Можеше малко по-внимателно с кашкавала, че не ти прави впечатление, ама сега всичко е на сметката ми, а ти, напомням, все още не внасяш ни един лев в бюджета. Два парчета кашкавал на филия това си е разхищение, Калина.
Стояхме един срещу друг на масата в малката кухня. Ангел въобще не викаше, говореше спокойно, сякаш разказва какво ще е времето утре, докато обръщаше поредната страница на 24 часа. Ама точно този спокоен глас така ме удари, че направо ми заседна парчето хляб на гърлото. Мълчаливо върнах откъснатата филия в чинията и почувствах пареща червенина по бузите си, смесица от яд и срам. Ангел не ме погледна, само чета и пръстите му подрънкваха нервно по масата.
В кухнята стана глуха тишина, само старият хладилник мърмореше. Обръщах поглед към мъжа си и не можех да го позная. Двайсет години заедно, делили сме всичко радости, трудноти, ипотеката, отглеждането на дъщеря ни. Винаги съм работила, никога не съм му тежала. Счетоводител съм цял живот и често взимах повече от него, инженер във фабрика. С мойте бонуси купихме вилата, дето я показваше гордо на приятелите си; аз плащах уроците на дъщеря ни, за да влезе на държавна поръчка в университета.
Само че предния месец фирмата, в която бях последните десет години, фалира изведнъж. Шефът избяга в чужбина, сметките ги запорираха, но пък ни пуснаха като по собствено желание, с едни нищожни пари, вместо обезщетение. Не съм се отчаяла веднага, мислех си, че с моя опит и ръководство ще си намеря работа за две седмици. Ама, уви, работният пазар не е за жени на почти 50 даже една пикла с напомпани устни, дето се водеше HR, ми каза, че съм пред пенсионна възраст.
Не ми се яде повече казах тихо, бутайки чинията. Кашкавалът Витоша по промоция ми се струваше горчив.
Е, слава богу кимна Ангел, най-накрая остави вестника. Очевидно трябва да се пести. Гледах вчерашната бележка, щото я беше оставила на скрина за какво си купила омекотител за пране? Излишно е. С прах си переш. Сега трябва да затегнем колана, Калина. Сам си вадя хляба, трудно ми е.
Стана, внимателно събра трохите от неговата страна на масата в ръка и ги изсипа в устата си. Тази нова черта я доби три дни след като ме уволниха. Преди никога не правеше така.
Като излезе, просто се сгромолясах на стола. Сълзите, дето се борех да не избият, вече не можеха да се спрат. Бях на четиридесет и девет, здрава и исках да работя, но се оказах натрапница, дето даже с хляба я упрекват. Ангел, когото смятах за опора, се оказа дребнав тиранин. Сякаш уволнението му свали маската оголи тъмната му, стисната природа.
Денят ми отиде на телефони и пускане на автобиографии. На всяко място Ще ви се обадим”, Момичетата ни тук са до 35″, Не виждам как ще се впишете при нас, टीमът е млад”. По обяд главата ме глъчеше. Отидох за чай в кухнята нямаше и троха. А, да, Ангел скри пакета с курабийки в неговия шкаф да не се втвърдят, уж. Аз си знам да не ям нещо, докато е на работа.
Вечерта се прибра сърдит, пак безмълвен. Разсъблече се, разходи се из кухнята. Огледа супата.
Пак ли постна супа, бе? На вода ли пак я правиш?
На пилешки бульон, Ангеле. Вчера купих пакетче карантия за супа.
Карантия да бе, кокали, изсумтя. Аз работя, имам нужда от месо! Истинско месо, а не от тия огризки.
Месото е 12 лева килото стараех се да говоря нормално, макар и гласът ми трепереше. Даде ми за седмицата 40 лева. За всичко и за храна, и за препарати. Как очакваш с 40 лева да взема пържоли?
Ангел тресна вратата на хладилника.
Научи се да въртиш! Истинската домакиня знае как да сготви и от камък чорба, стига мрънкане. Ако си търсеше работа по-настойчиво, а не се моташе в интернет, сега щяхме да ядем стекове!
Не беше честно. Денем и нощем висех по сайтове за работа. Нямаше смисъл да споря. Ангел вече се наслаждаваше на ролята си на главен хранилник.
Седмиците се влачеха една през друга и ставаше все по-зле. Започнах да ме е страх от вечерите. Когато врътне ключа на вратата, ми се свива коремът какво ще е днес, проверка на бележки, лекция за прекалено дългия душ, или подигравки за изядено ябълка?
Стигна се до там, че ми свърши шампоанът. Обикновен, най-евтиният, не някаква глезотия. Казах му на масата:
Ангеле, трябва да си купя шампоан и паста за зъби. Дай трийсет лева, моля те.
Той дъвчеше макарони (кюфтета пак си остави само за себе си, че искат да ми е лекичко):
Шампоан? повдигна на очилата. А сапун за пране за какво е? Баба ми само с него си е мила косата и косата ѝ до пояса!
