Василчо го изгониха… Пак… Трети път за неговия кратък живот… Някак си не му върви… И това завинаги промени съдбата му.
Василчо го изгониха. Пак. Трети път за толкова кратко време. Не му провървя.
Едва навърши една година, а вече го бяха предали от ръка на ръка и накрая го оставиха. Първо го местеха от едно семейство в друго, после просто го изнесоха на двора. Далеч от блока, сложиха го до един зелен казан за боклук и тръгнаха, бързайки да се отдалечат. За да не може да намери пак пътя до тях. А и Василчо дори не опита.
Разбра всичко още като погледна лицето на мъжа. Жената много се ядоса, когато Василчо надраска новия, скъп кожен диван в хола. Тя, разбира се, реши съдбата му. А мъжът? Той въобще не противоречеше.
Хвана с една ръка годишното коте, тръгна към съседния вход и го остави до кофата. Василчо не тичаше след него. Не, не тичаше изобщо. Видя изражението му, разбра още тогава.
Всичко беше безнадеждно. Ако поне се бяха сбогували по човешки да го погалят, да поискат прошка. А то все едно просто изсипаха торба с боклук.
Василчо въздъхна и потърси нещо за хапване в кофата. Намери няколко остатъка от пиле и хапна. После се измъкна, седна до големия зелен контейнер и загледа слънцето.
Примигваше срещу светлината, но не откъсваше поглед. Това голямо светло кръгче изпращаше топлина, което толкова му харесваше.
Бяха последните слънчеви лъчи за деня. Лъчите на лятото, есента, зимата. Малко затопляне. Тънкият лед беше изчезнал.
Но в душата на Василчо беше замръзнало.
Вечерта и нощта бяха студени. Слънцето залезе, а вятърът и скрежът вършеха своето.
Рижото коте зъзнеше. Не знаеше къде да иде, нито къде да се скрие. Затова намери голяма купчина сухи, ръждиви листа, навря се в тях и се сви на кълбо. Първоначално му беше много студено, потреперваше, но после
После, когато вятърът и студеният дъжд замразиха рижата му козина, му стана внезапно по-топло и треморът спря. Някакъв тих глас нежно шепнеше в съзнанието му.
Думи, които го унасяха и го приканваха да затвори очи и да забрави за всичко, което му се е случило.
Свий се още, спи спи усещаше Василчо и едва-едва се сгуши още повече.
Uсещаше топлината да се разлива из тялото му. Беше толкова просто стига да се предаде, всичко ще приключи, ще дойде спокойствие и покой. Всички обиди и мъки ще си отидат.
Василчо въздъхна за последно и се съгласи. Защо да се бори? За какво?
Утре пак ще бъдат същите студ, глад и желание никога, никога повече да не отваря очите си.
Уличните лампи блеснаха в далечината. Василчо погледна към тях за последен път. Често гледаше към тях през прозореца преди. За последен път пое светлината им, а рижите му очи бляснаха за миг в тъмнината.
Тези последни отблясъци привлякоха вниманието на малко момиченце с рижа коса. Тя вървеше към вкъщи с баща си, дръпна го за ръкава.
Тате, там има нещо в листата!
Няма нищо там сви рамене бащата, измръзнал. Хайде по-бързо вкъщи, студено ми е.
Опита се да я отведе, но момиченцето се изплъзна.
Видях светлина, тате, видях светлина!
Светлина в купчина листа? почуди се той. Сигурно си се объркала, хайде.
Но момичето вече ровеше из листата и стигна до него до рижия котарак.
Тате! извика тя.
Сега видях ли? Това е той!
Кой? попита бащата, приближавайки се.
Ето го! отвърна тя и се опита да вдигне вкочанялото телце.
Остави го! каза бащата. Явно е починал. Няма смисъл да влачим мъртъв котарак вкъщи.
Не, не е починал! настоя момичето. Знам, усетих го, видях светлина в очите му!
Светлина в очите на котарак? тътна бащата, но я доближи и вдигна котето, напипвайки пулса му.
А Василчо толкова му се спеше. Сънът слепваше клепките му и топлеше тялото му. А гласът му нашепваше: Спи спи не отваряй очи
Но детският, упорит глас все повтаряше:
Светлина в очите му!
Какво искат от мен? Защо ме безпокоят пак? Нека само да заспя най-сетне
С усилие отвори очи, да види кой му пречи да се предаде.
Виж! извика гласчето. Виж! Светлина! Казах ти!
Каква светлина? все пак каза таткото. Свали якето си, зави котето в него и тръгна към техния вход.
Детето притича покрай него.
Татко моля те по-бързо, студено му е!
Изчезнаха във входа. После на петия етаж прозорците грейнаха.
Василчо го изкъпаха с топла вода, дадоха му сгрято в микровълновата мляко. А момиченцето го молеше:
Моля те, не умирай! Не умирай, моля те!
И ледът по козината му се разтопи. И в душата също.
Големият риж котарак гледаше изумен как бащата и дъщерята се грижат за него. Събуди се напълно и за пръв път усети истинска топлина.
Не топлината на радиатора, а тази от едно малко човешко сърце.
А отвън стоеше Той. Този, който понякога се появява, за да помогне.
Гледаше светещите прозорци на петия етаж и тихо казваше:
Това правя, колкото мога. Колкото мога.
Постоя още малко, помисли си и добави:
Светлината не всеки я вижда. Не всеки. И дори онези, които я виждат, не всеки може да я запази.
А Василчо, гледайки рижавото момиче, не мислеше за величието на човека. Това го правят само хората. Той имаше свои мисли.
Той виждаше светлината. Светлината в очите ѝ.
