13 февруари
Стоях в коридора пред огледалото и не можех да реша коя яке да взема: топлото със зимната подплата и качулката, или лекото, с което обикновено ходя в командировки. От кухнята Калина ми подвикна:
В колко беше влакът днес?
В девет, отвърнах, макар че знаех графика наизуст. Утре привечер ще се върна.
Тя излезе, избърса ръцете си в хавлийката и ме изгледа малко по-задълбочено, отколкото ми се искаше.
Все там ли ходиш? На същата фирма?
Да. Презентация, после съвещание казах и аз, сякаш съм в парламента.
Когато наистина обикалях по работни срещи, понякога се губех в подлезите около Лъвов мост, спях по разни хотели из България. После, след съкращението, започнах в по-малка фирма, където максимум няколко пъти в годината се налагаше такава командировка. Навикът да си измисля легенди обаче остана. А и вече винаги избирах един и същи евтин хотел недалеч от дома.
Пак в онзи хотел ли? Нали ми каза, че е шумно попита Калина, като довършиха в мислите ми.
Повдигнах рамене.
Свикнах. И е евтино.
Тя кимна, но погледът й се задържа върху мен.
Следващия път да дойда с теб? Искам и аз малко да сменя обстановката.
Вътре нещо се сви. Наведох се уж да стегна връзката на обувката.
То там няма нищо особено. Хотел до шосето, промишлена зона… Градът не е нищо особено.
Неда, дъщеря ни, наднича от хола:
Тате, флашката не си забравил, нали? подава ми ръката си, а аз й пъхам малката синя флашка.
Ще си доработиш ли презентацията?
Ще довърша. И ти нали щеше вечерта да погледнеш ако ти остане време.
Да, кимам й. Наистина щях да отворя файла ѝ в хотела, да прегледам, да напиша коментар или два.
Кога тръгваш? пита тя, вече от стаята си.
След час.
Успех ти желая на важната ви среща, казва, без да се обръща.
Стоя поне секунда-две още. Нищо не казвам. Коригирам само ремъка на чантата си и излизам.
Хотелът се намираше накрая на града, зад един автосервиз и до склад за строителни материали. Знам маршрута до втръсване: автобус, подлеза под булеварда, тесен път между гаражи. На рецепцията този път ново момиче. Предишната рецепционистка ме познаваше по име, кимаше ми като на стар познат.
Добър вечер. Имате ли свободни стаи? питам, макар че резервирах онлайн.
Проверявам… стандартна стая, за една нощувка?
Точно така.
Давам фамилията си Стефанов. Тя кимва.
Записано е. Четвърти етаж, четиристотин и шеста стая.
Разбира се. Винаги моля за същата: Ако може, пак този номер. Не от сантименталност просто ми е по-удобно. Познавам контакта до леглото, знам как работи душът, как да затворя прозореца. А и… тук вече се виждахме с Петя трета година.
Качвам се по стълбите асансьорът е ту в ремонт, ту чакайте десет минути. От броене на стъпала не усещам колко бързо стигам. На площадката пред четвъртия спирам, вадя телефона, пиша: На място съм. С един час по-късно, както се разбрахме? Почти веднага: Да, тръгвам.
В стаята мирише на евтин освежител, а след него и на нещо потискащо домашно, но не по хубав начин. Разглеждам я по навик. Всичко си е на мястото малко легло, барабанеста нощна лампа, малка маса, почти неизползван телевизор. Сложих чантата върху стола, разкопчах якето… и на масата до дистанционното черен тефтер.
Не е като онези тетрадки на хотела. Обикновен, мека корица, на квадрати. Изглежда чужд, забравен. Взимам го машинално. Няма имена или телефон отзад. Първите страници празни, а после започват плътно изписани редове. Вече ще го затворя, но виждам изречение: Днес пак излъгах жена си за командировка.
Застивам с отворен тефтер. Почеркът е крив, нервен. Прочитам още едно: Казах, че заминавам на обучение, а всъщност пак съм в същата стая.
Усмихвам се, макар нищо не е смешно. Затварям, оставям го. Пускам за малко телевизора, намалявам звука. Събличам якето, окачвам го, отварям лаптопа да видя пощата. В главата ми кръжи фразата: пак излъгах жена си за командировка.
След четиридесет минути на вратата почукват. Познатият ритъм. Отварям Петя влиза, оставя чантата си и бързо сваля палтото. Прегръщаме се, първо неловко (винаги така, минат ли няколко седмици), после по-обичайно.
Как мина пътят?
Ами, пак задръствания.
Тя вижда тефтера на масата.
Твой ли е?
