Здрасти, приятелко! Искам да ти споделя една доста лична история знаеш, как се случват животните въртележки. Имам един чудесен брак, съпруг и две малкималки деца. Но един ден всичко се срине. Моят любим, който се връщаше от работа, влезе в тежка катастрофа. Първите ми дни бяха пълни с безпомощност, но майка ми ме убеди, че трябва да се държа заради малчуганите. Събрах се, започнах да работя усилено, а след като децата пораснаха, заминах да търся работа в чужбина.
Първо се озовах в Румъния, после в Англия. Пробвах различни работи, докато не започнах да печеля стабилно. Всеки месец изпращах пари на децата по 1500лв., докато им купих апартамент и в нашия нов дом направих хубав ремонт. Гордих се на това, което съм постигнала. Мислех да се върна завинаги в България, но преди около година срещнах един мъж Асен, българин, който живее в Англия от 20года. Започнахме да си пишем, а после и да се виждаме, и усетих, че с него може да има нещо сериозно.
Съмненията обаче ме събориха. Асен не можеше да се върне в България, а аз исках да съм у дома. И така, преди няколко дни се прибрах. Първо се срещнах с децата, после с родителите ми. А с тестето никак не успях да го посети просто нямаше време, толкова много дела се натрупаха. Тогава ми дойде под късмета старата приятелка Мария, която работи като продавачка, и ми каже:
Тестето ти е доста ядосана на теб!
Откъде си чула това? попитах я.
Чух я с една позната, как си говори: Ти си надутата, парите те са развалили. И още, че никога не им помагаше с пари.
Това ме удари на живо. Аз, която самата отглеждах две деца и се борех за тях, не можех да им дам пари. Трябваше и на себе си да оставям нещо, а? Със сълзи в очите се замислям, но решавам да отида при тестето. Купих си достатъчно хранителни продукти и тръгнах. Първоначално всичко мина гладко, но спомените за онова разказване ме тормозеха. Накрая не можах да се задържа и казах:
Разбира се, че не е бил лесен този път. Работих цял живот за децата, без да имам подкрепа.
Тестето отговори:
Ние също сме останали без подкрепа. И нашите деца ни остават сами, като сираци. Трябва да се завърнеш и да ни помогнеш.
Това звучеше като обида. Дори не съм могла да кажа, че в Англия имам мъж. Излязох от там с чувство на разочарование. Сега не знам какво да правя. Наистина ли трябва да се грижа за родителите на покойния си съпруг? Не понасям повече тази тежест!
Ако ти харесва да четеш още такива истории, оставяй коментари и лайквай. Това ме мотивира да продължа да пиша!
