Аз съм най-голямата сестра в нашето голямо българско семейство. Гледах и хранех всички водех ги на детска градина и училище. Никой не ме питаше дали искам, дали не искам нашите решаваха вместо мен.
Нямах почти никакви приятели, защото времето ми изцяло отиваше за семейството. Децата от махалата се присмиваха и казваха, че съм способна само да гледам малките. Болеше ме, често плачех от мъка при такива обиди. Видеше ли баща ми сълзите ми веднага ме наказваше, казваше, че трябва да стана истинска българка и да хвърля глупостите от главата си.
Детство реално не познах. След като завърших осми клас в родното ни село близо до Велико Търново, родителите ми решиха и записа ме в професионалната гимназия да стана готвачка, за да може цялата къща да е винаги сито и доволно.
Три години по-късно започнах работа в малко кафене в Търново. Баща ми настояваше да нося продукти тайно вкъщи, отказвах категорично. Майка ми викаше, че съм егоистка, че за мой грях вкъщи всички са гладни. Взеха ми първата заплата и втората. След това, едва като я получих, събрах малко багаж и се качих на първия влак от гарата, без да знам накъде тръгвам само да избягам от този ад. Знаех, че ако остана, ще си съсипя живота.
Тежко беше, не отричам. Но робуването на родителите си бе по-страшно. Реших твърдо да вървя по собствения път, независимо какво ще ми струва. Чистех подове, метях, после започнах да помагам в кухнята в друго заведение.
Пестях пари, дори когато заплатата ми в левове се увеличи няколко пъти. Всичко заделях за мечтания дом да имам свое жилище, където единствена стопанка да съм аз. Години наред живеех при една възрастна жена плащах символичен наем, а й помагах на дома. Тя ми стана като семейство винаги ме чакаше вечер с билков чай и домашна баница. В тия часове чувствах истинско щастие.
След време срещнах мъжа на живота си Георги Димитров. Никаква сватба, нищо просто подписахме в общината във Велико Търново. После се преместих при неговото семейство. След месеци се появи дъщеря ни Павлина, а после и синът ни Иван.
Започнах да мисля за родителите си говорих с Георги и решихме да ги посетим. Купихме торби с подаръци, събрахме дребни неща, че да ги зарадваме. Когато пристигнахме, посрещнаха ни със строгост и караници. Братята ми пиеха, сестра ми също.
Мама и тате дори не забелязаха, че не съм сама не погледнаха внучетата, а ми затръшнаха вратата пред лицето. Ако някой каже, че съм дребна душа, нека бъде завъртях се и си тръгнах. Взех си подаръците обратно. Дори на погребението им не отидох, когато дойде времето им.
Та така онези дни са вече далече, но и до днес сърцето ми помни болката и силата.
