**Дневникът ми**
Росица, не можеш да ме напуснеш! Какво ще правя без теб?
Същото, което винаги ще пиеш от сутрин до вечер!
Затръшнах вратата с гръм и седнах зад волана, безсилно разплакана. Как се стигна до това? Преди година семейството ни беше пример за подражание. И, разбира се, за завист. Чуждата щастлива съдба винаги предизвиква завист. Така е устроен святът.
Роси, бързо събирай се и вземи Боби, имам изненада за вас! Да, и топли дрехи не забравяй.
Съпругът ми Борис, когото в такива моменти наричах Боби, обичаше да ме изненадва. Този път ни заведе в планината, за да караме ски-джапове. Негов колега беше купил къща на сто километра от града. Къща? По-скоро замък с кулички, крепостни стени и всичко, което си представяш при тази дума.
Харесва ли ти? попита той, гледайки изненадата ми.
Има нещо… необяснимо, сякаш минавам през него мурашки.
Просто е студено, хайде вътре. Още не си видяла камината.
Вътре беше още по-зловещо, но мъжете явно се чувстваха добре. Не спорех с тях за вкусове защо? Всеки си има своето. Не ми харесваха ловните трофеи по стените, макар че Борис уверяваше, че са фалшиви. Но мъжете си похапваха спокойно до отворената уста на изпълнения елен, а Боби, като истински мъжкарче, се забавляваше с играчен меч, сражавайки се с въображаеми чудовища. Аз гледах само пламъците в камината.
Може би този ден остана толкова мрачен в спомените ми, защото беше последният от предишния ми живот. Скоро след това собственикът на къщата изкара два ски-джапа, и единият отне живота на сина ми. Борис седна зад волана и така и не успя да излезе от ада на вината си, потопен в бутилката.
Не знам защо аз устоях. Болката, която изпитвах всяка вечер, беше неописуема, но не исках да я показвам. Тя беше част от мен. Никой около мен не страдаше като мен. Хората дори не подозираха какво е да гледам щастливите им лица всеки ден.
Понякога ми се искаше да се присъединя към Борис и да заглуша болката с алкохол. Но знаех, че ще стане по-лошо. Пияният човек е още по-емоционален, а емоциите бяха най-големият ни враг. Те раждаха гняв, възмущение, досада. Всичко, в което се беше затворил Борис. Карапачето му беше неговият свят, и каквото и да правех, той не искаше да излезе.
Не мислех да го напускам, просто нервите ми подведоха. Заведох колата и тръгнах. Снежинките падаха перфектни, сякаш нарисувани. Карах без цел, спирах на бензиностанции, пих кафе в крайпътни заведения. В един момент отседнах в хотел, за да поспя.
Нямах мисли. Не карах към някъде карах от някъде. Не помня кога и защо завих от магистралата, но се озовах в малко заспало градче. Справих колата до парк и седях неподвижно дълго време.
Момиче, ще изстинеш! почукаха по стъклото.
Погледнах и видях старица с кудресто бяло куче. Излязох и й се приближих.
Чакаш ли някого? попита тя.
Не, просто… нещо се случи.
Чудно защо на непознати е по-лесно да разкриеш душата си. Може би защото, без да знаят за живота ти, могат да бъдат по-обективни? Не като майка ми, която винаги намираше причина “Борис пие, защото в рода му имало пияници”. Непознат няма да рови в миналото ти, търсейки грешки, заслужаващи наказание. А ако започне винаги можеш да го изгониш.
Така се озовах на кухнята с сини завеси, държейки чаша топъл ромашков чай и смачкана кърпичка от сълзи. Мислех, че съм изплакала всичко още в първите месеци след загубата на сина си. Но не още бяха останали. Просто бях уморена от глупавите утешители и ги беше запряла дълбоко.
Росица, вече ти постлах на дивана. Почини си и после продължаваш към своето “никакъде”.
Добре кимнах, осъзнавайки, че нямам сили да стигна до колата.
Сутринта се събудих с усмивка. Часовникът тиктакаше, слънцето пробождаше през пердето, а носът ми лижеше грапав език.
Балкан спомних си кучето. То ме гледаше с умилена морда, сякаш се усмихваше. Засмях се.
Балкан, не приставай към момичето, особено гладното! влезе тътя Радка с поднос. Миризмата на пресен хляб и кафе ме смаза.
Не се учудвай усмихна се тя. Когато не мога да спя, готвя. Днес беше точното време. Ето ти баници с канела, но не ги хвали на глас. Те обичат тихата похвала.
Как така? попитах.
