В дневника си записвам…
Признавам си, че никога не съм искал деца. Даже да си кажа честно не ги харесвам особено. Ожених се на 20 години, а синът ми се роди точно на 30. И защо ли? Не знам и сам. По онова време така беше прието. Майка ми все повтаряше: Никой не очаква да имаш цяло ято деца, но едно е задължително без дете семейството е нещо непълно. Всеки прави по едно, и ти трябва да направиш същото. После живей си както искаш, няма кой повече да ти се меси.
През всичките години на брака ми, всички около мен непрекъснато говореха за това, кога ще стана баща. Всички сякаш искаха да ме видят как изпълнявам мъжката си съдба. Не ми даваха и минутка спокойствие.
Десетки пъти съм чувал, че децата са цъфтежът на живота. Хората не разбираха какво чакам и кога ще се реша на тая сериозна стъпка. Очакваха нещо от мен, дори страха ме плашеха настояваха, че един ден ще съжалявам, че ще ми е пусто старините.
Накрая се предадох и се роди момчето ми. Но никога не почувствах оная безкрайна любов към детето си, за която всички разказваха. Не се случи чудо. Останах равнодушен и към пухкавото бебе, и към малкия първокласник с огромен букет на първия учебен ден, и към солидния мъж, в когото порасна синът ми. Каквото и да опитвах със себе си, така и не се събуди тоя бащински инстинкт, за който ми разправяха.
Често се опитвах да избягам от собственото си дете. Търсех утеха в работа, приемах най-неблагодарните задачи, само да съм зает. Готвех, чистех безкрайно, но времето с детето не ми носеше радост.
Моя приятелка всяко лято пращаше дъщеря си на село при баба ѝ и после не можеше да спре да се оплаква колко ѝ липсва детето и колко празна е къщата. Опитвах се да разбера що за болка е това за мен едно такова освобождаване би било цяло облекчение. Жалко, че моят син нямаше къде да иде спомням си сега с малко тъга.
Трябва да призная обаче, че бях отговорен баща. Вината не беше в детето, че съм се поддал на натиска. Щом създадох живот, моята отговорност беше да го отгледам, да му дам образование и добър старт. Затова направих всичко по силите си четях книги на сина си, играехме, разговаряхме, водех го на люлки, в зоологическата градина, където и да пожелае. Запознах се с приятелите му. Опитах се да бъда нормален баща и да му дам нормално детство.
Когато момчето стана на 12, се разведох с неговата майка. Вече сам трябваше да се грижа за него. Бившата ми жена рядко се интересуваше; понякога пращаше нещо символично 100, 200 лева за издръжка. За щастие, синът ми се оказа умен, самостоятелен и изключително възпитан. Никога не съм имал проблеми с него.
Помогнах му да вземе добро образование и му уредих работа в престижна софийска фирма. Дадах му пари да плати част от ипотеката за жилището.
Ето тук разбрах, че съм свободен. Изпълних си дълга синът ми вече е самостоятелен, не ме търси за нищо. Най-сетне мога да живея за себе си, както винаги съм си искал! усмихвах се тогава.
Днес той е на 28, ожени се, има две дечица. Снаха ми буквално е в потрес как мога да съм толкова дистанциран. Не се обаждам, дори не питам за внуците, не искам и да ги виждам. Истината е, че контактът ни е минимален и това за мен е напълно приемливо.
Спомням си как снаха ми опита да ме манипулира заплаши, че няма да виждам внучетата, ако не се държа както трябва. Май не осъзнаваше, че това изобщо не е наказание за мен. Нямам нужда да ги виждам правя каквото намирам за правилно. Когато разбра, че не лъжа, просто се примири. Виждаме се само по празници. Най-често нямам нужда. Може и да съм лош баща и дядо, ама не мога да изпитвам чувства насила.
Отдавна си намерих друга причина за мълчанието. Казвам, че щом синът ми не се обажда значи всичко му е наред, а ако има проблем, той сам ще се свърже. И наистина младежът сега е потънал в работа и семейство, а аз дори не чакам обаждане.
И двамата си живеем разделено. Имам си куче казва се Рошко, гледам си домати и чушки на вилата до Етрополе. Нямам време да мисля за децата. Човек не знае дали съм бил лош или добър баща. В крайна сметка, момчето сам се оправи, благодарение на това, което успях да му дам.
Уроците са ми прости: всеки трябва да живее живота си според своите усещания. Най-важното е да не вредиш на другите. Не очаквай чудеса и не се обвинявай, ако не чувстваш неща, които всички казват, че трябва да изпитваш.
