Не разбрах кога точно в апартамента на починалата баба Ганка се нанесоха новите съседи. Просто една сутрин ги засякох на стълбището, докато заключвах вратата си. От съседната врата първо се подаде мъж, след него момченце с огромна ученическа раница на гърба. Първолак, казах си наум и реших да се запозная с тях.
Още от дете помня у нас в блока така сме възпитани: поздравяваме се, когато се видим. И не само в нашия вход, а в целия блок. Една кооперация сме, един двор всички се познаваме.
Здравейте усмихнах се на момченцето, което ме гледаше леко подозрително. Врабчетанце, мина ми през ума.
Здравейте отвърна мъжът.
Вие сте новите съседи? малко глупаво се почувствах, че питам и без това е ясно, но поне да завържем разговор. Мъжът не изглеждаше склонен за приказки, рязко отвърна:
Да и се обърна към момчето. Сашко, хайде, ще закъснеем.
Изпратих ги с поглед. Не знам защо, но усещах нещо странно сякаш мъжът и момчето не са близки, чужди си изглеждаха.
Я стига, Ана казах наум. Какво те засяга? Хиляди неща могат да са се случили… Ако беше нещо нередно, училището щеше да е разбрало…
***
Есента настъпи с дъжд и студени ветрове. От време на време срещах по стълбите съседите.
Здравейте. Сашко, здравей.
Отговаряше единствено бащата.
Веднъж го обърках и нарекох момчето Александърчо. На лицето му се появи трепет; баща му го дръпна към себе си и без да ме погледне, каза тихо:
Сашко. Той не говори.
Извинявайте, не знаех стъписах се. Цял ден мислех за това на работа. Може майка му да го е наричала така… Не говори бедното дете…
Една дъждовна вечер тъкмо се бях настанила на дивана, докато гледах сериал, с домашно изпечени палачинки с ягодово сладко. Щях да си отхапя, когато се звънна на вратата. За жалост оставих палачинката настрана. Отвън беше моят съсед. Притеснен.
Извинете…
Ана…
Моля? не разбра мъжът.
Казвам се Ана, казах аз.
А, да, извинете, Ана. Случайно да имате термометър? Сашко май е с температура, нашият се развали…
Докато още обясняваше, вече бях хукнала към аптечката:
Влезте, казах. Донесох и термометър, и сироп за сваляне на температура. Обърнах се и забелязах погледа му към купата с палачинки. Явно не са яли. Как ли да намира време за готвене? помислих си и отделих половината за него. Смути се.
Вземете, най-доброто лекарство са те. И сладко, опитайте. Хайде при болния! скарах уж командно. Мъжът се усмихна, и чак тогава забелязах, че има хубави черти.
Сашко все още ме гледаше плахо. Но щом баща му беше наблизо, реши, че може да се довери на чуждата леля. Температурата не беше висока, но все пак препоръчах лекар.
Утре ще извикам от работа кимна мъжът.
Как така от работа? Кой ще е с детето тогава? Кой ще пусне лекаря вътре?
Свикнал е. Трябва да работя. Сашко е голям, ще се оправи.
Не, извинявайте, как ви беше името…
Георги.
Добре, Георги. Не мога да не мисля за това аз ще се побъркам от тревога ако го оставите сам!
Ана, разбирам какво казвате. Но нямаме баби, лели, а далечната ни рода живее в Русе. Трябва да работя.
Георги, моля, помислете утре ще дойде джипито, а малко, болно дете ще е само. Как ще реагира тя? Ще си сменя смените и ще остана утре с Александър.
Ще трябва после да излезете нощна смяна?
Не ви е работа, отсекох. Утре в осем съм у вас.
***
Та така мина цяла седмица болничен у Сашко. Той все така не говореше, но започна да слуша с любопитство леля Ана. Покрай палачинките и кюфтенцата, отначало скромничеше, но накрая хапваше с апетит. За първи път ми загоря на очите, като го гледах такъв гладен за топлина и грижа. Погалих го по главата: Моето врабче. Замря, очите се насълзиха и изведнъж изрева. Аз се стреснах:
Какво стана, мило, защо плачеш?
Сашко оздравя. Пак станахме просто съседи, засичащи се сутрин. Но вече с усмивки, макар Сашко да си мълчеше. Така дочакахме зимата.
Веднъж се прибирах от работа натоварена с пазарски чанти. Само себе си мъмрех, че съм прекалила с пазаруването. Сашко хвърляше боклука, видя ме, приближи се и мълчаливо взе една от торбите.
Сашко, ще се преборим с това беше ми приятно, че иска да помогне. Но инатливо дърпаше торбата.
