**Дневникът ми**
Мама ни заведе в детски дом веднага след Коледа…
Момиченцата плачеха. Бяха свикнали да живеят в къщи. Когато майка им уреждаше личния си живот, а тя го правеше често, сестричките, Ралица и Снежана, живееха при баба. Но на Никулден баба си отиде и майката ги отдаде в интерната. Не, тя не беше леконравна, не пиеше, дори не пушеше. Само че не е ли несправедливо, ако бившият ѝ мъж живее както си иска, а тя с две малки да трябва сама да се мъчи?
Майка разкопчаваше палтото на Снежанка и шепнеше: “Не ревете, така се получи, аз какво да правя? Тук ще ви е добре, после ще ми благодарите!” Снежанка вече се задавяше от плач, беше само на три години и не разбираше какво се случва. Но гледайки в студените очи на майка си и в уплашеното лице на сестра си, седемгодишната Ралица, усещаше, че нещо не е наред. Майката прошепна: “Не ме срамувайте, не ви отричам, ще си уредя живота и ще ви взема. За Великден ще дойда, обещавам!” Момичетата продължаваха да хлипат, но се успокоиха: майка им каза, че ще се върне за тях!
Привикването в детския дом беше трудно, въпреки че възпитателките ги обичаха и ги жалеха заради тяхната кротост, ум и нежна привързаност една към друга. Ралица впечатляваше всички с сериозните си черни очи, а Снежанка приличаше на малко бяло топче с добро сърце. Снежанка дърпаше Ралица: “Кога е Великден? Той ли ще дойде и ще ни вземе при мама?” Ралица търпеливо отговаряше: “Великден е пролетен празник, помниш ли как баба боядисваше яйца?” Снежанка кимна важно, сякаш си спомняше, но после, при спомена за баба, по бузите ѝ се търкаляха сълзички. Ралица и сама искаше да знае кога е Великден. Запита възпитателката си, а г-жа Иванчова се изненада: обикновено децата чакат Коледа или рождения си ден. Все пак ѝ подари малък календар: “Виж, на това число е Великден, аз го оградих, а сега сме тук. Всяко число е един ден. Когато бях ученичка, аз зачерквах дните до ваканцията.” Ралица също започна да зачерква числата, и опашката от цифри до пристигането на майка ѝ ставаше все по-къса.
В сутринта на Великден Снежанка притича при Ралица, стиснала в ръчички червено яйце: “Лали! Лали! Днес мама идва, аз съм толкова щастлива! А ти, Рали, щастлива ли си?” Ралица също нямаше търпение да я види. Първо очакването беше радостно, но след обедния сън вече искаше да заплаче. А тук още Снежанка не спираше да мърмори. Към вечерта, когато Ралица осъзна, че майка им ги е излъгала, успокояваше сестра си: “Вероятно мама е тръгнала с автобуса и той е закъснял. Чувала съм, че пътищата са ужасни! Всички възпитателки го казват. Снежанке, не плачи, утре ще дойде. Докато ще преспи в село!” Малката сестричка кимна, преглъщайки сълзи. Но майката така и не дойде, въпреки че момичетата я чакаха всеки ден, измисляйки нови извинения.
Една сутрин Ралица не намери Снежанка. Възпитателките ѝ казаха, че майка ѝ е взела малката. Много по-късно разбра, че майка ѝ е подписала отказ за нея. Но Ралица имаше късмет след две години я намери леля ѝ, сестра на баща ѝ. Леля Цветка беше добра жена и Ралица без да усети започна да я нарича “мамо”. Добротата ѝ и грижите постепенно зарастваха раните в сърцето ѝ, а за майка си и сестра си се стараеше да не мисли. Макар и да знаеше, че Снежанка е била твърде малка, за да разбере какво се случва, все пак… Без нея Ралица никога нямаше да тръгне сама…
Минаха години. Ралица завърши медицинско училище, омъжи се, роди син, живееха скромно, но щастливо. И еднаднев получи писмо. От Снежанка!
“Здравей, скъпа сестрице! Сигурно изобщо не ме помниш? Аз само косичките ти и пантофите в каре си спомням. Колко много искам да те видя! Наскоро се върнахме в района, живеем в Борово. Ако нямаш нищо против, може ли да те посетя?” Ралица сви плещи, странно беше, вместо да я покани, сестра ѝ сама се набърква… Но все пак ѝ отговори с “да”. Снежанка дойде есента, когато листата вече падаха и въздухът миришеше на пръст и дим. Ралица я позна по стъпките леки, несигурни, сякаш все още търсеха място, където да спрат. Те седнаха на кухненската маса, пиеха чай с мед, говореха бавно, като човек, който върви по лед. Снежанка разказа за годините с майка им за новия мъж, за затворените врати, за детството, което се изплъзна. Ралица слушаше и не я прекъсваше. Слънцето залезе, а те още седяха, сгушени в едно одеяло, като в стария детски дом. И когато Снежанка прошепна: Не трябваше да ме оставяш сама там, Ралица просто я прегърна силно, дълго и прошепна: А ти не трябваше да си тръгваш без мен. Снежанка потрепери и зарови лице в рамото на сестра си, сякаш отново беше онова малко бяло топче, което държеше червено яйце и вярваше в обещания. Вън сипеше сняг първият за годината и тихо покриваше света в бяло, като че ли искаше да заличи всичко, което не беше казано, всичко, което не беше направено. Ралица затвори очи и стисна по-силно прегръдката, сякаш боеше, че ако я пусне, сестра ѝ отново ще изчезне. А после, за първи път от години, заплака не от болка, а от облекчение, че някой най-после я чу.
