– Мария, нали моите обици с изумруди не си ги загубила или продала? От теб всичко може да се очаква! – Какви обици? – Тези, които ти подарих за сватбата. С изумруди. Върни ги! Те са предназначени за жена на сина ми, а ти вече не си тя Надя седеше и гледаше кутийката. Вътре лежаха обиците с изумруди – скъпи, красиви, блестящи. Това беше подаръкът на свекърва ѝ Мария за сватбата преди три години. Телефонът пак звънна. Свекървата – за пети път днес. Надя не вдигна. Знаеше, че ще чуе поредните обвинения и изисквания. Разводът с Николай мина тихо. Просто осъзнаха, че не са един за друг. Той домашен, кротък, привързан към мама. Тя – енергична, с желание да пътува и живее своя живот. А и свекървата… досадна, контролираща всеки ход. – Наде, защо супата е толкова рядка? – питаше Мария, като им идваше на гости. – Защо не си почистила апартамента? Ники е алергичен на прах. – Защо си облечена така? Омъжена жена трябва да изглежда по-скромно. Надя издържа три години. После поиска развод. Николай се съгласи без спорове. Разделиха се мирно, нямаха общо имущество, останаха в нормални отношения. Но Мария щом разбра, полудя. Първото обаждане бе седмица след развода. – Наде, ти съсипа живота на сина ми! – гласът ѝ трепереше от гняв. – Мария, и двамата взехме решението. – Не лъжи. Ти го изостави. Горкият плаче. Надя не отговори – знаеше, че Николай и не е плакал. Даже си отдъхна. – Добре, не за това сега. Обиците сигурно не си ги загубила или продала? От теб всичко може да се очаква! Жената се напрегна. – Какви обици? – Онези, дето ти подарих на сватбата. С изумруди. Върни ги. Те са за жената на сина ми, но ти вече не си тя. Надя не можеше да повярва на ушите си. – Мария, нали това беше подарък! – Подарък за снаха! А вече не си снаха. Значи обиците се връщат при мен. – Така не се прави! Подарък не се взима обратно. – Може, ако си се развела със сина ми! Върни ги, Наде! Не ме карай да стигам до съд! Надя затвори. Не можеше да повярва, че се случва. Обиците ѝ бяха подарени пред всички – със сълзи, прегръдки и думи: „Вече си моята дъщеря“. А сега ѝ ги искаха назад. Още на другия ден започнаха обажданията от познати. – Наде, вярно ли е, че не искаш да върнеш фамилните бижута? – Какви фамилни? – учуди се Надя. – Е, обиците, които свекърва ти е дала. Казва, че са в рода им от сто години. Надя се засмя. – Купи ги от магазина! Видях кутията с етикета. – Все пак, не е редно да не ги върнеш – развела си се. Свекървата развихри истинска кампания. На всички разказваше колко е алчна и користолюбива Надя, как едва не откраднала семейните ценности и избягала. Една вечер се появи и Николай. – Надя, дай ѝ обиците. Майка ми не спира с истериите. – Ники, това е подарък! Не съм длъжна да го връщам. – Да, ама на мама ѝ трябват. – Защо? Бившият ѝ заекна. – Ами… иска да ги даде на бъдещата ми съпруга. Като се оженя пак. Надя го изгледа. – Тоест, майка ти вече готви следващата сватба? Пак ще подарява обиците? После пак ще ги иска? Николай потрепна с рамене. – Моля те, върни ги. Писна ми от скандали. Надя се замисли. Може да ги даде и да забрави. Но нещо вътре ѝ се противеше. Беше унизително да признае, че няма право на този подарък. – Не, Ники. Няма да върна обиците. Той си тръгна. Звънци и съобщения продължиха. Мария заплаши със съд, разказваше пък на всички колко лоша снаха ѝ е паднала. Надя реши да се консултира с адвокат. Обясни случая. – Не сте длъжна да връщате подаръка, – каза юристът. – Това е доброволно дарение, няма условия за връщане. – А ако заведе дело? – Нека заведе. Няма основания. Надя си пое дъх и реши да устои. След месец Мария наистина заведе дело. Искаше да върне обиците, твърдеше, че са фамилни. В съда съдията попита: – Имате ли доказателства, че са фамилна ценност? Свекървата показа стара снимка. – Ето, баба ми е с тях. Винаги са били в рода. Надя се вгледа внимателно – на снимката обиците бяха различни, с друга форма. – Г-жо съдия, това не са същите обици, – отговори тя спокойно. – Ама са същите! – настоя Мария. – Не, на снимката са кръгли, а при мен са овални. И камъкът е различен. Съдията разгледа снимката. – Наистина, различават се. Свекървата пребледня. – Може да съм объркала снимката… Но пак са фамилни! – Дайте доказателства, – настоя съдията. Мария не можа. Защото обиците са купени от магазин три дни преди сватбата, Надя знаеше. Съдът отказа и реши – подаръкът остава при Надя. Мария излезе бясна, Надя спокойна и доволна. Но историята не свърши. След седмица й звънна непозната девойка. – Здравейте, аз съм Ивелина, момичето на Николай. Надя се изненада. – Здравей, с какво мога да помогна? – Мария ми разказа за обиците. Каза, че сте ги откраднали. – Не съм ги откраднала. Това е подарък. Момичето замълча. – Говорих и с Ники. Призна, че майка му ги е купила от магазина, а след развода ги поискала обратно. – И? – Попитах направо Мария – защо. Каза, че иска на мен да ги подари, ако се оженим с Ники. Надя се засмя. – Сериозно? – Съвсем. Казах й, че не искам чужди обици. Да си купи нови. Тя се обиди – сега ме мисли за неблагодарна. Говориха още половин час. Оказа се, че имат общи теми – включително свекървата Мария. – Дръж се, Ивелина – каза Надя накрая. – Тя не е лош човек, просто е прекалено контролираща. – Благодаря ти! Аз казах на Ники: или се научаваш да казваш „не“ на мама, или аз си тръгвам. – Мъдро решение. Година по-късно Надя срещна Николай на улицата. Беше сам. – Здрасти, как си? – Добре – отговори той. – Не се ли ожени? – Не, булката избяга. Не искаше да живее с мама комплект. – Жалко. – Да. Мама вече забрави за обиците – сега търси нова булка. Надя се усмихна. – Успех, Ники! Тръгна си спокойна. Обиците стояха в кутийката у дома. Не защото са скъпи. А защото защити правото си. Не се поддаде на натиска, не се предаде. И сега, когато ги гледа, си спомня не сватбата и не Мария, а че за първи път в живота си не се уплаши да каже „не“. А вие какво мислите по въпроса? Споделете вашето мнение в коментарите и сложете харесване!