Предадено приятелство
– Завиждам ти, Цветелина. Наистина, казвам ти честно завиждам.
Цветелина се сепна. Завистта на Невена към нея ѝ се струваше абсурдна
– Сериозно ли? – попита Цвети, – На какво точно ми завиждаш? Спомняш ли си какво се случи с предишните ми връзки? И с тези сегашните не вървят Изобщо не ми върви с момчетата Какво толкова има за завиждане?
Невена поклати глава, а слънцето играеше в косите ѝ.
– Не говоря за момчетата. Ти имаш добри родители, Цвети. Разбираш ли? Добрички! Никога не са ти крещели, не са се напивали така, че ти се е налагало да ги влачиш до дома. А сега подариха ти апартамент.
– Неви
Но Невена продължи.
– А моите – спря се за миг да намери думи, – Моите цял живот пият. В началото уж малко отпускане след работа, после от стрес, а сега сега е просто отчаяно. На мен ми тежат вече и кредитите, които теглят, уж за да се оправим, уж ще ги оправи положението. Гледам твоята майка, която ти се обажда, само за да разбере как си, и усещам, че съм се родила за неудачник
Можеше да я пожалиш, ала Цвети усети неприятно жило от онова малко, според нея, завиждам. Приятелите не бива да завиждат.
– Какво да се прави, – отвърна Цвети, – Родителите не се избират.
И на Цвети не ѝ вървеше във всичко.
Цвети не ѝ вървеше в любовта.
Първият ѝ сериозен приятел, Борислав, който ѝ се кълнеше, че са една душа, я изостави след три години. И то по най-нечестния и грозен начин ожени се за друга.
След Борислав Цвети си каза, че просто ще живее. Любовта ще дойде сама, ако не я преследва. Не я преследваше, но се появи Мартин. Същия сценарий: уж добър, после истинският разпилян и егоист.
Пак забрави да заключи вратата! В коридора лежаха обувките му едната оставена напречно, другата до самата баня.
– Здрасти, – каза Цвети.
Мартин тръсна глава, разбърквайки неприбраната коса.
– О, най-накрая, – изръмжа той, – Чуй ме, спешно трябва едни пари на картата. Ще ми ги преведеш ли? После ще ти ги върна.
Цвети хвърли чантата си. Знаеше текста наизуст.
– Мартине, нали се разбрахме вече. Трябва да платя за интернет, а съм си намислила да купя свястно месо, не твоите наденици, които само спомен за месо са.
– Месото ще почака, Цвети! Дай, де, само сто лева. Обещавам ще ти ги върна.
– Добре. Но това са последните сто до следващия ти аванс. И недей да забравяш за интернета. После ти плащаш!
Скоро започнаха съмнения.
Първо изчезна пръстен. Не годежният (с тях Цвети имаше тежка история), а едно тънко златно пръстенче с малък, матиран аметист. Винаги бе на едно и също място.
– Неви, спомняш ли си кога за последно носех пръстена? – попита Цвети една вечер, когато пиеха чай.
– Не, Цвети… Не си спомням Май го няма вкъщи? Може би си го изгубила някъде?
– Не знам. Видях го миналия уикенд. Мартин ровеше из шкафа, може да го е закачил
– Мартин? Рови ти из шкафа? – присви очи Невена.
– Как да не вече живее у нас.
Втората изчезнала вещ беше още по-неприятна. Стар, но работещ телефон. Цвети го ползваше като резервен за онлайн регистрации или да го дава като номер за куриер. Държеше го в чекмеджето.
Цвети преобърна всичко вътре три пъти.
– Мартине, виждал ли си някъде стария ми телефон?
– А и защо ти е? – дори не се обърна той, – Нали не го ползваш. Навярно по невнимание си го хвърлила.
Лекотата му я накара да се усъмни. Прекалено лекота.
Цвети започна да усеща, че понякога в портмонето ѝ липсват пари. Още неща изчезваха. Пакет скъпи батерии, които бе купила за кантара. Малки неща поотделно не струват много, но общата картина беше неприятна.
– Неви, – поде Цвети, докато разбъркваше пяната в кафето, – знаеш колко лесно се губят вещи в хаоса
– Знам, – Невена отпи от чая, намръщена от горчивината, – Преди дни три дни търсих чадъра, а той виси на стола
– Точно. Обаче ти би ли ако ти трябват пари насрочно би ли взела от приятел нещо дребно да го върнеш после?
Невена я гледаше учудено.
– Какво ти е, Цвети? Нещо открадна ли?
– Не става дума за мен. Хипотетично. Да допуснем, че трябва да си купиш билет за концерт, а нямаш пари. В кутийката на другарка ти има пръстенче, което рядко носи.
Невена се замисли
– Теоретично? Аз бих си потърсила работа, продала си мое, но не бих посягала на чуждото. Това си е кражба. Дори и временно.
– А ако не е приятелка, а приятелят ти? – Цвети следеше внимателно реакцията ѝ.
Невена неуверено отвърна.
– Ако започне да взима мои неща без да ме пита вече не ми е приятел. Ако краде е крадец, точка. Най-лошото е да крадеш от свои. Цвети, да не би Мартин да ти краде?
Цвети призна подозренията си.
– Питай го в очите, – предложи Невена, – Виж как реагира.
– Прямо да питам?
– Какво губиш? – отвърна Невена, – Ако е честен ще се засегне, ще обясни. Ако е лъжец вече го предполагаш. По-добре да знаеш истината веднага.
