Сутринта ни завари на прашляв път, водещ от селото. В едната ръка държах малката ръчица на Соня, а в другата лек куфар, пълен не толкова с дрехи, колкото с изневерени надежди. Автобусът, закашляйки се, потегли от спирката, отвеждайки ни далеч от мястото, където само преди няколко часа още вярвах в нещо. Тръгнах без да се сбогувам с Марко. Той беше на риболов, на оная зора, за която толкова възторжено разказваше предния ден. Гледайки през замърсения прозорец полетата, които избягваха назад, осъзнах една проста и горчива истина не срещнах мъж, за чиято любов си струваше да се боря. А всичко започна толкова красиво, толкова заслепително романтично, че спираше дъха.
Марко буквално нахлу в живота ми, когато учеше последна година в университета. Не ми даваше мир, засипваше ме с комплименти, гледаше ме с влюбени очи, в които стопяваха всичките ми съмнения. Повтаряше, че ме обича, че не може да си представи живот без мен и без четиригодишната ми дъщеря Соня. Неговата настойчивост, младешка искреност и пламен разтопиха леда в сърцето ми, което още не беше оздравело от загубата на първия ми мъж. И едва след три месеца след запознанството започнахме да живеем заедно в моя апартамент. Той беше изпълнен с планове и обещания.
Елица, скъпа, очите му светеха като две бездънни езера, след месец ще взема дипломата и веднага ще тръгнем към моето село. Ще те запозная с родителите ми, с всички роднини! Ще им кажа, че си мойта бъдеща жена! Съгласна ли си? Ме прегръщаше, и целият свят изглеждаше толкова прост и ясен.
Добре, съгласна, отвръщах аз, а в душата ми грееше една нерешителна надежда. Толкова често говореше, че майка му е добра, гостоприемна, човек с душа, обичащ гостите и умеещ да създава уют. Вярвах му. Толкова исках да повярвам.
Селото, където Марко беше роден и израснал, ни посрещна с тихия вечерен слънчев блясък. Всички роднини живееха наблизо, буквално врат до врат. Тогава още не знаех, че наблизо живее местната красавица Ралица, влюбена в Марко от детство, предмет на обща гордост и, както всички смятаха, бъдеща идеална булка. Не знаех и за дядо Трифон, бащата на баща му, който живееше в скромната си къщичка и често идваше в банята на сина си, защото неговата вече беше паднала. Дядо Трифон прекарваше дните си в тих покой, чеко гледайки хълма зад селото, където под бреза почиваше жена му. Знаеше, че днес очакват гости внукът си води годеница.
Напредния ден дядо Трифон завари снаха си Галя в раздразнено, мрачно настроение.
Какво, пак ли не сте се разбрали със Стефан? попита той, вече готов да прочете нотация.
Но Галя, като го видя, изсипа недоволството си:
Здравей, дядо. Знаеш ли, че наш Марко реши да се жени? Утре ще донесе своята избраница.
Знаех, Стефан ми каза. Ами и да, време е. Завърши, намери си работа. Нека си прави семейство, докато вятърът не го отнесе, философствуваше дядото.
Така е, издиша Галя, и лицето й се изкриви от обида. Само че тая избраница По-голяма е с три години! И дете има, на четири! Като че ли няма свои, селски моми? Нашата Ралица, например, красавица, медицинска сестра, работлива А тя каква е? Неизвестно от кого е детето, каква й е роднята. Защо му трябва чужд товар? Свои деца ще ражда! Явно се е захванала за такъв момък с висше
Галю, не е работа да се месиш в живота на децата, опита се дядо Трифон, но снахата вече не го слушаше.
Кипяше от дни, носейки в сърцето си обида и към сина, и към непознатата, която посмела да го отнеме от «идеалната» булка. И измисли тих, отровен план няма да се старае, няма да слага богата трапеза, няма да блести с усмивки. Нека тая градска разбере веднага, че тук не я чакат и не я искат. Взела си Марко и стига.
Пристигнахме към вечерта, уморени, но и изпълнени с надежди. Марко блещеше от щастие. Цяла година не беше идвал, липсваха му родителите, дядо му, тия места. Вратата отвори майка му. Първи влезе той, остави куфара, а аз със Соня скромно застанахме на прага, чакайки покана.
Синко, Марко, скъпи! Галя го прегърна сякаш се страхуваше да го пусне, а погледът й, който плъзна по мен и дъщеря ми, беше студен и преценяващ. Най-после си у дома! Сега имаме дипломиран специалист! Наблегна на думата «ти», многозначително поглеждайки мен, сякаш искаше да каже: «не като някои».
Майко, а къде е татко? Дядо Трифон?
В банята са. Сега ще дойдат. Чак те чакаха, отново само «теб».
След това погледът й спря в мен и проговори сладникаво, но с жилка ирония:
А това, значи, е онази Елица? С дете? Огледа ме от глава до пети, бавно и унизително
Хайде, влизайте, мийте си ръцете. Марко, покажи им къде е каквото.
Още от първите думи разбрах всичко. Марко, обаче, сякаш не чу нито тона, нито погледа. Усмихнат и щастлив, ме хвана за ръка и ме заведе да ми показва къщата. По това време се върнаха от банята баща му и дядо му. Стефан, съпругът на Галя, се оказа малко рязък, но искрен и прям, а дядо Трифон с кротки и топли очи. Прегърнаха и мен, и Соня, и Марко с такова искрено въодушевление, че не можеше да е изкуствено.
Е, деца, браво, че дойдохте! извика звучно Стефан. Галю, хайде нареди масата, защо стоим? Гости сме, уморени, изгладнели. И на нас с дядо ни трябва малко да се подкрепим!
Масата беше сета повече от скромно. Вечерта мина в притеснено мълчание и неловки паузи, прекъсвани само от опитите на Стефан и дядо Трифон да задържат разговора жив. Галя се движи из кухнята с вкаменено лице, поднасяше чиниите като на чужди хора. Соня се сви до мен, усетила напрежението, което висеше във въздуха като мъгла. Марко говореше въодушевено за бъдещето, за къща, която ще строят, за сватбата, но никой от неговите думи не намираше отклик в очите на майка му. През нощта, докато той спеше дълбоко, аз седях на перваза и гледах месечния след върху двора. Знаех, че любовта не може да цъфти там, където корените са отровни. На сутринта, без да събудя никого, събрах малкото неща и хванах Соня за ръка. Върнахме се по същия път, по който бях дошла с надежда в сърцето, а не с изгорени останки.
