Здравейте. Казвам се Адам. Мисля, че съм вашият син. Тя току-що навърши 18. На работа ѝ казаха, че не се справя, и без колебание я уволниха. В онзи ден се прибра по-рано от обикновено и завари младия си приятел в леглото с непознато момиче. Отиде при майка си, но вечерта тя ѝ даде да разбере, че всъщност не я иска в дома си, защото новият ѝ партньор иска да се радва на живот без деца. На следващата сутрин тестът за бременност показа две ясни чертички — нямаше съмнение. Цялата ѝ бременност мина като в мъгла. Спеше по домовете на познати и по гарата, работеше всичко, което намери. Най-тежка беше зимата. Дори се случи да проси пред църква. Детето се роди нощта на 13 декември. Красиво момченце — крехко, заспало, сияещо от щастие. Оставих бележка: “Сине, обичам те и ти желая да намериш грижливо семейство!” Остави го до детското легълце и избяга. В София всички се готвеха за Нова година — гирлянди и снежинки красяха витрините и прозорците. На всеки ъгъл се чуваха коледни звънчета. Юлия слезе от колата, от която се чуваше звукът на аларма. Червеният, елегантен автомобил стоеше сам и внушителен на опразнения паркинг. Отново бе първа. Охранителят набързо ѝ отвори вратата. Юлия го поздрави, закрачи по коридора, влезе в кабинета си, седна пред компютъра, извади документите и автоматично обърна нов лист на бюрото си. Тринадесети. Преди години би се разплакала, но сега само сви юмруци. – Юлия, кафето ви! – Секретарката донесе кафе. – Имате гост, не е записан предварително. Каза, че е много важно. Юлия се огледа, оправи косата си в огледалото и ме покани да вляза. В кабинета влезе млад, около двадесетгодишен мъж. Спря несигурно на прага, огледа жената, пристъпи тихо и се спря: – Добър ден, – каза Юлия първа. – С какво мога да ви помогна? – Добър ден, Юлия. Аз… Казвам се Адам. Мисля, че може да съм вашият син. Юлия онемя. Мислейки, че не е доволна от чутото, той бързо добави: – Не съм напълно сигурен. Роден съм на 13 декември. Родителите ми казаха, че биологичната ми майка е била на осемнадесет и се е казвала Юлия. И още нещо… Пазя това. Нервно бръкна в джоба си, извади старо листче с ръкописното послание до сина ѝ. Юлия се разплака. През цялото това време тя не бе преставала да мисли за момченцето си и често си представяше как расте. През сълзи се опита да погледне зрелия, красив младеж, но все още виждаше детето, което преди деветнадесет години бе оставила. Юлия втренчи поглед в очите и чертите му, откри приликата и го позна. Най-после усети онова чувство на щастие, което някога бе изгубила.

Здравейте. Казвам се Димитър. Мисля, че съм вашият син.

Преди много години едно момиче тъкмо бе навършило 18 години. На работа ѝ казаха, че не се справя и без колебание я уволниха. Върна се у дома по-рано от обикновено и дочака неприятната гледка своят любим младеж бе в леглото с непозната девойка.

Отиде при майка си в Пловдив. Онази вечер майка ѝ ѝ намекна, че всъщност не желае тя да остава в нейния апартамент настоящият ѝ партньор иска да живее без грижи и без деца край себе си. На следващата сутрин тестът за бременност показа две ясни чертички нямаше място за съмнение.

Целите девет месеца преминаха като един мъглив спомен и после се изгубиха в миналото. Преспиваше ту в дома на приятелки, ту на софийския ЖП гара. Хващаше всякаква работа, която ѝ попадне. Най-трудна беше зимата. Случваше се дори да проси пред църквата Света Неделя.

Детето се роди през нощта на 13 декември хубаво, слабо момченце, кротко и сгушено сред постелките, грееше щастие от него. Майката написа бележка: Сине, обичам те и ти желая да намериш грижовно семейство!. Остави я до кошарката и се измъкна, без да се обръща.

В София всички се готвеха за Нова година: гирлянди и снежинки красяха прозорците на магазини и домове, на всеки ъгъл звънтяха камбанки. Юлия излезе от колата си, червеният и елегантен автомобил стоеше самотно на паркинга. Поредния път пристигна първа.

Пазачът бързо ѝ отвори вратата. Юлия учтиво му кимна, чу ехото на токчетата си по празния коридор и влезе в своя кабинет. Седна пред компютъра, извади документи и машинално обърна календара на бюрото. Тринадесети. Някога, щеше да се разплаче, но сега просто сви юмруци.

Юлия, кафето, както поръча! секретарката влезе с чаша.
Имате гост. Не се е записал, но твърди, че е много важно.

Юлия се погледна в огледалото, приведе поделата си в ред и ме покани вътре.

Влезе млад, около двадесетгодишен мъж. Поколеба се, огледа жената, пристъпи плахо и спря.
Добър ден, каза най-напред Юлия. С какво мога да Ви помогна?
Добър ден, Юлия. Аз съм казвам се Димитър. Мисля, че може би съм Вашият син.

Юлия застина. А той, мислейки че е разочарована, започна да обяснява:
Не съм напълно сигурен. Роден съм на 13 декември. Осиновителите ми казаха, че биологичната ми майка била на осемнайсет, казвала се Юлия. Запазили са нещо той се смути и бръкна в джоба. След миг пред нея се появи парченцето хартия, на която тя бе написала своята бележка. Сълзите навлажниха очите ѝ.

През всичките години Юлия не бе пропуснала ден, в който да не мисли за рожбата си. Все си го представяше как расте. Със сълзи в очи се взря в порасналото красиво момче, ала вътрешно виждаше онова мъничко дете, с което се бе сбогувала преди деветнайсет години. Търсеше познатото в очите и чертите му, и го откри. Юлия най-после отново усети онзи уникален аромат на щастие, който бе изгубила някога.