Вратата остава заключена
Мамо, отвори вратата! Мамо, моля те! юмруците на сина блъскаха по металната врата така яростно, че сякаш всеки миг ще изхвръкне от пантите. Знам, че си вкъщи! Колата не е пред блока, значи не си излизала!
Станка Симеонова стоеше с гръб към вратата, пристягайки с треперещи пръсти чашка със студен чай. Порцеланът дрънчеше върху чинийката, от силното ѝ напрежение.
Мамо, какво става? гласът на Петър прозвуча отчаян. Съседите казват, че вече седмица никого не пускаш у дома! Даже Бояна не си пуснала!
На името на снаха си Станка Симеонова се изкриви леко. Бояна. Неговата скъпа Бояна, за която би направил всичко. Дори онова, което се случи миналия четвъртък.
Мамо, ще извикам ключар! заплаши Петър. Ще разбия ключалката!
Не смей! извика най-накрая Станка Симеонова, без да се обърне. Не смей да ме докоснеш!
Мамо, защо? Какво стана? Говори с мен!
Станка Симеонова затвори очи и заподскача сред собствените си мисли. Как да каже на сина си какво е чула? Как да му признае какво е разбрала съвсем случайно в коридора на поликлиниката?
Мамо, моля те… гласът на Петър стана слаб и умоляващ. Притеснявам се за теб. И Бояна се тревожи.
Бояна се тревожи. Разбира се. Вероятно се страхува да не ѝ проваля плановете.
Махни се, Петре. Отиди си и не се връщай.
Мамо, болна ли си? Имаш ли температура? Да повикам лекар.
Не ми трябва лекар. Искам просто да ме оставиш на мира.
Станка Симеонова се изправи и се приближи до прозореца. В двора Петър говореше по телефона. Сигурно обяснява на Бояна, че майка му пак придава театралност на случващото се.
Синът вдигна очи и я видя. Направи ѝ знак, че качва. Тя бавно се дръпна и отново се сви във фотьойла.
След минута пак се чу почукване по вратата.
Мамо, с Бояна сме. Отвори, моля те.
Станка Симеонова стисна устни. Донесъл я е. Съпругата му, която така методично крои бъдещето си.
Станка чу се мекият глас на снахата аз съм, Бояна. Отвори, моля те. Петър много се безпокои.
Каква актриса! Променя гласа си, когато трябва.
Донесох ти храна добави тя. Мляко, хляб, меденки с орехи, както харесваш.
Меденки. Станка Симеонова се усмихна горчиво. Преди месец Бояна открила, че свекървата обожава сладки с орехи, и оттогава все ѝ ги носела. Каква добра снаха.
Станка, кажи ни поне нещо загрижен изглеждаше гласът на Бояна. Много се тревожим.
Много се тревожите повтори Станка Симеонова толкова тихо, че никой не я чу.
Мамо, няма да си тръгна, докато не отвориш! заяви Петър. Ще спя пред вратата, ако се налага!
Тя знаеше, че не се шегува. Винаги е бил упорит, още като дете. Захване ли нещо, не се отказва лесно.
Добре каза най-сетне. Но само ти. Сам.
Какво? Петър не разбра.
Бояна да си тръгва. Ще говоря само с теб.
Слушаше шепота им в коридора.
Мамо, защо така? И Бояна се тревожи…
Защото така искам. Или идваш сам, или никой не влиза.
След малко долови гласа на Бояна:
Добре, Станка. Отивам си. Петре, обади ми се, щом научиш нещо.
Изчака стъпките да заглъхнат по стълбите, после бавно се приближи до вратата и завъртя ключа.
Петър нахлу вътре като буря, прегърна майка си и я изгледа тревожно.
Мамо, много си отслабнала! Бледа си! Какво стана? Болна ли си?
Не съм болна измъкна се тя от прегръдките му и влезе в кухнята. Чай искаш ли?
Да седна той на масата и я наблюдаваше втренчено. Кажи ми какво се случва. Защо си стояла заключена цяла седмица?
Станка Симеонова сложи чайника на котлона и се обърна към него.
Защо да отварям вратата? Кой хубав ден ме чака отвън?
Мамо, какво общо има? Не можеш вечно да си стоиш у дома. Трябва да ходиш за хляб, на лекар…
Съседката Ценка пазарува вместо мен. Оставям списък и левовете. На лекар не искам да ходя.
Защо?
Наля вряла вода в чашките, сложи захар.
Защото последния път чух там неща, които не исках да знам.
Петър се намръщи.
Какво чу?
Твоята жена. Говореше по телефона с приятелка. Не знаеше, че съм там.
Какво говореше?
Застана срещу него и го погледна дълбоко в очите. Очите му, същите като на покойния му баща добри, истински. Може ли този човек да направи нещо такова?
Разказваше как ще ми продадат апартамента. Как ще ме изпратят в старчески дом. Как ще изхарчат парите.
Петър пребледня.
Мамо, сигурно си объркала. Бояна никога…
Много добре чух прекъсна го. Думите ѝ още кънтят: Петър вече е съгласен. Казва, че мама не може вече сама опасно е на нейната възраст. Ще я сложим в хубав дом, ще продадем апартамента. Ще ни стигнат парите за първоначалната вноска.
Мамо, аз…
Недей да ме прекъсваш! гласът ѝ се повиши. А още каза: Добре, че е кротка, не подозира нищо. Мисли, че я обичаме. А тя просто ни пречи.
Петър се сведе. Стисна юмруци.
Мамо, заклевам се, никога не съм бил съгласен на подобно нещо. Бояна си мечтае на глас.
Мечтае ли? горчиво се усмихна тя. Защо тогава така обрисува всичко? За дома…
И така, с тежко, но спокойно сърце, Станка Симеонова остана сама в мълчанието, сигурна, че без значение какъв избор ще направи синът ѝ, тя ще запази достойнството и дома си до последния миг. Външният свят се разтвори като избеляла картина зад затворената врата, а чаят в чашата ѝ се превърна в тихо езеро, където истината потъна като камъче на дъното.