Не, намерих го тук.
Може камериерката да го е забравила.
Не вярвам. Има доста записано вътре.
Тя сви рамене и изчезна в банята. Аз я гледах и си мислех: в началото ми изглеждаше момиче, макар годините ни не бяха много различни. Тъкмо бях минал 42; усещах се уморен, невидим. В къщи всичко вървеше по навик: работа, пазаруване, малко от сериалите вечер. С Калина никакви скандали, разговорите вяли и редки. Дъщеря ми живееше в свой свят. В офиса дойде нова колежка, една вечер останахме след купона, случи се онова, което става бързо без да го планираш.
Дълго си обяснявах, че не променям нищо. Че вкъщи съм същият. Че няма да съсипя ничий живот. Тук просто си поемах дъх и за кратко се чувствах нужен, жив, желан. Повтарях си го като молитва, особено по обратния път.
След срещата ни Петя си тръгна по-рано, оправда се с ангажименти. Останах сам. На масата пак тефтера. Запалих лампата, отворих го по средата.
Не знам кога всичко стана такова объркване. Първо ми беше игра. Мислех, че държа всичко под контрол. Никой не страда, казвам си. Жена ми живее живота си, децата растат. Прибирам се с подаръци, в добро настроение. Даже съм по-внимателен с тях, защото ми е гузно и гледам да компенсирам. Лошо ли е това?
Отпускам се назад на стола. Тия мисли са ми болезнено познати. Спомних си как ит началото носех цветя на Калина без повод, помагах на Неда за дипломната работа, без да протестирам ходех с жена ми на село, макар да мразех двора. Мислех, че наистина ставам по-добър човек.
Обръщам страница.
Понякога усещам, че съм двама. Един седи със семейството, шегува се, говори за почивката през лятото. Друг наема стая и там живее друг живот. Свикнах на това раздвоение. Страх ме е само ако границите се размият…
Затварям тефтера и поглеждам към вратата. Бравата е заключена, веригата също. Съседът вади вода в банята звукът е остър, познат. Всичко под контрол, нищо не се разпада.
Телефонът вибрира. Калина пише: Как пристигна? Всичко ли е наред? Отговарям: Да, настаних се. Утре имам онлайн среща, подготвям се. Писмата са шаблонни, пръстите ги пишат сами.
Пак отварям тефтера, този път почти до края. Датите върху страниците с дни разстояние, някои и с по седмица. Една записка отпреди три месеца.
Днес тя каза, че ѝ е писнало. Не иска да се крие, да чака, да се съобразява с мои уговорки. Попита ме виждам ли я наистина, или само за тези срещи. Казах, че я обичам, но имам семейство, задължения. Тя ми каза: ‘Страх те е.’
Сещам се и за нашия последен разговор. Петя запита а после какво ще стане. Измъкнах се възраст, ситуацията, развод просто не се вписва в нашата среда. Беше ми неудобно колко познато звучи.
Оставих тефтера, станах да се разходя из стаята. В огледалото до вратата: мъж на малко над четиридесет, вече побелял на слепоочията, ризата му леко се опъва на корема. Не е най-лошото, което съм бил, но далеч не е онзи, когото си представях на 25.
Пак телефон този път Неда: Тате, ще можеш ли да погледнеш презентацията ми? Добавих още слайдове. Пиша: Ще погледна вечерта.
Иска ми се да напиша още нещо да я питам как е, но затварям чата. Сядам обратно, отново хващам тефтера.
Новата записка вече е по-нервна.
Жена ми попита защо толкова често пътувам. Забелязала е, че се стягам повече. Отвърнах с шега, че имаме добър партньор и изгоден договор. Гледаше ме, сякаш съм непознат. Усетих как ми се изпотиха ръцете. После всичко уж утихна. Но сякаш вече не ми вярва.
Спомням си сутрешния поглед на Калина. Нищо пряко, никакви сцени. Тишината, натрупваща се под думи, които и двамата не искаме да кажем.
Листя нататък авторът описва как случайно вижда любовницата си в мола със семейството ѝ. Как се държат като непознати. Как после не е мигнал цяла нощ.
Хващам се, че вече един час чета. В главата ми препускат чужди думи и мои спомени. Затварям тефтера, оставям го на масата, полузабравен, полусрамен.
През нощта се въртя дълго. Съседната стая ехти от смях и тряскане на врата. Представям си автора: човек като мен, може би малко по-стар. И той идва тук, вади багажа, пише нещо, чака. И той казва у дома работна среща.
Сутринта правя си 3 в 1 в чашата на хотела, пак отварям тефтера.
