Нахална роднина — Ето така, Наде — зълвата вече беше сериозна. — Документите за Техническия колеж ги подаваме през юни. Мимето ще пристигне с багаж. Ние сме роднини, не сме чужди, та по общежития да се влачи. Помисли си добре. Обида — цял живот може да остане. — Вече съм решила, Зойке — Надежда Петрова сложи палтото. — Винаги ще се радвам на Мимето като гостенка. Да дойде за уикенда, да отидем в музея — заповядай. Но да живее у мен — не. Аз няма да поема такава отговорност. — Отговорност няма да поеме! — Зоя плесна с ръце. — Ей, вярно казват хората: „Столицата изстисква душата от човека“. Шампанското още пенеше, а гостите вече обсъждаха младоженците. Лариса, оправяйки тежката пола на булчинската рокля, се усмихваше на роднините насила — умората й беше огромна. Сватба в София се оказа скъпо и нервно преживяване. Особено когато половината гости пристигнат от едно отдалечено село край Велико Търново. Лелята на Лариса, Зоя, с блестяща червена рокля, която й беше очевидно малка, седеше до новата тъща, Надежда Петрова. Зоя непрестанно оправяше буйната си прическа и хвърляше поглед към големите прозорци на ресторанта, зад които шумеше големият град. — Ех, Наде, — Зоя се приближи към сестра си. — Я как живееш! Лариса какъв мъж си хвана — апартамент, кола… Сега и ти, нали, ще живееш като царица в твоя тристаен! Оставаш сама, нали? Надежда Петрова се усмихна учтиво, отпивайки сок. — Каква ти царица, Зойке. Най-сетне малко тишина. Омръзна ми суетата. — Тишината е скучна, — Зоя присви очи. — Трябва ти малко движение, иначе ще мухлясаш в четири стени. А ние с Васко мислехме… Мимето ни вече е на четиринадесет, догодина приключва осми клас. В селото няма какво да прави, знаеш. Трябва й хубав колеж, в София. Надежда Петрова се стресна — познаваше тона. Така Зоя винаги е молела „до заплата“. Парите никога не ги връщаше. Трябваше нещо да отвърне, затова Надежда Петрова каза: — Рано мислите за колеж, Зойке. Миме още трябва да учи. — Времето лети! — Зоя размаха ръце, едва не блъскайки сервитьора. — Вече сме решили. Тя ще дойде при теб. Има свободна стая, че и две — Лариса се изнесе. Миме е кротка, няма да пречи. Ти ще я наглеждаш, ще я храниш, а ние от село ще пращаме картофи, месо… Надежда Петрова сложи чашата обратно. — Зоя, сериозно ли? На шейсет и две съм, имам високо кръвно. Не съм вече за тичане след тинейджъри. С момиче трябва винаги да се внимава, а аз или съм в поликлиниката, или трябва да си почивам. Зоя пренебрежително изсумтя, бодна заливното с вилица. — Какво кръвно! Младите имаш да учиш. Миме — златно дете. И ще помага вкъщи, и до магазина ще ходи. Ще ти е по-весело! Или искаш сама да мухлясаш в празния апартамент? Вече всичко обсъдихме с Васко. Той вика: „Наде — жена с душа, няма да изхвърли племенницата си на улицата“. — Зо, защо при мен? Дайте й квартира под наем. Или, ако трябва, стая. Аз просто искам да поживея само за себе си. За първи път от четиридесет години! — Само за себе си! — Зоя се разсмя силно. — Чу ли я? Преместила се в града и родата забравила! Ние картофи, сланина и гъбки й носихме от цяла област, а тя — „само за себе си“. И Лариса вече носа си вирнала… Лариса, като видя че хората гледат леля й, се приближи към майка си. — Всичко ли е наред? Скоро ще сервират топлото, — усмихна се тя. — Всичко е добре, Лари, — чичото, който беше тих, вдигна замъглен от ракия поглед. — Ама майка ти не ще. Дъщеря ни да се уреди при нея, мечтаем да запишем Миме в колеж, а майка ти — не ще. Кажи й, може теб да послуша? Лариса се изправи. — Миме иска да учи в София? Прекрасно! Нека кандидатства. В колежите имат общежития. Там се научава животът, аз самата преминах през това. — Какво общежитие?! — лелята се задави. — Какви ли хора?! Какво ще научи там? А тук — родна леля, отделна стая! Наде, защо мълчиш? Твоите ги отгледа, помогни и на нас! — Казах каквото имах да казвам, Зойке, — Надежда Петрова стана от масата. — Нека на масата празника обсъждаме, не чуждите метри. Извинете, трябва да изляза. Тя почти хукна към дамската тоалетна. Лариса тръгна след нея, докато роднините недоволно шепнеха. *** В тоалетната Надежда Петрова трескаво отвори чантата и извади хапче. — Мамоо, погледни ме, — Лариса влезе, пусна вода, намокри салфетка. — Сложи на врата. Напълно са изгубили границата. — Лари, чу ли ги? Решили са вместо мен. И Васко… „баща с душа“. Боже, десет години не сме се виждали, само по телефона „здрасти — довиждане“. А сега аз трябва да им гледам детето с години! — Мам, да не посмееш да се съгласиш! Познавам тези хора. Щом Миме стъпи във входа, ще станеш