КОЛБАСЕНИЯТ КРАДЕЦ
Не можеше да не забележи този котарак. Просто защото крадеше от неговия малък хранителен магазин. И го правеше по такъв начин, че дори не можеше да му се сърди. Напротив.
Собственикът винаги очакваше с нетърпение началото на ритуала. Записваше цялото шоу с телефона си, за да го показва вечер на жена си, и заедно се смееха дълго.
Котаракът винаги дълго седеше пред отворените врати, преструвайки се, че само си почива и нищо не замисля. Внимателно се оглеждаше, да бъде сигурен, че наоколо няма никого. Самият собственик се криеше зад големия хладилник и оттам снима всичко.
Котаракът внимателно влизаше, отиваше направо към щанда с колбаси, рязко грабваше салам или наденичка и веднага изтичваше навън, но…
Гладът не му даваше да отиде далеч. Само на няколко метра зад магазина спираше и се впускаше лакомо да яде.
Собственикът излизаше навън и отдалече питаше:
Вкусно ли е?
Котаракът вдигаше глава и одобрително мяукаше.
Е, слава Богу отвръщаше човекът. Ела пак!
Може би се чудите как така? Колбасите са на щанда, не в хладилника, не на най-видно място, дори нарязани и разпределени. Всичко е просто собственикът имаше добро сърце.
Той реши да храни котарака така. Той се появи пред магазина много слаб, измършавял, но категорично отказваше да се доближи до човек или да приеме храна от ръката на собственика. Затова трябваше да се измисли нещо.
Първоначално сложи наденичките съвсем близо до изхода, за да може Оги така нарече котарака сам да си открадне и сам да се нахрани. Честно откраднатата храна винаги е по-сладка. Това проработи.
После собственикът започна да поставя колбасите все по-навътре в магазина, докато стигна до щанда с другите продукти. Там на най-долната лавица, на нивото на пода, направи малко хранилище. Оги вече отдавна можеше просто да влезе и да вземе каквото си поиска, но… Процесът беше важен! Откраднатото винаги е по-вкусно.
Малко по-късно до магазина се появиха метална паничка с вода, голяма купа с най-хубавата котешка храна и пластмасова кутия с пясък. Дори поставиха и малка кучешка колибка с меко одеяло вътре.
Оги си остана недоверчив и не даваше да го гали човек, но пък обичаше да “разговаря”. Собственикът излизаше след поредната наденичка и му говореше, а котаракът го слушаше, понякога отговаряше между хапките.
Един въпрос не даваше мира на собственика напоследък. Оги стана доста едър и добре изглеждащ, вече нямаше нужда да краде наденички, но пак два пъти на ден отмъкваше по една-две и изчезваше зад ъгъла. Колкото и да го следеше, котаракът винаги успяваше да се изплъзне.
Така че човекът си купи малка камера с широк обхват. Всяко движение се излъчваше на компютъра в офиса. И един ден успя да разбере тайната на Оги.
От сутеренното прозорче на къщата зад ъгъла изскочи рижо котенце. Трепереше от нетърпение и лакомо се нахвърли на донесената от Оги наденичка.
Още утре, чуваш ли, още утре ги носиш вкъщи тези двамата! викаше жена му вечерта, забърсвайки сълзите със салфетка.
Но това се оказа нелека задача. Оги вече лесно се хващаше дори спеше по средата на магазина, но котенцето се оказваше недостижимо.
Минаваха дни. Собственикът гледаше през камерата как малкият Огънчо така го кръсти идваше да пие вода от поилката или дремеше в кучешката къщичка. Но при всеки опит някой да се доближи, вдигаше опашка и изчезваше като светкавица.
Всичко се промени в един прохладен ден. Собственикът чу странен шум откъм входа на магазина. Нямаше клиенти. Отиде да провери.
На прага седеше рижото котенце и мучеше с цяло гърло. Какво стана, дребен? учуди се мъжът.
Котенцето го погледна право в очите, побягна навън и той го последва. Зад ъгъла на тротоара лежеше Оги, стенеше нахапан по задния десен крак от куче. Измъкнал се, но раната беше дълбока.
Рижото котенце се сгуши в Оги и писна още по-силно. Леле, милите ми! възкликна собственикът.
Съблече якето, уви в него Оги, гушна и рижото малко котенце и го прибра в джоба си.
Заключи магазина и ги закара на ветеринар.
Пет часа седяха там, докато обработваха и зашиваха раната на Оги. През това време човекът се сприятели с Огънчо (така беше кръстено рижото коте), което се оказа много игриво и жизнерадостно.
Вечерта си прибра вкъщи още замаяния от упойката Оги и Огънчо.
Жена му сияеше от щастие. А какво прави българката, когато е щастлива? Правилно звъни на всичките си приятелки, за да сподели новината, да разказва подробности и да получава куп съвети.
Като приключи разговорите, мъжът, Оги и Огънчо вече спяха разпрострени на леглото.
Чудесна работа! въздъхна тя. А за мен ще има ли място?
Огънчо услужливо се премести, притисна се до нея и я побутна с меките си лапички.
Така всички намериха своя истински дом.
Днес двамата големи, спокойни котараци изобщо не приличат на онези клошари от миналото. Понякога Оги от привичка близва Огънчо, а той се радва.
Отсреща, срещу магазина за обувки, се настани сива котка. Продавачката често тича до бакалията, за да й купи нещо вкусно. Може би някой ден и тя ще си я прибере у дома. Може би, някой ден, всички улични котки ще намерят семейство?
И тогава котките ще станат истински дефицит, давани само на опашка и след преминат специален курс.
Как мислите, може ли такова нещо да се случи?
Най-важно е да запомним: доброто никога не е изгубено. Дори едно малко добро дело може да стопли цяла улица и човешките, и котешките сърца.