Ти ме бъзикаш, нали?
Хич не се бъзикам. Всичко това с шампоаните са глезотии. За пастата има още малко, разрежи тубата и ще стигне. Калина, не разбираш ли? Пари няма. Всеки лев трябва да се брои. Уреди се на работа харчи си колкото искаш. Сега с колкото имаш.
Такава нощ не можах да мигна. Лежах, гледах в тавана и слушах равномерното дишане на човека до мен. Мъжът, който вместо да ми даде 30 лева ми предлагаше домашен сапун, докато имаше спестени пари, заделени и от двама ни, за резерв. Само сега реши, че са си негови.
На сутринта станах по-рано, изпратих го за работа дори не каза чао, само измрънка да не забравя лампата в антрето. И реших няма повече да просия нито лев.
Извадих от шкафа малкото си злато обици, подарени за трийсетия, тънко синджирче, няколко халки. Това беше моят резерв той не се сещаше за него, слава богу. Ломбардът беше на две улички.
Момчето зад гишето, с татуировка на врата, претегли златото сумата беше скромна за реалната стойност, но достатъчна за две спокойни седмици без страх за хляба. Приех сделката.
Излязох, купих си истински шампоан, хубав кашкавал и шоколад. Седнах на пейката в парка, отчупих шоколада и си поплаках. Не заради мене си, а от облекчение. Вътре в мен, където ме болеше най-много, започна да расте една ледена, разумна злоба онази, която те кара да оцелееш, когато на никой друг не можеш да разчиташ.
Върнах се вкъщи като друга жена. Седнах пред компютъра и вече не разглеждах само обяви за счетоводители. Подадох CV за администратор, касиер, диспечер, чистачка. Трябваха ми мои собствени пари. На всяка цена.
След два дни ме огря най-неочакваната светлина бивша колежка, Стела, се обади:
Калинче, здрасти! Още търсиш работа? Тук на един познат му излезе голям зор главната счетоводителка излиза в майчинство, а отчетния период тропа на вратата. Малка фирма, логистика. Пари милиони няма, но са честни и може да си бачкаш вкъщи, стига да ходиш веднъж седмично в офиса. Ще поемеш ли?
Стело, ще те целуна! въздъхнах. Разбира се, поемам! Кога започвам?
Още утре може. Прати ми CV-то, аз ще го предам.
Интервюто беше по интернет. Собственикът, уморен човек на около четиридесет, ми зададе няколко въпроса за счетоводството, видя, че съм човек на място, и рече:
Засега по граждански договор, пробен месец. Заплата 1700 лева чисто. Ако се справиш с тримесечния отчет, те взимам на постоянен договор и ще ти вдигна заплатата. Става ли?
Става! казах решително.
1700 лева. Преди това беше една трета от старата ми заплата. Сега ми изглеждаха като състояние. Най-важното бяха МОИТЕ пари.
Вечерта, когато Ангел се прибра, не отроних дума. Реших да не му казвам нищо. Да се чуди още колко ще падне ниско. Звучеше гадно, но за мен си беше важно трябваше да разбера има ли смисъл да сме още заедно.
Какво има за вечеря? навика обичайния си контрол върху тенджерите. Пак ли елда? Ще закудкудякам до теб.
Елдата е полезна, има желязо пак спокойно. А месо няма, не си купил.
Забравих картата в колата излъга, макар да го видях как си преправи портфейла. Добре, давай елдата.
Яде демонстративно сбръчкан.
Да, между другото заговори с пълна уста. Мама звънна. Ще идва уикенда да ни нагледа. Ти погрижи се да има хубава маса. Омеси тутманици, знае, че ги обича. И опечи пиле.
Добре кимнах. Дай пари за пазаруване.
Въздишка, все едно му искам бъбрек.
Пак пари… Не можеш да управляваш бюджет! Дадох хиляда лева в понеделник. Къде са?
Перилен прах, тоалетна хартия, мляко, хляб и тази елда. Бележките са на масата.
Добре извади петдесетачка, повъртя я сякаш последно се прощава, и я сложи на масата. Но искам масата да е пълна. И върни ресто. Мама не трябва да разбере, че… имаме временни трудности. Не ме изложи. Нека види, че всичко ни е наред.
Не ме изложи. Малко ме стисна по-важно му беше какво майка му ще помисли, отколкото че жена му ходи със скъсани чорапогащи.
В събота дойде свекърва ми Пенка Иванова. Властна жена, приказлива, обожаваща Ангелчо. Сложих масата: пиле на промоция, салати, тутманик, сготвих с всичката си душа, ама вътре в мен беше кухо.
Обядът мина по старому: похвали Ангел, оплю държавата, държа назидателни речи.
Не си никак свежа, Калино, забеляза тя, докато си хапваше пилето. А корените ти са израснали, виж какви са сиви. Трябва жената да цъфти, за да радва мъжа си. Да не вземат да ти го грабнат.
