**Дневник на Елена Димитрова**
На 67 години съм. Живея сама в София, в стар апартамент с две спални, където някога се чуваха деца, миришеше на домашни сладкиши, вечерите бяха пълни с музика, а в коридора винаги имаше забравени якета и чанти. Сега има само тишина. Толкова тежка, че понякога стените изглеждат безжизнени. Мъжът ми почина преди осем години. Децата вече са големи. А аз съм сама. Наистина сама. Не е метафора чиста самота, която ехти във всеки ъгъл.
Продължавам да работя. Но не за пари пенсията ми, макар и скромна, стига. Работя, защото това е единственото, което ме държи в здрав разум. Редът ме спасява от тишината, от телевизията, която говори сама, от хладилника, в който чиния супа стои по три дни.
Нямам хобита. И, честно, нито желание да си намеря. Мислех, че съм вече твърде стара за нови начала. Така си мислех години наред. Помолих сина ми той има три деца, живеят в къща на покрайнините. Предложих: Мога да се нанеса при вас, да помагам с внуците. Но снаха ми отказа. Каза го направо: трудно е да споделят дома с възрастен човек. Не я виня. Младите са различни. Нужен им е своето пространство, ред, правила.
Исках да отида при дъщеря си. Тя има семейство, работа, две деца. Обича ме. Винаги ме посреща радостно, кани ме на обяди, слуша историите ми с усмивка. Но да живеем заедно? Не иска. Не от липса на любов, а защото животът й вече има своя път. Когато съм там, сърцето ми се изпълва шум, движение, живот. Но колкото повече прекарвам с тях, толкова по-тежко е да се върна в празния апартамент. Но се връщам. Нямам друго място.
Мислих много: стареенето трябва ли да е такова? Неизбежна самота? Докато нещо в мен се счупи. Разбрах: не може така. Това не е нормално. Не става въпрос за възрастта става въпрос, че загубих вкуса към живота.
Психологът, с когото говорих наскоро, ми каза нещо важно: На 67 не сте стара. Жива сте. Само сте изгубена. Обясни, че липсата на хобита, дори на желание за такива, е тревожен сигнал. Може би начало на депресия. И че имам нужда от помощ лекар, терапевт, живот.
Каза ми още: децата не са длъжни да споделят дома с вас. Те са си изградили живота. Това е нормално. Но и вие можете да изградите нещо ново. Сега имате време, енергия. Никой не очаква нищо, никой не натиска. Това е свобода, не присъда.
Потърсете занимания безплатни клубове, изложби, семинари. Намерете нещо, което ви пробужда любопитство. Посетете места, където не сте били. Запознайте се с хора възможно е на всяка възраст, посъветва ме.
Замислих се. И е вярно. Колко места оставих за после? Колко книги съм отложила за по-късно? Колко хора като мен седят сега вкъщи, мислейки, че вече не са нужни на никого?
Още се страхувам. Да се страхуваш не е грях. Грях е да се предадеш. А аз няма да се предам. Не сега. Обещах си: ще опитам. Нещо. Дори малко. Да вървя още две спирки. Да отскоча до библиотеката. Да се запиша на курс по рисуване или градинарство. Кой знае?
А децата Те са тук. Макар и под различен покрив. Обаждат ми се. Прегръщат ме. Обичат ме. И това също е щастие. Достатъчно е, за да не се чувствам изоставена. Животът се промени. И е време и аз да се променя с него.
На 67 години съм. Жива съм. И пред мен още има хубави неща. Важното е да си спомня това сутрин. И да не се страхувам да започна отново. Дори този нов начало да е само една чаша кафе и една крачка извън вратата.
Днес научих: самотата е избор. И аз избирам да отворя вратата.
