Е, ти сериозно ли се засегна?
Вече хиляда пъти съжалих, че се реших на това, мамо. Нямам повече сили, отчаяно извика Викторина, опитвайки се да надвика плачещата си дъщеря. От сутрин до вечер е така. И през нощта, също. Не си спомням кога за последно съм спала като хората. Вчера сложих чайника да завира и заспах направо на стола…
Ох, чадо, какво да се прави, въздъхна Мария Георгиева. Всички малки деца реват.
Майката очевидно не разбра намека и Викторина реши този път да бъде директна.
Мамо Моля те: вземи я поне за два часа. Или ела у нас, погледай я, а аз да поспя малко. Вече не знам къде се намирам. Всичко ми е като в мъгла.
Вики… гласът на майка ѝ изведнъж стана по-категоричен и хладен. Я стига с тези обиди. За кого я роди? За себе си. Щом си я искала, ще се грижиш. Като порасне малко ще ти стане по-леко. Аз теб без памперси и такива глезотии съм те гледала и не се разпаднах. Пък и съдбата ми е такава кръвното ми прескача на всяка промяна във времето. Трябва ли ти да ме събираш от пода?
Викторина вдигна учудено вежди. Не беше очаквала такъв отговор и дори не знаеше какво да каже.
Ясно. Добре, отивам да я гледам промърмори тя и затвори слушалката.
Някакъв студ се настани в гърдите ѝ. Изчезна онова детско усещане, че щом повика мама, тя ще дойде и ще оправи всичко. И Викторина дори не посмя да спори.
Или можеше?
…Често Викторина е правела компромис със себе си заради майка си. Всяка Нова година, например. Първо когато я канеха приятелки, после когато искаше просто да прекара празника само със съпруга си.
Ясно ми е… въздишаше майка ѝ, когато Викторина й казваше за плановете си за празниците. Е, пожелавам ти да си прекараш добре там. Аз ще остана сама Гледаш ви, гледаш, а накрая празниците празнуваш сама…
Мамо… След като се събудя на първи, веднага ще дойда.
Аз какво ще те чакам. Даже празнуване няма да има, с тъжен въздишка отговаряше Мария Георгиева. Защо? С кой да празнувам? В девет ще си легна, ще стана сутринта и това ще е всичко за Новата година.
И всеки път Викторина отстъпваше и отиваше при майка си. Как да я остави сама? Приятелите нека се веселят сами, пеят и палят бенгалски огньове. И романтиката може да почака. Важното бе мама да не се чувства сама.
Но това не беше единственият проблем. Мария Георгиева много обичаше да държи дъщеря си на каишката на собствените си болежки. Щом нещо ѝ беше зле не ходеше на лекар, а тревожеше само Викторина.
Кръвното ми е 200! Мисля, че умирам! Вики, веднага ела! паникьосано викаше тя.
Мамо, идвам, но викай бърза помощ. Не е шега!
За какво ми е линейка? Ще ме приберат в болницата? Там няма лекари. Я най-добре да пробваме сами направи ми инжекцията, ако стане много лошо тогава ще викам линейка.
Мария Георгиева категорично не вярваше на лекарите и се караше, ако Викторина предложеше медицинска помощ. А вярваше, че всичко ще мине с масаж, оцетен компрес и присъствието на дъщеря си.
В тези моменти Викторина само трепереше. Отговорността беше изцяло нейна, и то за нещо, което не можеше сама да реши заради ината на майка си. Оставаше само да чака и да се моли.
И винаги Викторина намираше време. Отказваше срещи, преместваше планове, изтърсваше се от работа. Дори и да знаеше, че реално не може да помогне и само си разваля нервите, съвестта не ѝ позволяваше да изостави майка си.
А съвестта на Мария Георгиева мълчеше. А толкова много искаше внуци…
На Люба внучката вече ходи на училище! въздишаше тя на всяко семейно събиране. А Валя гледа две внучета! Само аз съм като кукувица. Кога ще ми родите? Искам да се порадвам и аз!
А сега, когато бебето вече не беше хубава картичка, а истинско същество с характери и проблеми, Мария Георгиева се изпари.
Викторина се чувстваше наранена. За себе си била родила Е, ще го помни.
Следващите шест месеца се превърнаха в един непрекъснат ден на мармота. Викторина вече не знаеше дали е понеделник или четвъртък. Всичко беше едно и също: хранене, рев, опити за приспиване, няколко мига безсъзнание, после пак рев.
