сърцето. Изведнъж далечен звук. Какво? А, телефонът! — Ало? — отговори слабо. — Амелия, здравей! Петър е. Добре ли си? Почувствах тежест в гърдите, трябваше да чуя гласа ти. — Петре, не съм добре… — Веднага идвам! Ще можеш ли да отключиш? — Петре, тук вече не заключвам… Телефонът ѝ се изплъзна. Цялата ѝ сила я напусна. — Нека остане — помисли си тя. В главата ѝ като на филм преминаха спомени от младостта: беше първокурсничка в Стопанската академия. И до нея — двама курсанти от Военното училище, държеха цветни балони. — Колко нелепо — беше си помислила тогава. Възрастни, а с балони! О, да! Денят на свободата беше! Шествието, празникът по улиците! Тя между Петър и Антон, с балоните. Избра Антон. По-общителен, Петър бе по-затворен. Само че животът ги раздели: тя и Антон заминаха към Пловдив, Петър – на мисия в чужбина. Срещнаха се след десетилетия, вече пенсионери, в родния си град. Петър не се беше женил, нямаше деца. Когато я питаха защо, усмихваше се: — Любовта не ми се усмихна… В този момент гласове. Разпозна Петър и доктор от Бърза помощ. — Ще се оправите. Това съпругът ви ли е? — Да, да! Докторът даде указания. Петър не я остави. Готвеше, грижеше се за нея, дори и след като се подобри, не си тръгна. — Знаеш ли, Амелия, винаги съм те обичал. Затова не се ожених никога. — Петре… Антон и аз бяхме щастливи, обичани. Ти нищо не каза, откъде да знам? Но вече няма значение. Миналото не се връща. — Да изживеем радостта заедно, колкото ни е писано! — усмихна се той. Тя допря глава до него, преплетоха пръсти: — Да! — и се засмя с лек смях, пълен със светлина. След седмица най-накрая се обади дъщеря ѝ. — Мамо, ти ми звъня? Не успях да вдигна и после забравих… — О, това… отмина. Но щом си се сетила, да знаеш: ще се омъжвам! Мълчание. Само звукът на трудно преглътнатата изненада. — Мамо, луда ли си? Бива ли на твои години? Кой е този щастливец? Амелия се сви, сълзите щипеха, но гласът остана твърд: — Това е моя работа. Затвори. Обърна се към Петър: — Идват. Готви се за битка. — Ще победим — засмя се той. — Където има любов, няма загуба! Вечерта, вратата се отвори – Румен, Иоланда, Наталия. — Мамо, покажи ни ухажора! — засмя се Румен. — За какво? Познавате ме — каза Петър, влизайки. — Обичам Амелия цял живот. Видях я така, не исках да я губя. Предложих, тя прие. — Чу ли го, маме? Каква е тая любов на тия години? — изсмя се Иоланда. — Какви години? — повдигна вежди Петър. — Не сме още на седемдесет, животът продължава. А майка ви е красива! — Аха! Значи искаш апартамента ѝ! — озъби се Наталия. — Деца, за Бога, какво ви интересува апартаментът? Всеки си има покрив! — Е, все пак, част е от наследството ни! — настоя Наталия. — Спокойно, не ми трябва нищо! Имам си достатъчно — Петър скръсти ръце. — Но спрете да не уважавате майка си! — Кой си ти, бе, дъртак недоносен? — скочи Румен. Петър не трепна. Изправи се, погледна го право: — Съпругът ѝ съм, искате или не. — А ние сме децата ѝ! — кресна Иоланда. — Още утре я пращаме в старчески дом, или лудница! — изсъска Наталия. — Изключено! Хайде, Амелия. Излязоха, ръка за ръка, без да се обърнат назад. Светът нямаше значение. Бяха истински щастливи и свободни. Единствената улична лампа осветяваше пътя им. Децата стояха безмълвни. Възможно ли е любов на седемдесет?

Без пари! Всичко отиде за децата на моята приятелка!
Йоана, вече нямам пари! Последните левчета дадох на Катенцето вчера! Знаеш, че има две деца! разплака се леля Емилия Георгиева по телефона и затвори слушалката.
Думите на дъщеря ѝ още кънтяха в главата ѝ като остри ножове, а тя не искаше дори да ги дочува.
Защо така? Отгледах три деца заедно с моя Антон, всичко дадох за тях, всичко! Висше образование им дадох, добра работа им осигурихме. А сега, на старини, ни спокойствие, ни помощ ми дават.
Антоше, любими, защо си отиде толкова рано? С тебе всичко беше по-лесно! помисли си тя и се обърна мислено към покойния си мъж.
Сърцето я стисна силно, а ръката ѝ автоматично потърси кутийката с хапчетата: Остават само две-три. Ако ми стане по-зле, няма как да си помогна. Трябва да отида до аптеката.
Опита се да се изправи, но краката ѝ се подкосиха и се свлече обратно в креслото. Главата ѝ се люшкаше, сякаш е на въртележка.
Нищо, сигурно хапчето ще подейства и всичко ще мине.
Времето обаче си минаваше, а облекчение не идваше.
Г-жа Емилия набра номера на най-малката си дъщеря:
Катенце едва продума, когато рязък глас отсреща я прекъсна:
Мамо, в среща съм! Ще ти звънна после!