Да, май наистина трябва да попита. Ако излъже ще си личи. Цвети се постара да не обиди Мартин, но реакцията му беше остра:
– Ти нормална ли си? Какви вещи? Чудесен филм! Значи ти си ги губиш, а сега на мен ми ги приписваш? – Мартин не призна. Викаше. Демонстративно изсипа всичките си чанти, да покаже, че няма нищо тяхно вътре. Но пак не призна.
Късно вечерта се изнесе при свой приятел да пие и да се оплаква от Цвети. На другия ден Цвети реши, че трябва да говори с Невена.
Звънна ѝ по обяд.
– Неви, може ли да мина? Имам нужда да се изплача за Мартин. Той
– Цвети, не мога сега, – прекъсна я Невена, – Имам си работа. Ще поговорим вечерта?
– За минута само!
– Добре, за минутка може.
Цвети нарани Мартин на празно място. Ще се върне ли след това? Прощава ли се такова? Невена слушаше мълчаливо, кимаше, но погледът ѝ се плъзгаше някак странично. Най-накрая, когато Цвети свърши, чакаше съчувствие.
– И си тръгна! Разбираш ли?
Невена, която преди Цвети беше се гласяла да излиза, отвърна:
– Честито, Цвети. Ако избяга значи е виновен.
– Браво за подкрепата! – изсъска иронично Цвети, – А на тебе какво ти има? Струваш ми се странна.
Невена не бе казала на Цвети за новия ѝ роман с колега, а и сега нямаше време, бързаше, погледна бегло часовника си, но тогава Цвети хвана ръката ѝ. Точно с такава сребърна гривна, каквато наскоро на Цвети ѝ изчезна.
– Наистина ли? – прошепна Цвети, – Това ти ли го направи?
– Какво аз? – отдръпна се рязко Невена.
– Сега ще кажеш, че сестра ти го е подарила, нали? Цвети пусна ръката ѝ, – Значи ти ми завидя, после започна да ми крадеш нещата. И да обвиняваш Мартин! Страхотна си приятелка И дори не те е срам да го носиш
Невена погледна ту на Цвети, ту на гривната
– Това не е твоята смутено каза тя, – Цвети, познаваме се от детската градина! Това не е твоята гривна! Подарък ми е! Мога да докажа!
– Не ми доказвай нищо. Гривната я пази. Ще ти е поне утеха, ти, дето си абсолютна неудачничка!
Мина седмица мълчание. Мартин не се върна. За да го намери, пък и да му прости, Цвети трябваше да слиза от гордостта си, но би направила всичко, за да не ѝ е толкова неудобно да го гледа.
Сутринта, когато Мартин беше в банята, а Цвети реши да започне голямото чистене в хола тръгна към балкона да вземе старата му брезентова чанта, която той така и не беше метнал в боклука. Цвети я дръпна към себе си, и страничният ѝ джоб се разшири по шева.
От дупката изпаднаха съдържимото. Няколко стари касови бележки, перца за китара и купчина дребни неща, които Цвети помисли за боклук.
Но това не беше боклук.
Там бяха обици сини топази, които мислеше за изгубени. И, най-късно, там беше тя гривната ѝ. Тази гривна, дето уж я беше “откраднала” Невена.
– Мартин
– Ще обясня, – се оказа вече зад гърба ѝ.
– Какво ще ми обясниш? Че взе тайно, а не успя да продадеш?
– Щях да ги върна
Нямаше нужда да се казва, че Мартин беше изгонен същия ден. Но това най-малко тревожеше Цвети. Не я оставяше тягостното чувство, че Невена не ѝ вдига телефона трябваше да се извини.
– Знам, че не искаш да ме виждаш, – каза Цвети, отивайки у тях, – Но трябва да ти кажа.
Невена бе в домашен халат.
– Аз нищо не съм ти вземала.
– Знам. И съм ужасно виновна пред теб, Неви. Мартин бе. Намерих гривната в чантата му, сигурно е щял да я продаде. И пръстена сам призна, че е продал. Неви, как можах да повярвам, че ти са ти подарили същата гривна?
– Можеше да ми повярваш, а не на съвпадението. На Мартин веднага повярва. А аз чем съм лоша? Защото съм по-бедна, непременно съм крадла? Не ми трябва такава приятелка. Утре ще ми напишеш жалба, а на мен за какво ми е? Отивай сиЦвети не намери думи. Свитата тишина между тях тежеше като камък.
– Съжалявам, Неви Моля те не ми е лесно да помоля за прошка, но ще се опитам да я заслужа. Не трябваше да ти вярвам по-малко, защото ти липсва сигурност.
Невена не я гледаше. Очите ѝ шареха из шарките на халата.
– Хората се променят, но приятелството не трябва да се губи заради чужди грехове, Цвети, каза тихо тя. Не ме обвинявай повече за чужди неща. Или не ме търси повече. Защото след такова предателство се лекуваш сам.
Цвети остана на прага, докато Невена затворяше вратата бавно с тиха решителност.
В този миг Цвети разбра, че има неща, които никога не се връщат, и други, които все още могат да се спасят. Трябваше да избере: дали ще се опита да заслужи прошка, или ще загуби приятелката си завинаги.
Слезе по стълбите със замъглени очи, но вече със съвсем различна яснота за това какво значи да цениш някого. За този урок плащаш скъпо и никога не го забравяш.
Обърната към залеза, Цвети си обеща: повече няма да остави нито завист, нито съмнения да откраднат това, което е истинско.