Опитах се да преброя колко пъти съм излъгал. Колко съобщения изтрих, за да не ги види. Колко пъти казах на децата, че съм зает, уж с работа, а всъщност чаках в тази стая. Загубих броя над сто. Изглежда, че са само думи. Но понякога си представям как се натрупват в стена между мен и тях. И ме е страх, че ще стане непреодолима.
Сетих се как веднъж отказах кино с Неда заради срещата с Петя казах ѝ, че имам спешен клиент. Тя само махна с рамо: Ще ида с приятелки. Бяха свикнали, че съм ангажиран.
Затворих тефтера, прибрах го в чекмеджето на масата. Така е по-лесно да не го виждам. Опаковах багажа, проверих за зарядното, документите. Тръгвайки, спрях пред чекмеджето, погледнах черната корица. Оставя ли го, да го занеса ли на рецепция, да го взема с мен всичко изглежда странно.
Оставих го, само го побутах към стената, все едно ще стане по-незабележим.
Вкъщи всичко си вървеше както обикновено. Калина питаше как е минала срещата. Разказвах обичайната командировка, несъществуващи клиенти, колеги и уж работна вечеря. Тя слушаше, кимаше, питаше за детайли. После:
Видимо си изморен. Легни по-рано.
Неда влиза с лаптопа.
Ще погледнеш ли? Пуска презетацията си до мен. Чета заглавията, давам бележки за шрифта, структурата. Тя си записва. Изведнъж пита:
Тате, не ти ли омръзна да обикаляш насам-натам? Нали казваше, че искаш спокойна работа.
Поотнесох се малко.
Работа си е.
Пък майка казва, че си някак… не довършва, вдига рамене.
Вътре се надига раздразнение към себе си, не към нея. Легендата ми изисква все повече усилие.
През нощта се събуждам Калина лежи с гръб към мен и е дръпнала завивката до брадичката си. Гледам тила, линията на шията, косъмче, излязло от ластика. Кога последно съм гледал така жена си, без да мисля за нищо друго?
Предавам ли я? мисля си. Не си тръгвам, помагам, давам подкрепа… Просто… думите, с които се оправдавам, ми звучат като чужд почерк.
Две седмици по-късно пак стягам чантата. Този път Калина не пита почти нищо. Само:
За колко?
За една нощ.
Ясно.
В гласа ѝ няма упрек, няма интерес. Това мълчаливо спокойствие плаши повече от всяко подозрение.
Пристигам в хотела привечер. На рецепцията същото момиче, като миналия път.
Добър вечер. Резервацията си е на ваше име. Пак четвърти етаж, стая 406.
Влизам, поглеждам първо към масата. Черният тефтер е там.
Вземам го по корицата се е отпечатала вдлъбнатина, като от тежък предмет. Отварям последната страница. Има нов запис.
Мислех, че държа нещата под контрол. Но днес всичко излезе извън ръцете ми. Жена ми намери част от кореспонденцията. Мълча, докато аз се оправдавах. Гледа ме така, сякаш съм напълно непознат. Говоря, а всъщност говоря на себе си. Затвори се в спалнята, децата седяха в кухнята, та се правеха, че не чуват. Сам седях в коридора и се питах как стигнах дотук.
По гърба ми минава студ. Познатият вече не е просто абстрактен човек. Припознавам се твърде ясно. Спомних си как наскоро забравих да изтрия едно съобщение, Калина взе телефона да звънне на Неда. Тогава мина тихо… или поне така ми се стори.
Прелиствам вчерашна дата.
Тук съм. Не знам къде другаде да бъда. Дома вече е пълен с това мълчание. Тя не крещи, не плаче. Само каза: ‘Не знам кой си.’ Аз също не зная. Седя тук, където бях щастлив, а не чувствам нищо. Само празнота. Мислех, че важна е границата да не си тръгна, да не оставя децата. Оказа се, че съм я преминал много отдавна. Просто не съм искал да го видя.
Затварям тефтера, сядaм на ръба на леглото. Колко години живях по същия начин? Всичко по рафтове: тук семейството, друго фирмата, трето хотелска стая, където времето не тече.
Чукам по вратата. Подскачам въпреки гласа:
Аз съм, Петя.
Пускам я. Сваля палтото, гледа ме по-старателно.
Странен си. Нещо има ли? Добре ли си?
Уморен съм, това е.
Забелязва тефтера.
Още не си го изхвърлил?
Не знам чий е. Може да се върне някой.
Едва ли, който е забравил забравил.
Сяда, хваща ме за ръка.
Всичко ли е наред?
