На връщане към жена си срещнах момиче
Яна седеше, обърната с лице към тъмния, непрогледен прозорец на вагона на столичната електричка, и кротко си поплакваше. Сълзите, тежки и горещи, бавно се стичаха по пребледнелите ѝ бузи и безшумно попиваха в пухкавата синя плетена шапчица на малкото момиченце, което спеше спокойно, свито на коленете ѝ. Под трептящия жълтеникав светлик на лампите, които се люлееха в ритъма на так-так-а по релсите, лицето ѝ, застинало в някаква дълбока, откъсната тъга, изглеждаше ужасно уморено и сякаш без възраст. Може би и самата Яна не осъзнаваше съвсем, че плаче. В тази пълна отдаденост на болката и в това каменно застиване имаше такава пропаст, такава безпомощност, че у Данаил Андреев вътре, в най-дълбокото му кътче на сърцето, се сви всичко от тежест. И го обгърна странното усещане, граничещо с мистично не догадка, а някаква абсолютна сигурност, че познава тази непозната и че на лявата ѝ буза, близо до слепоочието и под самото око, трябва да има малка бенка във формата на звездичка.
Жената стисна плътно клепачи, ала сълзите непокорни, си намираха път през миглите и се стичаха по вече влажната кожа. Данаил Андреев не можеше да отклони погледа си от нея. Изведнъж, с ледената яснота на кошмар, пред него изплува съвсем различно, най-скъпото и любимо лице. И тогава също беше нощ, и също се връщаха с празен, мразовит електрически влак от вилата. Върнаха се, защото лекарят се обади неочаквано, а в гласа му прозвуча странно притихнала, тревожна молба да дойдат спешно. Нина се събра спокойно, почти безмълвна, изми чиниите, облече палтото си бавно, и тръгнаха. Само, минавайки край младата елха, която преди години бе посадила до портата, Нина се спря за миг и нежно прокара длан по бодливите, мокри клонки. Именно от този безмълвен, прощален жест за първи път на Данаил му преряза сърцето. После уж студено се вместиха с нея във вагона, тя пак с лице към прозореца, и плачеше без звук, със затворени очи Думите на лекаря бяха безнадеждни.
Яна нарочно бе избрала този почти празен, полутъмен вагон да се скрие от чужди погледи, да махне маската на стоицизма, която бе носила цял изморителен ден с малката Антония у леля си. Леля Люба добра, самотна жена. Освен Яна и детето ѝ, нямаше никого по света, и всичката си топлина изливаше върху тях, ту се чудеше дали са орисани, ту се разнежваше и пак почваше да се разплаква заради двете сирачета. Яна съзнаваше, че възрастната жена искрено страда за тях, но вътрешно ѝ беше криво, тъй като Люба не можеше да проумее нещо съвсем просто: когато плачат над теб, сякаш си вече отишъл, ти наистина се чувстваш като призрак.
Господ защо те наказва така, детето ми, как това твоето сърце още издържа? тежко въздъхваше леля Люба, подсмърчайки с ъгълчето на престилката.
Мислите на Яна все се връщаха към тия думи и сълзите пак започваха да бликат сами. Яна често се гледаше отстрани изтощена, уморен поглед, старо палто, ръцете загрубели. Не проумяваше още как вчера се усещаше момиче с пламък в очите, а днес съсипана жена. А под тънките ѝ пръсти приживе оживяваха клавишите на рояла. Онова чувство, когато пълен салон слуша и диша с тебе и когато усещаш, че стотици сърца усещат същото, което трепти в твоето.
В консерваторията я очакваше бляскаво бъдеще. И тя го знаеше защото музиката не бе просто част от живота ѝ, а самият живот. Смяташе, че така ще е завинаги. Дълги, тежки, но магични часове упражнения на инструмента, концерти, които не я плашеха, напротив чакаше ги с прилив на щастие. Онези семейни вечери, когато мама и татко, уморени, но щастливи, сядаха на избелелите си кресла, а тя им свиреше, а кристалите на полилея леко звънтяха в такт.
После креслата опустяха завинаги Стрелеше я ужас само при мисълта да се върне в онова празно, студено жилище. Вечерите станаха безкрайно дълги и тъмни. И веднъж не издържа излезе навън, в лютата кал и снегове на март. Падна, изпита остра болка в ръката, но водена от мъката се влачи по кишата; вкъщи едва съблече палтото ръката беше подута и синя. В Спешното, като научи професията ѝ, докторът само клатеше глава, докато слагаше гипса три пръста на дясната ръка останаха безчувствени, все едно не са нейни. Отказа се от консерваторията, но напълно не можа да се раздели с музиката. Стана музикален педагог в детска градина.
В същата детска градина един ден се появи група бригадири строители, дошли на допълнителна работа. Шефът им, висок и спокоен, вдъхващ някаква сигурност, бе мълчалив и сякаш неразрушим. Яна не беше влюбена в него, но този мир, тази тежест на характера му ѝ дадоха усещане за опора. Омъжи се за него, замина в неговия далечен промишлен град, взе със себе си само старото пиано и онзи полилей с кристалчетата от дома.
Сега, в тъмния влак, с остра болка си припомни колко бързо дошло отрезвяването. Как осъзнала, че в него няма истинска сила, а само безразличие към всичко, включително към нея. Майката и сестрата му никога не я приеха не е от наште, виждаха културата ѝ като надутост, вежливостта ѝ като подигравка. Заплатата ѝ у музикалната работа беше повод за присмех.
