Мъжът сам предложи да ме закара до работа, а след час възрастен шофьор ме спря пред хлебния павилион и прошепна: „Утре не сядайте в колата на Радослав, ако искате да спасите дъщеря си.“ Реших, че Димитър Петров е изгубил ума си. Но вечерта Радослав наистина каза, че на сутринта ще ме закара до центъра.
— Ти обикновено тръгваш по-рано, — забелязах аз.
— Всичко се промени. Ще пътуваме заедно, — отвърна той и продължи да бели ябълка на дълга спирала.
Телефонът лежеше до него с екрана надолу. На китката му блестеше нова скъпа гривна, макар че преди две седмици уверяваше, че едва стигат парите за уроците на Виолета. Дъщеря ни мечтаеше да влезе в колеж по дизайн, а аз всеки месец отлагах средства по нейната сметка. Радослав се кълнеше, че също помага.
През нощта той се заключи в банята. Водата не течеше, но телефонът вибрира няколко пъти. Чух го да шепне:
— Не, утре ще я закарам. Тя нищо няма да разбере.
На сутринта Радослав изведнъж отказа да ме вземе. Каза, че на Виолета ѝ се вие свят, целуна ме със сухи устни и излезе. Изчаках колата му да изчезне зад къщата, взех чантата и отидох на автогарата.
Автобусът за Борово беше почти празен. Не разбирах защо отивам там, докато на спирката до поликлиниката не влезе млада жена с момче в синя шапка. На раницата му беше избродирана ракета. Детето вдигна глава — и дъхът ми спря.
Това бяха очите на Радослав. Тежки клепачи, светъл пръстен около ириса, същият поглед, който виждах у Виолета на старите снимки.
На пръста на жената блесна пръстен със зелен камък. Преди година Радослав донесе същия у дома, а после каза, че го върнал в магазина.
На крайната спирка тръгнах след тях. След няколко минути жената сви към сива къща. Пред портата стоеше колата на Радослав, макар че в завода го смятаха за командирован.
Той излезе насреща на момчето, вдигна го на ръце и се засмя. После целуна жената, оправи шала на сина и отвори вратата.
Върнах се у дома преди него. След два часа Радослав влезе с пакет мандарини.
— На Виолета по-добре ли е? — попита той.
Погледнах го право в очите.
— Как се казва синът ти?
Пакетът се изплъзна от ръката му. Мандарините се затъркаляха под радиатора. Радослав пребледня, но отвърна:
— Тихомир.
В този момент ключът се завъртя в ключалката. Ваня Стоянова, майка му, влезе без да почука, видя ни и спокойно каза: „Е, най-накрая.“ После извади от чантата сив запечатан плик и го подаде на Радослав. Пръстите му се протегнаха към ръба на хартията…
Пръстите му се протегнаха към ръба на хартията, но аз грабнах плика преди него.
— Какво има вътре?
Ваня Стоянова дори не трепна.
— Не се бъркай в неща, които не са твои. Радослав има син и трябва да разбереш какво означава това.
— Радослав има дъщеря, — отвърнах аз. — И тя също е негово дете.
— Дъщерята ще порасне и ще си отиде. А момчето ще продължи фамилията.
Радослав мълчеше. Именно това мълчание ме съкруши повече от всякакви признания. Той не ме защитаваше. Не спираше майка си. Просто гледаше плика, сякаш се страхуваше, че вътре има нещо по-лошо от моята болка.
Ваня Стоянова изглади ръкавицата си и каза, че Елица е сама, че Тихомир се нуждае от баща, а аз не бива да вдигам скандал. Радослав щял да живее с мен, но да помага на другото семейство. „Така правят възрастните хора“, — произнесе тя.
Събрах чантата си, но не си тръгнах. В стаята спеше Виолета, притиснала до гърдите си учебник. До нея лежеше картичка от Радослав: „На моята бъдеща художничка“. Спомних си как дъщерята отказа пътуване за конкурс, защото бащата казал: „Сега са трудни времена“. Тогава му повярвах.
На сутринта Димитър Петров ме чакаше пред библиотеката. Вместо поздрав той сложи на пейката дебела папка.
— Трябваше да кажа по-рано, — призна си той. — Радослав ме молеше да разпечатвам пътни листове. В отчетите пишеше едни адреси, а той ходеше на съвсем други места.
Вътре имаше копия на маршрути, касови бележки от бензиностанции и снимки на електронни пропуски. На един кадър колата на Радослав всяка седмица стоеше пред къщата на Елица. Но по-страшни бяха банковите извлечения.
От спестовната сметка на Виолета изчезваха пари. Петдесет хиляди лева за строителни работи, осемдесет — за мебелен магазин, тридесет и две хиляди — за частна клиника, и още сто и двадесет — по картата на Елица.
