Как Мария може да обича чужди деца?
Атанас отдавна мислеше, че вече е време да се ожени отново. Съпругата му почина след болест, а сам с децата му беше ясно трудно. Постоянно мислеше за Мария, но тя си беше младо момиче без свои деца и хабер нямаше от всичко това. Тъщата му настояваше да се ожени за Виктория. Тя си беше истинска домакиня, воспитаваше две деца и къщата ѝ винаги ухаеше на баница. Но как да си градиш семейство със старата любов? Все пак си беше негова бивша! Един ден обаче реши да удари едно рамо и да иде у тях.
Здрасти, Атанасе.
Виктория изпроводи децата навън, прикачи маса с козунаци и айрян, под сурдинка му предложи и по една ракия Атанас тактично отказа. Погледнаха се и разбраха, че време им е минало; не любов, а нуждата ги събира.
На нас никога не ни се получи, а се познавахме от хлапета. Сега промърмори тежко Атанас.
Не ми го казвай и на шега, Атанасе сряза го Виктория. Ако тогава не ме искаше, сега и толкова. Закъсня. Трябваше преди двайсет години да ме поискаш, когато аз ти казах избери ме. Тогава ти се мръщеше, а сега не искам да се връщам към старо.
Не прибързвай толкова, помисли
Мислила съм отпреди години. До децата си съм по-спокойна, живея за тях. Не се обиждай, но това, което сме преживели, не се връща.
Атанас се изниза. Остана му една възможност Мария. Тя като че ли беше по-лесна от Виктория. Започна да ѝ ходи на гости редовно и скоро в селото настана суматоха до тъщата му стигнаха всички клюки.
Атанасе, как можа да се заловиш с Мария? Виктория отказала и затова хванал първата, която ти падне? изстреля тъщата.
Оле, майко
Тази е куха лейка, не ти е на място. Нищо добро няма да излезе. Мария не е за семейство хич няма майчински инстинкт, твойте деца никога няма да ги обикне. Ако я докараш у нас, аз изчезвам, няма да живея под един покрив с нея!
С една дума тъщата си хвана пътя.
В началото всичко изглеждаше добре, само че децата трепереха от новата мащеха. Мария си призна, разбра ли се с децата не, и не знаеше как. Целият живот мечтала за деца ама за свои. Когато пък Атанас разбра, че и от това няма да излезе нищо, накрая се разделиха.
Остана си сам, предишните делници и празници му се сляха като едно. Съседите заглеждаха вдовеца с разбираща тъга и поклащаха глави. Изтощи се, отслабна, здравето го остави. Така, за отдих, изпрати децата на ваканция у тъщата. А той остана вкъщи нищо не го държеше там. Предложи на тъщата да продаде къщата и да се съберат заедно, но тя вече му говореше като на малко дете, че скоро ще си търси жена.
И да не чуя вече думичката женитба! Стига! Заедно ще гледаме децата, сам няма да се оправиш заяви Атанас.
Да не си толкова сигурен, кажи ми на колко години си
Атанас не бе свикнал сам да стои у дома такава тишина не бе чувал. Цяла нощ не можа да заспи, глупави мисли го мъчеха до зори. Чуди се какво да прави. В един миг му се прислушаха стъпки.
Кой е там? сепна се и настръхна.
Отговор нямаше. Още по-страшно! Атанас светна лампата, излезе на верандата празно, никой
Да не би жената му да е дошла да го нагледа? промърмори си за покойната съпруга.
По никое време звънна на тъщата.
Аман, Атанасе! Какво стана? Какво има? зачуди се жената.
Не понасям тишината, мамо. Ще дойда при теб, посред нощ ще тръгна.
Ела! Ще ти оправя легло в хола, да не будиш децата. Имаш нужда от почивка, цялата ти глава е побеляла от грижи.
Мисли ли някога Атанас, че ще хукне при тъщата като някое дете? Е, не! Но домът без жена остана гола работа. Ако го беше разбрал по-рано Утрото идва Самотата тежи ужасноСедна той до прозореца и зяпа нощта село, притихнало като след буря. Някъде долу залая куче, някой повика котка, мокра улица премигна под фенера. Атанас затвори очи, усети мириса на печени чушки от кухнята и топлината на одъра. Наоколо тихо, спокойно, без чужди гласове, без викове.
На сутринта първи се събуди. Влезе в кухнята тъщата вече въртеше мекици, децата се смяха до прозореца. Гледаше ги през облак брашно хем негови, хем чужди, а светът си вървеше нататък. В миг му просветна: домът не е жена нова, не е стара любов, не е мечтана баница или идеален ред.
Домът беше там, където децата тичаха боси по плочките, старият човек сочеше цветята си, всички си прощаваха уж на шега, а миризмите и смехът пълнеха въздуха.
Така и остана Атанас без нова жена, без оглушителен смях на чужда маса, но с дом, където го чакаха, наистина. Някъде между залеза и мекиците, сгушен в топлината на своето несъвършено щастие, за първи път си помисли: може би това е любовта не към жена, а към всичко живо, което го държи тук.
И нещо топло, и кротко, се разлисти в душата му като захар на дъното на чаша чай.
