Телефонът звънна точно в седем сутринта, когато Ралица тъкмо беше станала и отишла в кухнята да запали чайника. Погледна екрана и се намръщи беше сестра ѝ, Симона.
Ало, Симка, какво става? Знаеш, че тъкмо се събудих.
Рали, ела веднага при мама! Гласът на Симона звучеше напрегнат. Взехме решение, подготвихме всички документи. Продаваме апартамента на мама и я местим в добър дом за възрастни.
Ралица почти изпусна телефона.
Какво каза? Какъв дом? За какво говориш?
Не се прави, че не разбираш! Мама губи паметта. Вчера забрави газът отворен, онази вечер съседката я намери на стълбището не помнеше на кой етаж живее. Не може да продължаваме така!
Симка, почакай малко. Да поговорим спокойно. Какви документи подготви?
Пълномощно за продажбата. Мама го подписа сама. Обясних ѝ, че е за нейно добро.
Ралица усети как всичко в нея кипна.
Ти да не си полудела? Как можеше да направиш това без да ме питаш? Мама има две дъщери, ако не знаеш!
А ти къде беше през цялото време? отвърна Симона остро. Идваш веднъж седмично за час и мислиш, че си изпълнила дълга си? Аз идвам всеки ден след работа, купувам ѝ храна, проверявам дали си взима лекарствата!
Работя от сутрин до вечер, знаеш това! И не живея на две крачки разстояние като теб!
Точно! Затова аз взимам решенията за мама. Ако искаш, ела да се сбогуваш с апартамента. Утре идва агентът да го оцени.
Симона затвори. Ралица остана насред кухнята с телефона в ръка, не можеше да повярва. По-малката ѝ сестра, която досега смяташе за разглезено момиче, беше взела решение сама за съдбата на техната седемдесет и пет годишна майка.
Ралица се облече бързо и тръгна при майка си. По пътя си спомняше как, след смъртта на баща им, тя, като по-голяма, пое всичките грижи за майка си. Помагаше ѝ с пари, оправяше житейските проблеми, отвеждаше я по лекарите. А Симона тогава беше още в университета, живееща лекия живот на студентка.
Апартаментът на майка им беше на четвъртия етаж в стар пететажен блок. Ралица изкачи познатите стъпала и натисна звънеца. Отвори майка ѝ Вяра Димитрова, една крехка жена с кафяви очи и пронизващ поглед.
Рале, миличка! тя се зарадва. Колко рано си дошла. Нещо се е случило?
Мамо, трябва да поговорим. Сериозно.
Влязоха в кухнята. Майката запали чайника и извади курабийки от шкафа.
Мамо, кажи ми за вчера. Какво прави?
Вяра се замисли.
Станах, закусих. После дойде Симка. Говорихме за нещо. Донесе някакви документи.
Какви документи, мамо?
Не си спомням точно. Каза, че е важно за моето добро. Че трябва да подпиша.
И подписа ли?
Да, де. Симона разбира по-добре от тези неща. Тя е икономист.
Ралица стисна юмруците. Майка ѝ ставаше забравяща, но това не означаваше, че е загубила правото да избира бъдещето си.
Мамо, помниш ли какво ти каза Симона?
Нещо за един дом. Каза, че ще ми е по-добре там, че ще ме гледат. Но аз не иска