— Колко остана? — попитах аз.
Димитър Петров отмести поглед.
— Двадесет и три хиляди.
Затворих папката. Върху корицата падна дъждовна капка и се разтече по фамилията на Радослав.
У дома сложих документите на масата. Радослав първо отричаше всичко, после плака, накрая написа разписка: обеща да върне парите, да продаде колата и да се откаже от претенциите си към моя парцел. Две седмици беше почти идеален. Преведе на Виолета сто хиляди, закара я в колежа, купи нови материали.
Почти повярвах, че страхът може да направи човека честен.
Но една вечер Радослав сложи пред мен заявление.
— Подпиши. Това е само гараж.
Прочетох първия ред и ме побиха тръпки: не ставаше дума за гараж, а за земята, която наследих от леля си.
— Искаше да заложиш моя парцел?
— Временно. Трябва да покрия недостига в работата.
— Какъв недостиг?
Лицето му стана твърдо.
— Ако почнеш да вдигаш шум, Виолета ще пострада пръва. Познавам хора, които могат да направят така, че да не я приемат никъде.
През стената тихо покашля дъщерята. Радослав вдигна телефона и се обади на някого:
— Тя отказа. Значи, действаме днес. До ревизията остава съвсем малко време…
Изчаках да заспи, направих копия на всички документи и написах писмо до директора на завода. Сутринта взех папката и тръгнах натам. Пред кабинета на началника Радослав ми препречи пътя, а зад гърба му вече стояха директорът и счетоводителят.
Той се усмихна, сякаш все още можеше да контролира разговора.
— Росице, прибери папката. Иначе ще съжаляваш…
Сложих длан върху ключалката и я отворих…
В папката лежаха не само банковите извлечения. Бях записала предварително на телефона нощния разговор на Радослав за недостига и го приложих към писмото до директора. До тях бяха разписката му, копията от заявлението за моя парцел и снимките на маршрутите.
— Иначе ще съжалявам ли? — попитах аз. — Или се страхуваш, че ще съжаляват онези, чиито пари си присвоил?
Радослав се хвърли към папката, но директорът го спря с жест.
— Не пипайте документите — каза той. — Счетоводителят вече извика проверяващите.
Лицето на Радослав стана сиво. Изведнъж престана да бъде уверен началник на снабдяването. Пред мен стоеше човек, който две години лъжеше жена си, криеше сина си, прехвърляше пари от дъщеря си и се опитваше да заложи моята земя, за да покрие служебна дупка.
— Ще разрушиш семейството — прошепна той.
— Ти сам го разруши. Аз просто спрях да прикривам развалините.
Същия ден го отстраниха от работа. Проверката показа, че е оформял фиктивни доставки, фалшифицирал маршрути и изтеглял пари чрез познати подизпълнители. Сивият плик, който Ваня Стоянова бе донесла, се оказа копие от заявление за залог на моя парцел. Тя искаше да го подпиша у дома, докато Радослав играеше разкаяние.
Юристът потвърди: без моето нотариално съгласие никой не можеше да заложи земята. А парите на Виолета успяхме да си върнем след жалба до банката и официално разследване. Радослав продаде колата, дела си в апартамента и изплати голяма част от откраднатото. Остатъкът му беше присъден по съдебно решение.
Елица също не остана с него. Тя разбра, че Радослав ѝ е обещал да оформи къщата, а на мен казвал, че просто помага на самотна жена. Взе Тихомир, премести се при сестра си и забрани на Радослав да идва без предварителна уговорка.
Виолета дълго не говореше с баща си. Един ден ме попита:
— Мамо, защо не каза по-рано?
Прегърнах я и отвърнах:
— Защото се надявах, че той сам ще стане честен.
— А сега?
— Сега знам: надеждата не трябва да ти струва бъдещето.
През пролетта отворихме у дома малко ателие. Аз шиех калъфи и възглавници, а Виолета измисляше шарки. На прозореца висяха ленени завеси, на масата стоеше лампа със зелен абажур — почти като онази, която дъщерята бе нарисувала в първия си ескиз.
Димитър Петров дойде веднъж с буркан сладко и дълго стоя на вратата.
— Извинете, Росице. Трябваше да ви предупредя по-рано.
— Предупредихте ме тогава, когато можех да чуя — казах аз. — Това е достатъчно.
Той си тръгна, накуцвайки по мократа алея. Затворих вратата, върнах се на масата и видях как Виолета реже плат по начертана линия.
Преди се страхувах да срежа каквото и да било: рокля, семейна снимка, стар навик да търпя. Сега ножиците лесно преминаха през плата.
Зад прозореца гаснеше светлината, а в стаята ставаше все по-просторно — сякаш с последния разрез от нея бе излязъл завинаги човекът, заемал твърде много място.
