Ябълчето на раздора
В съня ми съм в болница в София, но коридорите са от кадифе и светят като полумесец. Папагал с синя опашка лети над леглата, а аз, като в пресен сняг, се спускам по стълбите без звук. В родилното отделение ме изважда тихо майка ми Мария Петрова, облечена в копринена роба, но без церемония, без пушка и без шампанско.
Мария беше готова за това, както се подготвя за зимния мрак, но сърцето й се къса за малкия син Роман, който се появи в света като звезда, паднала в огледалото. Още преди да го види, съпругът й, Лъчезар Стоянов, се скри зад сенките и отрече да погледне в очите на новородения. Тя се надяваше, че ще усети кръвната си връзка, че ще усети в него продължението на себе си, но Лъчезар просто се обръща и изчезва в мрака, като дим от кристална тръба.
Те бяха живели дванадесет години, сплетени като макарони в торта, според Мария щастливо, душа в душа. През това време разликата им в години беше петнадесет, но това им беше като лъжица захар в чай никога не им пречеше. Мария се запозна с Лъчезар в отдел Планиране и икономика в Пловдив, където започна работа веднага след университета. Той вече бил разкъсан от неуспешен брак, без деца, и я обгърна с внимание, като вятър, който мързи листа.
Той я ухажваше като едел и скоро се ожениха. Мария се радваше, че е намерила мъж умен, домакински, добър, красив и справедлив. Само една черта в него острото чувство за справедливост я плаши в дълбочината, като скрита змия в градината. Той не можеше да задържи едно работно място: понякога се караше с шефа, понякога галопираше към нови задачи, отхвърляйки изисквания, които смяташе за надути. Пътуваше от град до град, търсейки по-добро, а понякога седеше без работа, докато Мария, като каменен стълб, оставаше в едно място, изкачвайки се до заместник-директор в същия отдел. Парите й стигаха за всичко, а левът им беше като река, която никога не изсъхва.
Мария копнееше за дете, но без успех. Посетваха лекари, и двамата бяха здрави, но безплодни. Тогава, в съня, се появи чудо един малък кристален къс, който се превърна в бебе. Тя светеше от радост и спешно разказа новината на Лъчезар. Той, със студената си усмивка, изрече: Не ми трябва това дете. На петдесет години не искам да се превръщам в млад татко, който се смее на хората.
Той продължи: Искам спокойна старост. Как ще живеем без пари? Аз не мога да осигуря нищо, а ти, Мария, ще се задушиш в дългове. Търсенето на работа вече не е за мен. Лъчезар постави Мария пред избор ако задържи детето, той ще я изхвърли, защото апартаментът беше негов.
Мария се разпадаше като кристал под тежестта на думите. Тя помнеше, че той никога не обичаше деца, но реакцията му към собственото им раждане беше като удар от мълния в чисто небе. Тя се опита да пробие стената на съзнанието му, но без успех. Неговите постоянни реплики звучаха като ехото на стара баба: Ти си виновна за всичко, сама си създала болестта.
Майка й живееше сама в къща в Видин, където Мария се премести. Лъчезар изчезна, като че никога не е бил, не звъняше, не се появяваше. Само пред раждането на Роман й дадоха съдебна повест Лъчезар подаде иск за развод. Делото бе отложено, но процесът се приближаваше като мрак пред зората.
Мария не съжали, че не се подчинява на Лъчезар и ражда сина си. Той искаше спокойна старост нека я има, а тя, все още млада, ще отгледа Роман. Така в съня се завърши историята дете, което стана ябълкото на раздора. Обикновено казват, че децата укрепват семейния връз, но в този странен сън, те разкъсаха сърцето, като стъклени късове в безкрайния хоризонт.
