Добро утро, любима.
Добро утро, любима.
Той, както винаги, се събужда минута преди алармата да звънне. Навик от казармата, който не го напуска. Плъзва се от леглото направо на пода, с полузатворени очи, направо започва да прави лицеви опори. Кръвта зашумява приятно в ушите му, остатъците сън се разсейват.
Ще отида да събудя момчетата, Весела.
“Момчетата” са двамата му десетгодишни сина-близнаци, които спят в съседната стая. Две неголеми негови копия, с леко отворени усти, сякаш сънуват един и същи сън.
През нощта парното се развали няколко пъти, затова реши да не ги буди по-рано за сутрешен крос. Гледа ги с възхищение вече оформени, силни мъжлета.
Той самият на тяхната възраст е бил пълна противоположност слаб, сух, прегърбен. Стеснителността му другите деца често приемаха за страхливост. Учението му вървеше леко, а горчивите думи на съучениците го тежаха. Не умееше да отвръща, знаеше, че е по-слаб. На физическото се стараеше, но шегите на учителя по физкултура убиваха и най-малкото му самочувствие. А що се отнася до спортните занимания, майка му беше категорична:
Не съм те родила интелигентен български момък, за да си чупиш носа по залите.
Срамежливостта му пречеше и там, затова мечтата да бъде силен отстъпи. Иначе, майка му рядко вадеше характер, по-скоро обгръщаше с нежност, грижа и ласка… Толкова, че още след завършване на училище избяга в казармата. Там за две години се върна натрениран и с перспектива спортист. Нежният, крехък български младеж израсна в здрав кандидат-майстор по бокс. Това не беше по вкуса на майка му, но радваше приемната комисия на НСА, където реши да се запише.
Студентските години отвориха нов свят: състезания, общежитие, нови приятели. Появи се и нов проблем момичетата. Въпреки успехите на ринга, генът на стеснителност не искаше да го напусне. Да покани някоя на среща, да заговори с момиче беше също толкова трудно на двадесет, колкото и на десет. Докато не се появи тя.
Весела беше изгряващата звезда на института. Шампионка по скокове във вода, финна, светлокоса красавица със сини очи. Умна, винаги усмихната, но мълчалива сякаш от друг свят. Затова всички я наричаха Марсианката. Бързо станаха приятели.
Беше им лесно заедно. Разхождаха се дълго, без особени разговори. Подкрепяха се на състезанията. А първата целувка бе и първата му крачка веднага ѝ предложи брак.
Сватбата на марсианците се празнува от целия курс всички ги обичаха заради добротата и откритостта им.
След година, Весела си взе академичен отпуск беше бременна. Вечерите той започна да пътува до Централна гара, за да работи като товарач. Странно, но тъкмо тогава за първи път разбра какво е да си силен не заради чувалите, а защото почувства, че може да осигури семейство, може да израстне децата си. Той е силен, а до него е тя.
Весела много се притесняваше, но лекарят я успокояваше:
Ако не обичате деца, ще ви огорча чакат ви близнаци!
По нощите мечтаеха заедно, представяха си как ще изглеждат децата им като пораснат, как самите те ще са след години, каква къща ще си купят на брега на морето… Но нощта е точно за такива мечти.
В деня преди раждането го хвана за ръката, погледна го право в очите и каза:
Обещай ми, каквото и да стане, че никога няма да ги изоставиш!..
Първо се смути. Помисли дали да се обиди, но като видя очите ѝ, само кимна. На другия ден започнаха контракциите. Раждането беше трудно, дълго почти денонощие тя беше в безсъзнание, а лекарите не намираха причината за кръвоизлива. Когато разбраха, беше вече късно.
Какво е било с него през онази нощ, не помни. В главата му всичко се върти като в кошмар. Събуди се призори на гарата, легнал в локва. Гадеше му се жестоко, главата го цепеше. Алкохолът още се усещаше, но веднага го изправи една мисъл: очакват го двама.
Завърши НСА с отличие, но престана да пътува на състезания. От спортната федерация получи двустаен апартамент в Люлин, където се премести с момчетата. В началото помагаше майка му. След като пораснаха, тримата живеят сами. Води няколко секции по бокс в ЦСКА, но когато синовете тръгнаха в първи клас, започна работа като учител по физическо при тях в училището. Не спря да кара нощни смени на Централна гара с учителска заплата трудно се живее. Наистина, отдавна не вдига тежки чували, от години е бригадир.
Постепенно всичко влезе в ритъм, но вътре му остана едно тежко: уж му се иска да се изприказва, а без Весела е станал като нем. Веднъж приятели се опитаха да го запознаят с някоя. Не можа и час да изкара на среща. Едната го поглежда като нея, другата по същия начин си оправя косата…
После започна да си говори с нея нощем насаме. Сърдеше се, че все още разговаря с нея, макар и тя да я няма. После привикна. Споделяше, питаше съвет. Ето и вчера момчетата се похвалиха, че са изкарали най-добра срочна контролна:
А аз им припомних, че на мъж не му отива да се хвали. И не е срамно да учиш за шестици. А вътрешно съм горд. Големи момчета са ни, умни и добри… А знаеш ли, Весела, моят командир в казармата казваше: смелостта е изкуство да се страхуваш, без да го показваш. Страх ме е да не ги похваля повече, да не станат меки. Дори че ги обичам, не съм им казал досега… А те знаят това, нали, Весела?
Тогава така го стегна в душата, че сълзите едва не се изтърколиха. Почти стана да ги прегърне и им каже колко ги цени… Но не посмя беше нощ, да не ги буди.
В кухнята сутринта е още хладна. Поглежда термометъра на терасата минус пет. Истинска зима, суха. Жалко само, че сняг тази година не идва. Пред блока възрастната съседка замита двора. За миг му се стори, че си говори сама. В стаята влетяват момчетата. Големият този, дето се е родил пет минути по-рано слага чайника. Малкият подготвя тигана днес негова е реда да направи закуската за семейството.
Изведнъж единият намята другия с лакът. Подхождат неловко към баща си, прегръщат го и казват:
Тате, знаем, че понякога говориш с мама… Кажи ѝ, че малко я помним, но много, много я обичаме. И теб, тате…
