Кому си нужна ти с пет шушулки? майка ѝ я изгони, вдовицата на 32, без да знае, че в старата къща я чака наследство… и нощен гост…
На гробището бе кално. Глината хлепкаше под обувките, натежали от евтиния каучук кремавите ботуши на Катя се разпадаха в лепкавата кал. Тя стоеше и гледаше как работниците заравят остатъка от живота ѝ. Крум си отиде внезапно. На трийсет и пет, на работа просто падна в цеха и не стана.
До нея нервничеше Мария Петрова. Майка ѝ, плътно увита в кожено палто, гледаше със забележка към внуците, сгушени в черното палто на дъщеря ѝ.
Толкова. Оплакахме го стига вече простено-проговари майка ѝ, когато надгробът бе наравно. Тръгвай, Катю. Няма какво да висиш тук, има работа я прие рязко.
В апартамента, двустаен, купен с кредит, Мария Петрова се насочи право към кухнята и седна началнически на главата на масата.
Ето така. Започна дори без да си свали шапката. Жилището ще го вземе банката, ясно е. С какво ще плащаш? Крум го няма вече, а ти само майчинство, само вкъщи.
Ще работя. едва прошепна Катя и погали сина Мишо, едногодишен, в ръцете ѝ.
Къде, чистачка ли? изсмя се майка ѝ. Пет деца имаш! Пет шушулки теглиш след себе си! На кой му трябва такава жена? Големите, Милка и Петьо, бих ги дала временно в дом, малките… да ги поеме общината.
Не. Катя заговори тихо, но погледът ѝ стана опасен. От моята къща не ги давам. Да умра от глад аз ще ги отгледам.
Глупачка! майка ѝ стана рязко, оправи си палтото. Казах ти, мисли отрано, докато не беше късно! А ти все ‘зайче-наполе’. Е, сега стой си. И при мен за пари не идвай.
След месец банката наистина донесе уведомление. Оставиха две седмици до изгонване. Катя тичаше по познати, търсеше кътче за всички им, ала с пет малки деца никой не я пусна.
Тогава получи писмо. Село Лесово, от нотариус. Оказа се, че Катя наследява старата къща на троюродна леля, която видяла веднъж в живота си. Дърт е, но си е наш, реши си Катя. Избор нямаше.
Лесово ги посрещна със пронизващ вятър. Къщата бе накрая, до самия лес. Трупите почерняли, верандата провиснала, прозорците мътни като животински поглед.
Мамо, студено е… захлипва петгодишната Светла.
Сега ще запалим, мъничка, само изтрай… Катя се опитваше да скрие тръпката в гласа си.
Първата нощ беше изпитание. Печката пушеше, децата кашляха, от навсякъде фучеше студено. Катя зави малките с каквото беше останало якета, черги, дори старо килимче. Не спа цяла нощ. Слушаше слабия дъх на Иванчо.
Средното момче, Иван, на седем, имаше неизлечима болест. Нужно беше оперативно лечение. Квотата може би след година, каза лекаря в Ямбол, но: Може да не издържи състоянието се влошава. По-добре незабавно, но в София и платено. А тази сума беше колкото два такива апартамента.
Сутринта Катя се качи на тавана да запуши улуците. Сред боклуци и пожълтели броеве Работническо дело, тя откри метална кутия от чай. В нея увито в парцал излезе нещо тежко.
Часовник. Джобен. Сребърен, с верижка. Докосна капака с пръст изпод патината се очерта двуглав орел и надпис За вяра и вярност.
Красота… Само дали струва нещо?
Часовникът не тиктакаше. Стрелките спряни на без пет дванайсет.
Катя го прибра в гардероба. Сега не ѝ бе до него. Оставаха храна за три дни, дървата изтичат, а Иван все по-зле. Почти не мърдаше; изтощен докрай.
Вечерта буря. Снегът валеше на стени, откъсна ги от света. Катя сложи децата в леглото, а самата седна до прозореца. Тежко ѝ бе. Какво стори децата ѝ тук ли да загинат?
Изведнъж почукване на вратата.
Стресна се. Да не се е причуло?
После по-уверено, глухо. Взе ръжена и приближи.
Кой е?
