**”Омъжи се за теб, но обича мен”** каза подругата, без да ме погледне в очите.
**”Ралица, ще ли кафе?”** попита Радослава, включвайки чайника и вадейки две чаши от шкафа.
**”Давай. Само силно, главата ме боли”** Ралица потърка слепоочията и седна на кухненския стол.
Радослава мълча насипа кафето, после се обърна към нея. Познаваха се от десет години, още от университета, и Рада винаги е разбирала какво се случва с Ралица. Сега тя изглеждаше изтощена тъмни кръгове под очите, косите захвърлени набързо в опашка.
**”Пак си закъсняла вкъщи?”** попита Радослава с колебание.
Ралица кимна, гледайки шарките на платното покривало.
**”До два си бяхме с докладите. Утре трябва да ги предадем, а цифрите не се събират. Представи си идвам вкъщи, а Иван вече спи. Сутрин ставам той вече е на работа. Така цяла седмица.”**
Радослава постави димящата чаша пред нея и седна срещу нея. В очите и мигна нещо странно, но Ралица не го забеляза.
**”А как са ви изобщо? След сватбата?”** попита Рада, разбърквайки захарта.
**”Добре, мисля…”** Ралица сви рамене. **”Свикваме си. Първата година е най-тежка, нали знаеш. Майка ми казва, че е притърсване.”**
**”Притърсване”** повтори Радослава, а в гласа и се прокрадна нещо горчиво.
Ралица най-сетне вдигна глава и я погледна внимателно.
**”Рада, какво става? Някаква си… различна днес.”**
**”Нищо”** махна тя с ръка. **”Просто и аз съм уморена. На работа хаос, вкъщи започнаха ремонт. Всичко ми се върти.”**
Но Ралица вече беше нащрек. Познаваха се твърде добре, за да крият нещата. Погледът на Радослава беше същият като тогава в университета, когато призна, че се е влюбила в преподавателя по философия. Същият блясък в очите, същото напрежение в гласа.
**”Рада, казвай какво има. Ние сме приятелки”** настоя Ралица.
Радослава стана, отиде до окното, постоя мълчалива, гледайки към двора. После рязко се обърна.
**”Ралице, трябва да ти кажа нещо. Само не знам как ще го приемеш.”**
**”Какво?”** сърцето на Ралица забърза.
**”Става дума за Иван.”**
**”За Иван?”** тя бавно постави чашата на масата. **”Какво има с него?”**
Радослава се приближи, но не вдигна поглед.
**”Виждаме се. От шест месеца.”**
Ралица замръзна. Думите не и стигнаха веднага.
**”Как така виждате се?”**
**”Така. След работа. Почивните дни, когато отиваш при родителите си. Ралице, прости ми, не исках… Просто се случи.”**
**”Случи се?”** гласът на Ралица стана по-тих, но по-остърг. **”Изневярата на съпруга ми просто се случи?”**
**”Не го наричай така. Ние просто… разбираме се. Имаме общи неща. Разговаряме, ходим на кино…”**
**”На кино”** повтори Ралица като ехо. **”А спите ли заедно също само за разбирателство?”**
Радослава позачервя, но не отвърна. Това беше достатъчно.
Ралица стана от масата. Краката и трепереха, но гордостта не и позволи да седне отново.
**”Кога започна?”** попита, учудвайки се колко спокоен звучи гласът и.
**”Казах ти. Преди шест месеца. Още преди сватбата ви, но тогава решихме да спрем. Мислихме, че ще забравим. А после… той ми се обади.”**
**”След сватбата ти се обади”** прошепна бавно Ралица. **”Значи, докато бяхме в медения месец, той мислеше за теб?”**
Радослава наведе още повече глава.
**”Ралице, знам, че те боли. Но той се ожени за теб, а обича мен. И аз го обичам. Не искахме да те нараняваме, но…”**
**”Омъжи се за теб, но обича мен”** повтори Ралица думите и, и те звучаха като присъда.
В кухнята се настани мълчание. Тихото тиктакане на часовника и мърморенето на хладилника бяха единствените звуци. Ралица стояше неподвижно, а Радослава все още не вдигаше очи.
**”Защо ми каза?”** попита накрая Ралица. **”Можеше да мълчиш.”**
**”Не мога повече. Иван искаше да говори с теб, да ти каже истината. Но реших, че е по-добре да чуеш от мен. Ние сме приятелки…”**
**”Приятелки”** горчиво се усмихна Ралица. **”Да, страхотни приятелки. Десет години приятелство и ето резултата.”**
**”Ралице, разбери, любовта не се избира. Тя просто идва. Ние не го направихме нарочно…”**
**”Не нарочно?”** гласът на Ралица се пресече. **”Не нарочно ли дойде на сватбата ми и ми пожела щастлив брак? Не нарочно ли ме питаше как сме? Не нарочно ли ми казваше да съм търпелива с него?”**
**”Исках наистина да успеете! Но… не мога да го спра. Обичам го. Ралица бавно взе чантата си от стола, ръцете и все още трепереха, но решението и беше ясно.
**”Не ми се обаждай повече”** каза тихо, без гняв, без плач.
Отвори вратата и излезе, затворяйки я след себе си с лек, окончателен щрак.
Навън валише, капките падаха по лицето и като сълзи, които не искаше да пролее. Вървеше бавно по мокрото тротоарче, без да гледа назад.
У дома, в празната стая, чашата и остана недопита, а в огледалото над мивката отражението на Радослава, която за първи път не се позна.
