Нито мъж, нито успех, шепнели се бившите ѝ съученички на гърба й на срещата на випуска. Лицата им се изтеглиха, когато в залата влезе нейният придружител…
Вижте, Боянова дойде. Сама, както винаги.
Шепотът зад гъба й удари Калина като остър нож. Тя не се обърна. Защо? Тя и така знаеше кой е. Веселина Илиева.
Царицата на тяхната училищна пчелна кошера, чиято отрова с годините само се сгъсти.
Ресторантът гъмжеше като разтревожен кошер. Десет години по-късно. Музиката гърмеше, заглушавайки звънтенето на чашите и фалшивите комплименти.
Калина направи няколко крачки в залата, усещайки се като на вражеска територия. Тя знаеше: появата ѝ няма да остане незабелязана.
А роклята… сигурно от някой пазар, подхвана втори глас. Румяна Димитрова, вечната придворна дама на Веселина.
Калина леко проведе пръст по ръба на чашата си с минерална вода. Роклята беше шита по поръчка по нейните собствени скици. Но те няма да разберат. За тях стойността се определяше само от шумни лога.
Тя огледа залата. Същите лица, само с белезите на времето: някой с оплешивяване, някой с бръчки около очите или излишни килограми. Но в очите се четеше същото желанието да се самоутвърдят за сметка на някого друг.
Усещаше погледите им, които палеха гърба ѝ. Те чакаха реакция. Очакваха да се свие, да избяга в тоалетната, както в десети клас, когато изсипаха ледена газирана напитка по врата ѝ пред цялата столова.
Но Калина не се сви. Само оправи перфектната гънка на ръкава си.
Напи малко вода. Безвкусна й се стори.
Веселина не издържа паузата. Дойде сама, блестяща от пайети и самодоволство. Зад нея, както винаги, се влачеше свитата ѝ.
Кало! Здравей! Мислех, че няма да дойдеш. Уплаши ли се?
Усмивката ѝ беше изкуство идеални зъби и нито капка топлина.
Добър вечер, Веселино, отвърна спокойно Калина, гледайки я право в очите.
Как си? Все още ли седиш в прашните архиви? Разглеждаш никому ненужни документи?
Това не беше въпрос. Това беше твърдение. Твърдение за нейната нищожност.
Смених работата си.
Наистина? в гласа на Веселина прозвуча искрено изненада, смесена с презрение. И каква е новата? Старши архивист с надбавка за вредност?
Около тях се създаде вакуум. Разговорите замлъкнаха. Всички гледаха. Това беше тяхното малко шоу.
Калина леко се усмихна. Тя знаеше какво искат. Жаждата им беше да чуят за скучен, сив живот.
За ипотеката, която тегли сама, за липсата на перспективи. Че нищо не ѝ се е получило. Искаха потвърждение, че училищната йерархия е била вярна.
Че те са победителите, а тя останала на пътя.
Нещо такова, отговори неопределено Калина, умишлено давайки им това, което искаха.
Веселина триумфално хмъкна и се обърна към свитата си, сякаш казваше: Аз ви казах, нали?
Винаги съм казвала. Нищо не се променя. Нито личен живот, нито нормална кариера.
Фразата прозвуча твърде гласно. Достатъчно, за да я чуят всички. Присъдата беше изнесена и потвърдена.
Калина спусна очи към чашата си. Пръстите ѝ, държащи тънката дръжка, дори не трепнаха. Тя просто чакаше.
И в този момент тежките врати на ресторанта се отвориха.
В залата влезе мъж.
Висок, в безупречен костюм, който струваше повече от всичките им коли взети заедно. Движенията му бяха уверени и спокойни. Тихо каза нещо на администратора и огледа залата.
Шумната тълпа изглеждаше смаяна. Музиката внезапно дойде твърде силна и неуместна.
Всички жени гледаха към него. Кой е? Депутат? Бизнесмен?
Мъжът намръщи чело, търсейки някого с поглед. И намери.
Лицето му се размрази, и той се усмихна със същата усмивка, която Калина виждаше всяка сутрин. Усмивка, предназначена само за нея.
Без да обръща внимание на вкочанените лица и отворените усти, той с уверена стъпка премина през целия салон. Право към масата ѝ.
Дойде и леко докосна рамото ѝ.
Съжалявам, че те накарах да чакаш. Забавих се на преговори.
Калина вдигна поглед към него и се усмихна в отговор искрено, топло.
Нищо страшно, Светозар. Знаех, че ще дойдеш.
Той се наведе и я целуна лек, но уверен досег до устните. Жест, изпълнен с толкова интимност и спокойствие, че прозвуча по-силно от всякакви думи.
Лицето на Веселина за миг стана маска на чиста изненада. Мозъкът ѝ отчаяно се опитваше да обработи информацията, която не си пасваше с нейната картина на света.
Тя се съвзе пръв. И, разбира се, премина в атака.
Кало, няма ли да ни запознаеш? гласът ѝ сочеше с досадна сладост.
Веселино, това е Светозар, спокойно каза Калина. Светозаре, това са моите бивши съученици.
В този момент някой от другата страна на масата изпусна вилицата.
Чакай… Светозаров? Светозар Светозаров? Този ли?
Разбираният удар прониза залата. Телефоните, които преди малко снимаха пияни танци