Пусни ме, добрува жено, бурята е лоша, чудноват, скърцащ, но топъл мъжки глас.
Без да знае защо, Катя дръпна резето. На прага застана старец, нисък, в чудноват сукман до петите, опасан с връв. Брада гъста и сива, а очите млади и бистри.
Влизайте отвори тя.
Старецът пристъпи вътре, без сняг по него, нито студ около него, а напротив сякаш до печка стоеше.
Премина към стаята, в която спяха децата, погледна Иван. Момчето хриптеше насън.
Боледува момчето? промърмори странникът.
Тежко. Помощ трябе, а пари няма.
Пари… прах са те. Но времето злато. Намери ли ми находката?
Катя застина.
Часовника? Вашия?
Мой е. Даде ми го едно време господарят, спасих го на реката. Държах го знаех, ще потрябва.
Дядо, ще го продам! За лекарства поне. Сребро е…
Дядото се усмихна в брада.
Не бързай. Във вътрешността му има гатанка. Майстор Бурей обичаше шеги. Вземи игла, натисни леко под капака, дето е ухото. Двойно дъно там.
Изправи се.
Е, живей, Катерино. Имаш добро име не се предавай.
Почакайте, поне чай! Как се казвате? Катя бързо към печката.
Прохор ми викат.
Обръща се стаята празна. Вратата залостена. Децата спят. Мирише на тамян и печен хляб.
Не мигна цяла нощ. На сутринта веднага вади часовника. Иглата в пръстите ѝ трепери. Открива скритото дупчица, натиска.
Щрак.
Капакът, уж плътен, изскочи. Вътре, в вдлъбнатината грижливо сгъната хартия и златна монета, тежка и стара. Не е като онези по заложните къщи
Катя разгъна листа. С това удостоверявам, че подателя има право текстът избледнял, с ят и ери.
В Ямбол отиде с рейса. Намери антиквар. Дебел мъж, студен поглед, зяпа вяло:
Сребро, осемдесет четвърта проба, пет бона макс, изяден корпус…
Гледайте това сложи монетата и хартията.
Антикварят грабна лупа. Надъхът му се промени. Избледня.
Откъде?
Наследство…
Господиньо свали очилата. Константинов лев. Пробна серия. Десетина са по света. А хартийката оригинален дарствен лист с подпис на Великия княз. Не мога тук не го оценят. София, аукцион, но… това е цяло богатство.
След месец Иван се лекуваше в най-добрата софийска болница. Катя беше до леглото му и гледаше как бузките му порозовяха. Пари стигнаха не само за лечение, а и за дом нов, за всички деца, дори за образование.
Като се върна в Лесово, първо отиде на гробището. Дълго търси, разгърна сухи треви. Откри килнат дървен кръст, почти нечетлив надпис: Божи раб Прохор. 1888 1960.
Остави цветя, поклони се ниско.
Благодаря, дядо Прохоре.
Построи къща. Голяма, бяла, с всичко за децата. В селото Катя стана уважавана млада вдовица, чиста работа, децата възпитани.
Мария Петрова се появи след половин година. Слезе от такси, важна, с торта. Огледа двор, новата къща, два етажа.
Здрасти, дъще! разтвори майка ѝ обятия, сякаш не е пъдена. Чух, че си се оправила! Казват намерила си злато. Ей, готова жена си! На добро да ти е било. Аз съм болна, пенсията малка, квартира да ми дадеш? Помогни на майка си какво ти е!
Катя излезе на верандата, зад нея подредени големите ѝ деца, гледащи майка си с леден поглед.
Добър ден, мамо, спокойно каза Катя.
Ами… ще ме поканиш ли? вече нагазила стълбите Мария Петрова.
Не.
Как не? усмивката се срина.
Мястото не е твое. Избра си съдбата, когато ни изгони.
Ще те съдя! Майка съм ти длъжна си…
Съди, ако това ти остава. Сега си тръгвай време е Иван да почива.
Катя дръпна тежката дъбова врата. Заключи.
Отвън още викаха за майчина неблагодарност и пет шушулки, но тя вече не слушаше. В кухнята миришеше на баница, а античният ѝ стенен часовник отсичаше времето на новия, щастлив живот.