Майка ѝ остана в живота ѝ, но като далечна позната. Веднъж седмично звънеше и питаше:
Е, как сте? Растете ли?
Но щом чуеше на заден фон внучката да плаче, бързо изчезваше:
Ох, Вики, извинявай, боли ме глава, много шумно е Хайде, дръж се, майчинството е тежка работа, казваше и затваряше телефона.
С времето Викторина се научи да оцелява без майка си.
Свекърва ѝ, Елена Тончева, беше строга, но добра жена. Не обещаваше чудеса, не се раздаваше в мили думи. Но като разбра, че снаха ѝ прилича на панда от недоспиване, започна да идва всяка събота на своята почивка.
Лягай да спиш, заповядваше тя. Ние с Анелия ще идем до парка. Ще се върнем след три часа.
До парка? Ще плаче…
Не е от захар, няма да се разтвори. Ти спи!
Свекърва ѝ ѝ предложи и да наема детегледачка от време на време, за да може да си почине малко. А също и тя първа се усъмни, че нещо не е наред:
Прекалено много плаче детето, рече Елена Тончева. Стига сме слушали кварталната лекарка, която все на зъби и колики го изкарва! Това не е нормално!
Елена Тончева ги заведе при позната педиатърка, плати прегледите без много приказки. Лекарката веднага намери причината.
С прости думи има киселини след всяко хранене. Лесно ще се оправи, успокои тя.
След две седмици в дома на Викторина и Павел най-после настъпи тишина. Вече не тежка и тревожна, а мирна. Анелия спря да се гърчи и плаче, започна да спи спокойно.
За Викторина светът отново стана цветен. Времето потече бързо, а Анелия се превърна във внучката-мечта: с трапчинки на бузите и големи панделки във косите.
Дойде незабележимо декември. Мария Георгиева, която виждаше внучката си само по видеовръзка, забеляза промяната едната ден детето нанизва кубчета, после се смее, после се вглъбява в куклите.
И точно тогава бабата реши пак да се включи.
Вики, какво да ви приготвя? кротко попита тя седмица преди Нова година. Нали ще дойдете да празнувате у нас?
Ама ние сме с Анелия, а за теб е трудно с малко дете
Айде де! Вече е голяма госпожица, спокойна. И подарък ѝ купих голяма кукла! Ще украсим елхата, ще сготвя пача. Павел обича, нали?
Преди, Викторина щеше да се зарадва. Щеше веднага да обсъжда менюто, щастлива, че мама пак се интересува от тях. Сега вътре ѝ беше тихо и чуждо. Ни гняв, ни болка, само някакво студено чувство.
Мамо, няма да дойдем.
Как така? възмути се Мария Георгиева. Къде ще ходите? Или ще си седите вкъщи?
Отиваме у Елена Тончева. Там ще празнуваме.
У Елена?! ахна майка ѝ. При чужда жена отиваш, а майка ти сама на Нова година?
Мамо… Недей да се обиждаш. Елена беше при нас, когато Анелия плачеше денонощно. Когато аз бях на ръба на силите си. Тя ни прие и тогава, а ти… Ти каза, че съм родила за себе си. Ами значи аз решавам къде и с кого ще бъде дъщеря ми за празниците.
В настъпилата тишина майка ѝ едва чуто прошепна:
Значи си ми сърдита? За да ми го върнеш сега? Как не те е срам! Аз те гледах, нощите не спях А ти така!
Не, мамо. Не ти го връщам. Просто избирам това, което ми е по-добре. Научих го от теб.
Майка ѝ започна да мърмори, но Викторина прекъсна разговора, обяснявайки, че трябва да тръгва. Нямаше сили за поредната лекция за неблагодарността.
Викторина въздъхна, остави телефона и отиде в спалнята. Там, сред разпилян конструктор по килима, Павел строеше замък с малката Анелия, която се смееше и рушеше кулата с ръка. Викторина се спря на прага и се усмихна.
Беше ѝ малко тъжно, но по онзи хубав начин както когато изхвърляш стари плюшени играчки след голямо почистване и правиш място за нещо ново.
Не смяташе напълно да къса с майка си. Просто спря да предава себе си. Спря да тича по първия зов на хора, които идват само когато е слънчево, и започна да избира онези, които държат чадър над нея в най-силните бури.