Можеш да затваряш очи и да въздишаш щастливо.
Никога не бях мислила, че баниците могат да са толкова капризни. Но след първото хапче разбрах такова нещо си заслужава всичко.
Тътя Радка ме остави сама с най-добрия закусок в живота ми. В миналото Боби често ми носеше закуска в леглото, викайки, че се страхува от гладни жени. Но носеше всичко от сандвичи до херинга.
Интересно, че спомените вече не ме нараняваха, а ме караха да се усмихвам. Сякаш потънах в тях и изплувах с глътка щастие. Обикновена баничка с канела ме върна към живота.
Не чувствах нужда да се извинявам за нахлуването си. Това би я наранило. След закуската отново ме съвлада сън и заспах.
Събудих се към вечерта. До мене дърдешеше белата козина на Балкан, създавайки уют. Не бях спала толкова спокойно от години.
Ох, какво става с мен! възкликнах, скачайки. В къщата цареше тишина. Напълно откачила! мърморях, опитвайки се да намеря дрехите си. Тътя Радка ме беше облякла в халат предишната вечер.
Балкан ме гледаше с inquisitive поглед.
Балкан, скъпи, кажи ми сбъркала ли съм? Спя цял ден в чужда къща, в град, чието име дори не знам! Може би така започва лудостта?
Докато се ровех из стаята, забелязах, че тя не прилича на жилището на възрастна жена. По-скоро на стая на тийнейджър постъри с музиканти, тежести, бюро с книги. Взех снимка от рафта двама младежи в униформа се усмихваха.
В същия момент се отвори вратата и тътя Радка извика:
Ех, сънильовци! Време е за вечеря, а вие все спите!
Излязох към нея.
Не знам как да ви благодаря… Не разбирам какво ме домъкна до тук.
Добрият сън лекува всичко отвърна тя. Гладна ли си? Приготвих заешко гювеч. И купих сладки за десерт. Заслужаваме малко щастие.
Исках да кажа, че трябва да тръгвам, но стомахът ми прогърмя.
Докато ядяхме, тя ми разказа за поклонника си фермер с над сто заека, всеки с име.
Той ме кани да се омъжа за него, но не мога да си представя живота сред зайци!
Тътя Радка, откъде сте сами толкова години? попитах.
Почти тридесет. И моя, Росице, съдба е като твоята. Аз също загубих син, само че по-голям. Извинявай, че разправям, но може би ще ти помогне. Синът ми, Любо, не отиде на война, но загина по време на службата играеха се с оръжие и случайно изстрел. След погребението аз и мъжът ми се отчуждихме. Две години се мъчихме, после се разведохме. Той се върна в селото и се предаде на пиенето. Умря в някакъв ров.
След разказа й не исках да си тръгвам. Чувствах се сякаш винаги съм живяла тук с нея, с Балкан, с цветята на прозореца.
На следващата сутрин звънецът ни събуди. Тътя Радка отвори вратата, а аз се оказах лице в лице с Борис. Той влезе и се огледа.
Интересно каза той. Наистина няма любовник.
Какъв любовник?
Щеше да е по-лесно, ако имаше.
Тътя Радка се усмихна.
Ще напека палачинки. Харесвате ли гъби?
Борис се втурна към палачинките, а после разказа как, след като избягах, разби бутилка и осъзна, че ако ме загуби, няма да има спасение. Седяхме на същата маса, където преди ден бяхме яли заешкото гювеч, и мълчахме, докато тътя Радка се движеше из кухнята с невероятна лекота. Борис се опитваше да погледне в очите ми, но аз все още не бях готова. Не че не му вярвах просто бях уморена от болката, която идваше с всяка надежда.
След като изядохме, Борис се извини не с думи, а с ръце, треперещи, докато ми подаваше малък плик. Вътре беше снимка на Боби, засмян в ски-джапа, с шалчето, което сама бях плела.
Намерих я в ботуша му промълви. Не съм я вадил оттогава.
Тътя Радка постави ръка върху моята.
Скъпа, няма път назад. Но може да има път напред заедно или поотделно. Важното е да го ходите с честност.
Гледах Борис с прошарената коса, с ръцете, още потрепващи от разкаяние, и разбрах, че не искам да бягам повече. Не искам да съм герой, нито да изграждам нов живот. Искам просто да живея бавно, болезнено, но истински.
Да си вървим у дома казах тихо.
Той кимна, без да говори.
Балкан ни изпроводи до вратата, а тътя Радка ме прегърна така, сякаш ме пускаше от детството ми.
Колата чакаше. Пътят беше същият, но аз не бях.
