Погледни се в огледалото! Кой ще те иска на петдесет и осем? хвърли мъжът, напускайки стаята. А след половин година целият град обсъждаше сватбата ѝ с милионера.
Отивам при Светла каза той, закопчавайки ремъка на скъпия си часовник. Същият, който Катя му подари за тридесетата им годишнина.
Не я поглеждаше. Погледът му блуждаеше някъде настрани, към отражението в тъмното стъкло на прозореца. Там стоеше издържан, все още привлекателен мъж. Не този, който беше в стаята.
Тя е на тридесет и две. Жива е, разбираш ли?
Катя мълчеше, усещайки как въздухът в хола става все по-тежък, лепкав като смола. Всяка негова дума беше като малко, но безмилостно острие.
След толкова години това ли? гласът ѝ беше тих, почти чужд.
Иван най-после се обърна. В очите му нямаше нито вина, нито съжаление. Само студена, надменна умора.
Какво очакваше? Сцена с чупене на чинии? Не сме вече на тази възраст, Кацо. Хора с култура сме.
Вдигна кожената си чанта от стола. Всичките му движения бяха прецизни, изрепетирани. Подготвял се беше за този разговор, може би от дни.
Всичко оставям за теб. Апартаментът е твой. Колата си взимам. Пари за живот ще имаш, погрижих се.
Направи крачка към вратата и вече на прага се обърна. Погледът му плъзна по нея от петите до главата така гледа оценяващ вещ, която е загубила стойността си.
Погледни се. Кой ще те иска на петдесет и осем?
Не дочака отговор. Просто излезе, а масивната дъбова врата се затвори с меко, но безжалостно щракване.
Катя остана да стои в средата на хола. Не плачеше. Сълзите ѝ се струваха неуместни, почти вулгарни. Вътре в нея се надигаше нещо друго странно, изгарящо спокойствие.
Приближи се до стената, където висеше огромната им сватбена снимка. Тридесет години по-рано. Щастливи, млади, сигурни, че пред тях е цяла вечност.
Без да се замисля, свали тежката рамка. Опита се да я сложи в килера, но изхлъзна от ръцете ѝ и удари тъпо пода. Стъклото се счупи, разрязвайки усмихнатото ѝ лице наполовина.
В този момент телефонът звънна. Рязко, настойчиво.
Катя погледна счупената снимка, после апарата. Звънеше безспирно. Вдигна слушалката.
Катерина Георгиева? Добър ден. От галерия Наследство. Имаме лоши новини. Иван Стоянов днес сутринта прекрати всички договори за наем и изтегли парите от сметките. Галерията ви е фалирала.
Слушалката бавно се спусна. Два удара. Един личен, втори професионален. Иван не просто си тръгна. Той разруши всички мостове, на които тя стоеше.
Галерията не беше просто работа. Тя беше душата ѝ, детето ѝ, родено от любов към изкуството. Иван някога даде пари за старт, но оформи всичко на себе си Така е по-лесно, скъпа, с данъците и бюрокрацията. Тя му повярва. Винаги му вярваше.
Първият ѝ импулс беше да му се обади. Да му каже, че това е грешка. Че не може да постъпи безсърдечно спрямо художниците, служителите, делото на живота ѝ.
Гудките бяха дълги и изтощителни. Най-накрая той отговори.
Слушам.
Гласът му беше чужд, официален. Сякаш тя беше просто някой от стотиците му подчинени.
Ваньо, аз съм. Какво става с галерията? Защо го направи?
В другия край се зачу лек смях. Или може би само ѝ се стори.
Кацо, казах ти, че се погрижих за теб. Пари има по сметката. А галерията беше бизнес. Неуспешен, ако трябва да сме честни. Просто затворих проект, който не се оправда. Нищо лично.
Неуспешен проект? повтори тя, а думите є драскаха гърлото. Там бяха хора! Картини, на които дадохме подслон!
Ключовата дума е бяха. Адвокатите ще уредят всичко. Не ми звъни повече по този въпрос.
Кратки гудки.
Облече се механично и отиде до галерията. Надяваше се на нещо. Сама не знаеше какво. Но вратата я посрещна с бял лист: Затворено поради технически причини.
Вътре беше тъмно. Пред входа стояха служителите ѝ изкуствоведката Мария, администраторката Елена, охранителят Петър. Гледаха я объркано, с надежда.
Катерина Георгиева, какво се случи? Казаха ни, че всичко
Не можа да им обясни. Само поклати глава, усещайки как тяхното объркване се превръща в нейн срам. Той не я унижи само нея. Стъпка и всички, които ѝ бяха скъпи.
Вечерта ѝ се обади общата им приятелка Ралица.
Каце, дръж се Чух Иван напълно се е откачил. Тая Светла години му е на дъщеря. Говорят, била манекенка или нещо такова.
Катя слушаше, а всяка дума беше като сол върху рана. Представяше си я млада, гладка, усмихната. Жива.
Той каза, че никой няма да ме иска прошепна тя.
Глупости! възмути се Ралица. Просто се оправдава за мръсния си акт.
Но думите вече бяха послили отровни корени в душата ѝ.
Апогеят беше обаждането от непознат номер късно през нощта. Катя не искаше да вдига, но нещо я накара да натисне зеления бутон.
Ка