Раждането на Антония не ги зарадва, а стана нов повод за недоволство. Когато отчаяна Яна събра дребния им багаж и напусна, никой не я спря, не попита къде отиваш, как ще живееш?
И сякаш беше вчера, не преди три години пред очите ѝ пак изникна онази сцена: малката Антония, ставайки сънливо се усмихва на баща си, протяга ръчички, а той я гледа тежко, без нито искра топлота. Свекървата и деверицата на масата си пият чая, и когато Яна излезе с детето, дори не се обърнаха.
Яна стисна очи, спирайки нова вълна сълзи. Внимаваше да не види състрадателния поглед на мъжа отсреща. Мъжът, когото познава! Познава го, защото всеки ден, по часовник, идва при онази усмихната жена там, където Яна три години работеше
Електричката, скърцайки, спря на последната спирка. Яна нежно вдигна главичката на заспалата Антония:
Ставай, пиленце, пристигнахме.
Данаил Андреев бе смаян от топлината и чистия тембър на гласа ѝ.
Позволете, ще ви помогна с багажа измъкна се той, посягайки към стария избелен раничен чувал, тежък е.
Картофи са смути се Яна и наведе поглед, тетя ми даде за зимата.
Напълно естествено излезе така, че взеха Антония за ръка от двете страни и тръгнаха тримата по пустата ледена платформа.
На сутринта оставих тук колата подхвана Данаил, леко притеснен, да не би да бъде неразбран. Мога да ви закарам, само кажете къде
До гробището, прошепна Яна почти несмело.
Моля изненада се той и спря.
Чичо, там живеем! Антония го погледна сънено, но тутакси се развесели: О, мамо, това е онзи чичко, дето все идва при лелята с бялата рокля! Помниш ли, мамо, той винаги носи цветя и златни бонбонки! Ти после ги прибираш вкъщи, за да не измръзнат, а бонбонките събираш да не ги изядат уличните котки! Нали, чичо, вие ли сте това?
Тихо, Антония, по-добре гледай си в краката! смънка майка ѝ, а по светлите бузи на Яна избиха засрамени петна.
Затова ми се видя познато лицето светна му на Данаил. Наистина я виждах всеки ден. И бенката, звездичката Не се бях замислял защо тази интелигентна жена работи там, между надгробните плочи. Постоянно я виждах заета: почиства алеи, гребе листа, рине сняг. И детенцето винаги наоколо. Боже, те познават моята Нина, знаят къде ходя Как затова гробът винаги е подреден и чист! А аз мислех, че благодарение на Вера е, дори ѝ казах веднъж. Тя нещо не отговори, само отбеляза: Нина ти каза, че можеш да ми се довериш. Тия ѝ думи ме засегнаха. Но аз не искам такова нещо. И Нина не би ми се разсърдила.
Ама вие тия три години били сте вие Господи, а аз не знаех гласът на Данаил пресекна, топла буца заседна в гърлото му. Взе на ръце изненаданата Антония, целуна студеното ѝ личице. Мили мои изшептя той, разтреперан от вълнение. Благодаря ти, Господи Как не го разбрах, как не се сетих Ама какъв глупак съм бил, да му се не види
Моля ви, не така хората гледат прошепна уплашено Яна, леко го дърпайки за ръкава.
По-късно, вече в колата, миришеща на бензин и стар кожух, Данаил намери кураж да попита защо са свършили тук, на такова необичайно място.
От мъжа си си тръгнах, а в родната къща брат ми се беше нанесъл с всичкия му народ. Те и деца имат много Аз нито делих, нито се съдих. А той пийваше, жена му тегли А тук точно се търсеше пазач. Дадоха ни цяло имение каза спокойно Яна, сякаш за най-обикновено нещо. Отначало беше страшничко, и аз по принцип гробища малко ме е страх. Но така се стекоха нещата и свикнахме.
Значи, вие живеете в оная къщурка до централната порта? Често ми се струваше, че оттам идва мелодия на пиано
Ми не роял, а пиано! обади се полусънената Антония. Имаме си пиано, чичо! Мама свири понякога, и аз вече мога! нали, мамоо?
Да, да, стига, приспивай се, обич. Яна я гушна, и детето набързо уръмка в маминия пуловер.
Когато стигнаха, Данаил грижливо внесе заспалата Антония в стаята креватът ѝ беше железен, тесен. Влагата и студът се усещаха навътре. Без да пита, Данаил се хвана да разпалва старичката печка. После пиха чай от различни несъответстващи чаши, и като че ли огладняха сложиха да изпържат тетините картофи.
Ами днес, между другото, е Бъдни вечер, идва Коледа замислено рече Яна, гледайки към огъня в печката.
Знам. И съм искрено щастлив, че я посрещам с вас. Първият ми истински празник от три години насам. Не вярвах, че отново може да има празници. А сега
Замълча, после събра сили да попита, едва чуто:
Може ли, утре да дойда пак?
Ами вие и всеки ден идвате
Да, но всеки ден съм до Нина. И ще продължавам така. Но може ли да дойда тук, у вас, в този дом?
Струваше му се, че мълчанието ѝ не ще свърши. И в този миг с безусловна яснота осъзна, че от отговора ѝ зависи цялата му следваща година, може би живот ще се напълни ли пак със светлина, надежда и топлина, или ще тъне в самотата.
Може каза тихо Яна.
Нова година посрещнаха заедно. Антония, на пръсти, украси малко изкуствено борче с гирлянди и шарени топки и тримата го занесоха при Нина. От снимката красива жена в бяла рокля ги гледаше с лека, разбираща усмивка. Заминаващите, сигурно, винаги така прощават и даряват утеха на онези, които остават.