слугиня. Ще им готвиш, ще перееш, ще слушаш претенции, а Зоя ще звъни и проверява защо даваш да излиза до десет вечерта. Трябва ли ти това? — Не трябва, — прошепна Надежда Петрова. — Само че ще се обидят. Все пак роднина… Толкова години сме се чували… — Каква връзка? Пратят торба изгнили ябълки и после напомнят половин година какви благодетели са? Не е връзка, мамо. Погледни ме. Игнорирай ги, не отговаряй на хитрите въпроси. Но трудно се игнорираше. Цяла вечер Зоя и Васко бяха демонстративно шумни. Сядаха при другите, обясняваха колко „градските се разглезиха“ и „някои забравиха селото“. Миме, кротка висока девойка с ярко червени устни и скучаеш поглед, само въздишаше към телефона. Като приключи сватбата и гостите започнаха да си тръгват, Зоя пресрещна Надежда Петрова в гардероба, и пак започна да настоява да приюти дъщеря й за неопределено време. Но Надя отказа. Васко хвърли презрителен поглед и последва жена си. *** Когато дойде лято, Надежда Петрова най-после почувства свобода. Купи нови пердета, започна книги да чете, на които нямаше време досега, и дори се записа на танци. Телефонът иззвъня рано сутрин. — Надя, здравей, — затаратори Зоя.— Утре тръгваме. Васко зареди колата, Мимето е готова — одеяла, възглавници, малък телевизор… На обед сме при теб! Надежда Петрова онемя. — Зоя, не чу ли? Казах — не. — Айде, бе! Ще си делим неща между рода? Миналата ти е вече! Миме е обявила на цялото село, че ще живее в София, почти в центъра. Недей ни излага пред съседите! — Зоя, не се шегувам. Няма да отворя. — Ще отвориш! Ще видиш! Миме ти е единствената племенница! Ако я върнеш обратно, забрави за мен! Ще разкажа навсякъде каква си ти! Зоя затвори грубо, а Надежда Петрова едва не се разплака. С тези хора как да говориш?! *** На следващия ден пред типичната столична панелка беше шумно. Старата „Лада“ с препълнен багажник бе запушила входа. Васко, по камуфлажен панталон и тениска с Ал.Капоне, търкаше чело, а Зоя звънеше на домофона с ръце на кръста. — Надее! Отвори! Дойдохме! Излизай! Миме едва държи чантите! Зоя натисна отново. После започна да удря панела. — Надя! Стига да се криеш! Няма да си ходим! В този момент до входа спря колата на Арсен, мъжа на Лариса. — О, Лариса! — Зоя се усмихна фалшиво. — Отвори ни врата, майка ти, гледам, или не чува, или не мисли. — Майка ми чува отлично, лельо Зое, — каза Лариса, сваляйки слънчевите очила. — Тя ви каза веднага, че Миме няма да приема. Защо влачихте детето триста километра? — Не ми казвай какво да правя! — изписка Зоя. — Отиваме при роднина! Семейна работа! Ти още си малка да даваш акъл! Арсен се намеси. — Надежда Петрова ни помоли да проследим да не я притесняват. Заминавайте! Васко пристъпи напред. — А бе, ти, зет такъв… Не ни поучавай. Роднини сме! Имаме право! — Какво право? — Лариса скръсти ръце. — Да се натресете на чужд дом? Да натрапите дете на възрастна жена? Лельо Зое, вижте Миме — срам я е. Наистина Миме беше навела глава, гледаше телефона, но лицето й пламна. — Не я е срам, а я боли! — изкрещя Зоя. — Родна леля — градска печалбарка, а на своите не й пука! Наде! Излез! Погледни племенницата в очите! Прозорецът на втория етаж се отвори. Надежда Петрова, бледа, се показа. — Зоя, върнете се, — гласът й трепереше. — Няма да отворя. Не искам повече този цирк! — Така ли? — Зоя взе голямата чанта на Миме и я хвърли до входа. — Тогава вземи багажа! Тя ще стои тук, докато се осъзнаеш! Ние си тръгваме! Да видим дали ще я оставиш на улицата! — Няма да я остави, — Арсен спокойно взе чантата и я сложи обратно в колата. — Сега ще се качите и ще си тръгнете. Иначе ще се обадя на полицията. Опит за незаконно нахлуване, хулиганство. Имаме камери тук навсякъде, лельо Зое. Искате ли да пренощувате в районното в София? Зоя пребледня от яд. Запита да се хвърли към Арсен, но Васко я хвана за лакътя. — Хайде, Зойке… — промърмори той. — Виж ги колко са…находчиви станаха. — Да ви приседне този апартамент! — викна Зоя, качвайки се в колата. — Наде, забрави, че си ми сестра! Градска жаба, няма да видиш повече и картоф от нас! Ще се изядеш сама, и вода няма да ти подаде никой! Миме, качвай се! *** Студентката я уредили при някаква далечна леля. Миме след два месеца изнесла всички златни бижута и избягала с някакъв местен „авторитет“. Търсили я седмица с полицията. Сега жената води дела за обезщетение, а Зоя крещи из социалните мрежи, че Миме са я „развалили в града“ и другата сама си е виновна — не е гледала както трябва. Надежда Петрова за пореден път се поздрави за решението си — добре, че не пусна роднините в дома си!