Добре, предадох се. Само почивай, ако натежи.
Сашко без проблем достави чантата. Аз едва драпах след него, ядосана на себе си.
Ох, геройче си ми, въздъхнах накрая. А на героите им се полага награда! извадих шоколадче и му го подадох. Очите му светнаха и се усмихна. Най-хубавата награда за мен.
Но едва събух ботушите, и се звънна.
Георги ми подаде шоколада обратно:
Ана, разваляте го, ще свикне.
Я стига, елате и дигнете торбата! Тежка ли е? Представете си Сашко как я мъкна! И сам предложи помощ!
Сам? Той… проговорил ли е? толкова надежда блесна в очите му, че ми стана неудобно.
Не просто дойде и взе чантата, погледна ме отчаян. Не се тревожете, всичко ще се оправи.
Благодаря, рече като загубен и излезе.
***
Рожденият ми ден е в края на ноември. След работа получих цветя, поздравления, вървях си към вкъщи в идеално настроение. От входа излиза жена, държи Сашко за ръка. Раницата на Сашко на гърба.
Късно е за училище, помислих.
Здравейте. Сашко, здравей. А къде е баща ти?
И на нас ни е чудно каза жената с укор. Кой сте вие?
Аз съм класната му… Винаги бащата взимаше Александър навреме, днес не дойде и не отговаря. Какво да правя, да го взема у дома? А и детето мълчи Колко пъти му говорих да го премести в специализирано училище
Не ми хареса, затова казах:
Ще е у мен, взимам Сашко.
Сигурни ли сте? личеше, че се радва да се отърве от бремето.
***
Сашко, нямам деца, така че преоблечи се във физкултурния екип. Добре че си го носиш. Сега ще хапнем и ще пием чай с торта. Обичаш ли торта? И аз обичам. Утре е почивен ако имаш домашни, ще ги направим.
Говорех му, често сама си отговарях, ала Когато момчето заспа, разгледах телефона му един контакт: ТАТКО. Съхраних го и в моя телефон. Опитах да звъня, абонатът недостъпен. Писах съобщение, че Сашко е при мен. Облеше ме тревога.
Боже, да е добре!
***
Сутринта ми се обади Георги.
Георги! Къде си? чак не усетих, че минах на ти от притеснение.
Ана В болница съм
Как? Какво е станало?
Колата караше по тротоара Ана, моля те… за Сашко
Don’t worry, лекувай се. Коя болница? Сашко ще е при мен.
Благодаря Само му кажи, че съм много зает, не му казвай, че съм зле… Още не е преживял смъртта на майка си…
Натежа ми Колко ли е понесло това дете? Как да помогна?
На Сашко казах, че баща му е много зает и на далечен път. Георги звънеше и говореше, но Сашко само слушаше.
***
Взех две седмици отпуска. Отиваха на училище, после го взимах. Разхождахме се, готвехме. Вечер понякога се смееше. Всичко споделях с Георги, когато го посещавах в болницата. Поглеждаше ме със съвсем други очи.
А с Александър си купихме нови коледни играчки. Сам си ги избира.
Ана, не знам как щях да се оправя без теб, прегърна ме Георги. Замръзнах.
Щеше да се справиш, отвърнах, гледайки го в очите. И двамата разбрахме, че започва нещо ново.
***
Сашко, татко се връща след два дни, чистехме с него апартамента им. Да дойде и всичко да е спретнато! Отиваме и до магазина, че хладилникът ви е празен.
Зимата е коварна ту сняг, ту лед. Подхлъзнах се и паднах пред блока. Миг чернота. После нечий глас.
Мамо! Мамо! Сашко падна до мен, плачеше и се опитваше да ме вдигне. Сълзи, отчаяние.
Мама! Мама!
Сашко, мило, тук съм, плаках и аз, прегърнала го.
***
Само навяхване, слава Богу. Не можах да посрещна Георги в деня на връщането му. Реших да не разказвам, че Сашко е проговорил. А той изведнъж бълваше думи, все едно се опитваше да навакса всички години мълчание. Уговорихме малка изненада за татко му.
Сашко сам му отвори вратата, аз не можех да се движа много.
Георги клекна пред него, прегърна го и изведнъж:
Тате
Георги не повярва:
Какво? Повтори…
Тате… тате, здравей
Са Сашко! извика Георги, грабна сина си и го завъртя. Сашко писукаше и се смееше.
Наблюдавах ги със сълзи на очи. Георги ме погледна:
Благодаря ти
***
Нова година посрещнахме заедно. Най-щастлив беше Сашко.
Имаше си мама отново.