Кимам, но отвътре ме стяга, сякаш съм на ръба на нещо, за което още не намирам име. Занимаваме се с обичайното: думите, плановете тя пак пита няма ли да реша нещо. Аз отново я оставям в неведение.
Когато си тръгва, пак съм сам. Отново към тефтера.
Не зная какво да правя. Мога да отрека всичко, да кажа, че е недоразумение, че ще се променя. Мога да си тръгна. Но каква е гаранцията, че няма да повтарям същото? Може би единственото, което мога е поне пред себе си да призная: това не е ‘малка забежка’, а цяла система, с която съзнателно живея. Ако не съм готов да я разбия тогава избирам нея. С всички последици.
Седя мълчаливо. После вадя телефона и отварям чата с Калина. Пиша: Как сте? трия. След това: Мисля, че трябва да поговорим и това трия. Накрая само: Как е денят? Отговаря кратко: Нормален. Всичко както обичайно.
Ставам, отивам до прозореца. Навън големият булевард, коли се нижат забързани. В отсрещния хотел някой също свети. Представям си непознат в стая като моя, който пише в тефтер. Дали е авторът на тези записи или друг? Изненадвам се, че го оправдавам. Точно както себе си.
Търся началото на тефтера. Друг тон по-спокойно.
Този тефтер е, за да не полудея. Поне тук да мога да бъда честен. Щом не мога да кажа истината на близките си, поне тук нека тя съществува. Може да си лъжа, но поне не изгубвам толкова себе си.
Поглеждам го. Не искам да го оставям, но не и да го присвоявам. Да взема означава да си призная, че и тази история е моята.
Вадя папката с документи, слагам вътре тефтера. После го вадя. Оставям на леглото. Сядам до него.
Телефонът вибрира Неда: Тате, утре защитавам. Ще си вкъщи до три? Сметкам. С по-ранен влак ще се прибера.
Ще успея. После дописвам: Ще отменя няколко служебни неща. Тя връща смайлик и супер, тате.
Изгасям телефона, лягам по гръб, гледам в тавана и в главата ми звучат думите: поне пред себе си да престана да лъжа. Какво значи това? Да призная, че не съм жертва, а архитект на всичко?
Въобразявам си разговора с жена ми: Имам и друг живот. Погледът ѝ, реакцията на Неда… не мога да довърша сцената. Прескачам, сърцето ми бие по-силно.
Ставам, прелиствам още веднъж последните страници. На една, почти до ръба: Винаги отлагам, страх ме е не да ги изгубя, а да видят какъв съм всъщност.
Затварям тефтера, слагам го в документите. Вадя химикалка от вътрешния джоб на якето и от вътрешната страна на корицата пиша телефона си. Само номера.
Дали си вярвам, че някой ден авторът ще ме потърси? Или, че някой като мен ще види, че е нечий втори живот… Не знам. Може би това е признанието, че вече съм участник, а не зрител.
Преди да легна, пиша на Калина: Утре ще се прибера по-рано. Искам да хвана защитата на Недка. После нека поговорим. Става ли? Дълго гледам съобщението, но го изпращам.
След малко получавам отговор: Добре.
На сутринта излизам с една малка чанта. Документите и тефтера са вътре. На рецепцията се спирам за секунда.
Извинете, намерих чужд тефтер в стаята, взех го. Ако попитат ето ми телефона подавам лист.
Ще го предам, казва момичето без особен интерес.
Навън е хладно, без да е студено. Пътят към спирката е същият, но крача по-бавно. В главата ми няма категоричен план, само неясни идеи.
Мога все още да се откажа. Да се прибера, да кажа ще говорим друг път, да обявя, че всичко е грешка. Да забутам тефтера в дъното на шкафа…
А мога и да не се откажа да седна на масата, да изчакам Калина да налее чай, и да кажа онова, което години криех. И да не знам къде ще доведе това.
Автобусът идва. Качвам се, сядам до прозореца. Градът си е все същият зад стъклото. Държа тефтера върху коленете не го отварям, само го усещам.
Телефонът вибрира: Тате, вълнувам се. Ще съм там. Ще се справиш.
Автобусът тръгва. Гледам отражението си и черната корица в скута. Вкъщи ме чака защитата на Неда, чака ме разговорът, който обещах. Зад мен остава хотелската стая, мястото за отсрочки, уж друг живот.
Не знам коя история ще избера отсега нататък. Само усещам все по-трудно ще мога да лъжа себе си.
Стиснах тефтера по-здраво и се обърнах от прозореца, за да не виждам отражението си. Автобусът минаваше по познатия маршрут и всеки завой беше, сякаш, и същият, и нов.