Опита на сина си:
Сине, зле ми е. Хапчетата свършиха. Ще купиш ли по пътя от работа?
Мамо, не съм лекар, а и ти също! Обади се на спешното, не чакай!
Леля Емилия въздъхна тежко. Верно казва Ако не ми мине до половин час, ще звънна на 112.
Отпусна се дълбоко в креслото, затвори очи и почна да брои до сто, да успокои сърцето си.
Изведнъж отдалеч се чу звън. Какво беше? А, телефонът!
Ало? каза с немощен глас.
Емилия, здрасти! Аз съм Петър! Добре ли си? Стана ми тежко на душата, трябвах да чуя гласа ти.
Петре зле съм…
Идвам веднага! Ще можеш ли да отключиш?
Петре, вратата така или иначе не се заключва вече…
Телефонът изпадна от ръцете ѝ. Не ѝ останаха сили да го вдигне.
Нека си стои… мина през ума ѝ.
Пред нея, като на лента, минаха кадри от младостта ето я нея, наивна студентка в първи курс в Икономическия университет. А до нея двама кадети от Военното училище, стегнати и стройни, държат балони с шарени връзки.
Глупаво! беше си помислила тогава, толкова големи момчета с балони!
А, да! Беше 9 септември някога голям празник! Парадът, веселбата по улиците! А тя между Петър и Антон, с балоните, развяващи се около нея.
Избра Антон. Може би защото беше весел, а Петър по-тих и скромен.
После животът ги раздели: тя и Антон заминаха за край Пловдив, Петър го изпратиха като военен в Камбоджа.
Срещнаха се отново след толкова години, вече пенсионери, в родния си град. Петър остана сам, не се е женил, деца няма.
Когато някой го питаше защо, той се усмихваше и казваше:
Любовта не ми се усмихна, трябваше май комарджия да стана!
Смущения, гласове се зададоха. Емилия мъчно отвори очи.
Петре…
А до него лекарят от Бърза помощ.
Ще се оправите. Вие ли сте съпругът?
Да, да!
Лекарят даде указания. Петър не помръдна от стола, държеше ръката на Емилия, докато тя си пое дъх.
Благодаря ти, Петре… Вече ми е по-леко.
Браво! Ето ти билков чай с лимон…
Петър не я изостави. Готвеше, чистеше, грижеше се за нея. Когато Емилия се съвзе, той отказа да я остави сама.
Знаеш ли, Емилия, винаги съм те обичал. Затова никога не съм се оженил.
Петре, Антон и аз бяхме щастливи. Обичаше ме. Ти нищо не каза тогава. Как да знам? Но няма значение вече. Миналото не се връща.
Емилия, каквото ни остане от живота, нека го изживеем заедно, щастливи! Колкото ни даде Господ, всичко ще е наше!
Тя облегна глава на рамото му, преплете пръстите си с неговите: Да, нека бъде. И се засмя леко, като пролетно слънце.
Една седмица по-късно най-сетне се обади дъщеря ѝ.
Мамо, имала си пропуснато повикване. Не можах да ти звънна, после забравих…
О, да… Минало е. Но щом се сети, искам да ти кажа: ще се омъжвам!
Мълчание. Само дишането на дъщерята се чуваше.
Мамо, полудя ли? Трябваше вече да си в гробищата, а сега брак?! Кой е късметлията?
Емилия се присви малко, парещи сълзи на очите ѝ, но гласът ѝ бе спокоен:
То си е моя работа.
Затвори. Обърна се към Петър: Гответе се, идват. Приготви се за битката.
Ще спечелим засмя се той. Дето има любов, всичко има смисъл!
Привечер дойдоха и тримата: Румен, Йоана и Катя.
Мамо, представи ни го твоя красавец! подигра се Румен.
За какво? Познавате ме каза Петър, влизайки в стаята. Обичам Емилия още от младини. Като я видях така отпаднала, реших, че не мога да я изпусна. Помолих я да се омъжи за мен, каза да.
Чу ли, клоун? На тая възраст, любов ли?! извика Йоана.
Каква възраст бе! повдигна вежда Петър. Едва сме на седемдесет, тепърва ни предстои живот. А майка ви е все още невероятно красива!
Аха, значи искаш апартамента, така ли? подметна Катя с адвокатски тон.
Деца, за Бога, всеки от вас има свой дом!
Да, ама апартаментът си е част от наследството! продължи Катя.
Не искам нищо! Имам къде да умра! Петър скръсти ръце. И престанете да не уважавате майка си!
Кой си ти бе, дъртак? наежи се Румен.
Петър не отстъпи. Изправи се, погледна го в очите:
Аз съм нейният съпруг, искате не искате.
А ние сме ѝ децата! изкрещя Йоана.
Още утре я водим в старчески дом! процеди Катя.
Ще ме гледате вие! Хайде, Петре.
Излязоха хванати за ръце, без да се обръщат назад. Светът не ги интересуваше. Бяха щастливи. И свободни. Единственият уличен фенер осветяваше пътя им.
Децата останаха стъписани. Може ли любов на седемдесет?
Днес, като си припомням всичко, разбрах истинската любов защитава, подкрепя и никога не остарява. Не парите, не наследството, а човешкото топло рамо има значение. Щом имаш с кого да споделиш залеза, всичко си струва.