Ще ти разкажа нещо, което ми напомня на истинските приятелства между човек и куче, така както ги познаваме тук в България. Случката стана в едно обикновено софийско кварталче и започна около четири сутринта. Тогава, отнякъде иззад блоковете, се чу силен лай куче лаеше неистово. Около пет сутринта лаятът стана още по-настоятелен. Хората вече почваха да се събуждат за работа, нервни от нетипичния шум, и към пет и половина първите вече бързаха към трамвайната спирка.
Първи излязоха един мъж и една жена, може би семейство. Явно решиха да проверят какво става толкова шум не е на добре. Слязоха към гаражите на блока и тогава го видяха голямо куче, каракачанка, лаеше неспирно, гледайки към входовете. Зад него, проснат на земята, лежеше човек. Хукнаха веднага натам, осъзнавайки, че кучето сякаш вика помощ.
Колкото повече се приближаваха, толкова по-засилен ставаше и лаят. Каракачанката беше сериозно и недоверчиво животно, трудно приближаема. Жената рече, че непременно трябва да повикат линейка.
Линейката дойде бързо явно сутринта не беше натоварено. Когато медиците слязоха, жената ги предупреди за кучето, но щом доближиха пострадалия, то спря да лае и мирно седна до човека.
Спасителите внимателно се наведоха, без да изпускат кучето от поглед. Мъжът, млад, към 35-те, имаше доста тежка рана в корема и кървеше обилно. Бързо започнаха да му оказват първа помощ. Кучето не ги изпускаше от очи.
Междувременно се посъбраха и още няколко съседи, но никой не смееше да се приближи.
Един от парамедиците донесе носилка. Пренесоха внимателно човека, но кучето, разбира се, не можеше да тръгне с тях. То ги изпрати с поглед, ала правилата не позволяваха. Линейката тръгна, а верният пазач се втурна след нея, ту настигайки я, ту изоставайки.
Стигнаха до Пирогов. Пред спешното отделение охраната вдигна бариерата кучето спря до нея.
Това е кучето на пострадалия каза шофьорът.
И сега какво да го правя? намръщи се охранителят и изкомандва: Ставай! Тук стой! Седни!
Каракачанката се поколеба, но седна пред портала и втренчено гледаше след линейката. След около час чакане се настани на тревата до оградата и не пречеше на никого.
Охраната я наблюдаваше известно време, но като видя, че не прави поразии, спряха да й обръщат много внимание.
Какво ще я правим? попита единият.
Нищо. Иска да седи нека седи.
Ами ако стопанинът й се забави?
Умно е ще си тръгне, ако нещо има.
Жал ми е, бе. Да й дадем ли храна поне? От лавката?
Дай й, ама после ще имаш още грижи.
Кучето ги гледаше внимателно, нащрек.
След още четиридесет минути дойде пак единият охранител с новини.
Човекът е вече опериран и стабилен, в реанимация е. Донесох малко да хапне.
Остави й купичка с кебапче и чешмяна вода под едно дърво. Кучето го гледаше вцепенено, не помръдна.
Яж, де. Може и вода да пиеш пробва да го подкупи охранителят с команди.
След малко кучето стана, но пак се изплаши малко. Огледа се ту портата, ту човека, ту храната. После пак седна.
Както искаш.
Накрая се приближи и започна да пие вода.
Мина цяла седмица, докато стопанинът се пооправи вече беше в болнична стая. Много му липсваше вярната приятелка, но нямаше как да разбере дали е добре.
Живееха заедно, откакто се върна от казармата заради ранениe и двамата през армията бяха, и след това се връщат заедно. Надяваше се, че умното й кучешко сърце ще намери начин да оцелее.
Междувременно каракачанката си намери място под дървото до портала и не спираше да пази входа. Един от пазачите почна да я храни редовно, та му хрумна идея.
След смяната си отива при болния в стаята:
Добър ден. Господин Василев, нали?
Аз съм. Какво се случи?
Аз съм охрана в болницата. Вашето куче е още тук отвън и ви чака. Храним го, но не помръдва от портата.
Василев се усмихна изморено и затвори очи.
Моя е, тя се казва Цветелина. Заедно сме още от казармата. Много е умна.
Е, то си личи засмя се охранителят. Искате ли нещо да й предам?
Василев откъсна салфетка, попи лицето и ръцете си с нея.
Вземете това пликче, занесете й го ще разбере.
Оставиха пликчето при Цветелина. Погалиха я, тя надуши салфетката дълго и после я занесе под дървото, където легна върху нея.
Седмицата мина. Цветелина все чакаше. А когато Василев най-накрая излезе от болницата, срещата им беше пълна с щастие. Толкова са преминали заедно и са си стрували всички чакания.
Понякога вярната любов на кучето е най-истинското нещо. А тя го изчака.
Куче Започва да Лае Сред Нощ, Сутринта Лаят Става По-Силен: Геройски Немски Овчар Спасява Стопанина Си във Варненския Квартал, Шокирани Съседи и Бърза Реакция от Линейката