Ангел се подсмихна самодоволно, докато наливаше на майка си вино.
Е, тя сега вкъщи седи, не може да си намери работа. Криза… Сам изкарвам всичко.
Брей, миличък! плясна с ръце Пенка. Браво на теб, синко. А бе, Калина, не те ли е срам? Здрав човек, а си на ръцете на мъжа си. Ние навремето каквато и работа хващахме, само и само пари в къщи да влязат. Сега младите все искат директор да бъдат…
Сложих вилицата. Погледнах Ангел той само кимаше доволно, не се обади. Нито дума в моя защита че 20 години съм бачкала като луда. Наслаждаваше се, докато майка му ме смачкваше на масата.
Не съм горделива, госпожо Иванова. Търся си работа.
Значи зле търсиш! отряза свекърва ми. Който търси, намира. Явно си свикнала Ангел да ти е стена. Внимавай, на мъжете им писва.
Този обяд ме довърши. Осъзнах мостовете са изгорени. Не от мен. От тях. С тези разговори за шампоан и с унижението за всяка стотинка.
След седмица получих първата си заплата. По моя собствена карта, отделена в друга банка. Докато разглеждах съобщението, се усмихвах.
Същата вечер не сготвих. Когато Ангел дойде, тенджерите бяха празни.
Къде е яденето? опули се той. Калина, съвсем се разпусна! Идвам гладен…
Яденето? излязох от спалнята с рокля, грим, с чиста коса от шампоан, не сапун. Няма. И няма да има. От мен никога вече.
Бунт ли устройваш? Какъв театър… Какво има, стопли нещо!
Казах ти няма нищо. Отивам си.
Къде? До магазина? Пари няма да ти дам, докато не отчетеш последната петдесетачка.
Отивам си от теб, Ангеле. За винаги.
Втрещен, изнервен, не можеше да повярва.
Ти… полудя ли? Къде ще вървиш? Къде ще отидеш, жена на 50, без работа, без лев? Ще се върнеш за три дни!
Няма. Вече две седмици работя, Ангеле. Главен счетоводител. И заплатата ми стига за квартира и всичко, което поискам за ядене. Каквото ми харесва, за себе си.
Работиш?! Крила си! Това е подло!
Подло е да нямаме семейство, Ангеле. Семейството се разруши в деня, в който ми брои парчетата кашкавал и предлагаше шампоан да си правя от пералнята. Не беше мъж последния месец. Беше надзирател. Показа ми истинското си лице дребнавост, жестокост. Двайсет години съм живяла с друг човек. Благодаря, че ми отвори очите.
Аз… за дом всичко дадох! Спестявах!
Спестявай си ги. На погребение ще си купиш златен ковчег ще си сам.
Отворих вратата.
Не! хвана ме за ръкава. Калина, не се глупави! Прекалих, добре! Остани. Искаш пари? Ще ти дам още сега!
Внимателно отдръпнах ръката си.
Не ми трябват парите. Купи си съвест. Макар че едва ли ще стигнат.
Излязох на стълбището и извиках асансьора. Сърцето ми биеше спокойно. Нямаше страх. Имаше необятно нечие небе дори и в този сив вход.
Ангел стоеше на прага, в износен анцуг мъничък и смешен.
Ще съжаляваш! извика след мен, докато асансьорът се затваряше. Никой не те иска!
Аз се искам отвърнах.
Взех си приятно малко жилище в спокоен квартал. Първо купих всичко, от което ме беше лишавал цял месец: синьо сирене, хубаво кафе, прясна пъстърва, грозде и цветя.
Вечерта стоях на новата ми кухня, ядох филия с дебел пласт масло и риба, пиех кафе и гледах светлините на София. Пак се усетих жива.
След месец Ангел се опита да се върне. Излежа, донесе цветя в офиса (разбрал по някакъв начин адреса), изглеждаше смачкан. Обясняваше, че не може да върже домакинството сам, че му липсвам. Излязох, взех букета и кротко му казах:
Ангеле, всичко между нас свърши. Подала съм за развод. И този стратегически резерв ще се дели по съдебен ред. Това са наши пари семейни.
Лицето му се изкриви от яд.
Нищо няма да вземеш! Ще докажа, че аз съм спестявал!
Опитай усмихнах се. Забравяш, че съм счетоводител. Всички твои странични доходи и премии ги знам. Предлагам ти да се разберем по мирно.
Той си тръгна, псувайки. Аз се върнах в офиса, където ме чакаше горещо кафе и уважение.
Знаех, че ще е трудно развод, битки за имот. Но най-страшното мина. Никога вече няма да позволя да ме принизяват за една филия хляб. Хлябът, купен с твойте пари, винаги е по-вкусен дори и ако е само крайче черен.
Кажи ми, ако и на теб ти е познато това усещане или си минал по този път. Аз го преживях, приятелко. Не си сама!
