През 1951 г., 14-годишният български тийнейджър, Николай Петров, се събуди на болничното легло в Плевен… с над сто бода по гърдите. Лекарите току-що му бяха махнали единия бял дроб. За да оцелее, бяха нужни цели 13 банки кръв дарена от напълно непознати хора, чиито имена така и не научи.
До него седеше баща му, Димитър Петров сериозен човек с мустак като класически учител по литература и тихичко му каза нещо, което преобърна живота на Николай:
Все още си жив, защото някой е дарил кръв за теб.
Тогава Николай даде обет: когато навърши 18, ще стане кръводарител. Ще върне онова, което някога е спасило неговия живот.
Обаче тук имаше един малък драматичен детайл Николай се ужасяваше от игли. Дори при вида на шевна игла пребледняваше.
Въпреки това, щом навърши годините за кръводаряване, се появи на прага на Отделението по трансфузионна хематология в Плевен същия онзи, дето принадлежи на онкоболницата. Седна на стола, закова поглед в тавана и се остави сестрата Станка да му боцне ръката. И нито веднъж не погледна какво точно прави медицинската система, както по-късно я наричаше.
Този ритуал го превърна в клиент на кръвната банка за следващите 64 години.
Не подозираше тогава, че има особена кръв.
Няколко дарения по-късно лекарите забелязаха нещо необичайно в плазмата му беше открито изключително рядко антитяло, което най-вероятно се беше формирало в резултат на многото трансфузии като дете. Това антитяло предотвратяваше животозастрашаващия проблем, известен като Rh-конфликт.
Преди това хиляди българчета всяка година не доживяваха и годинка ако жена с Rh- имаше бебе с Rh+, нейният организъм можеше да атакува кръвта на плода. Фатални аборти, мъртвородени, мозъчни увреждания…
А решението лежеше (буквално) във вените на Николай от Плевен.
Лекарите го помолиха да дарява не просто кръв, а плазма. Което означаваше: по 90 минути на стол вместо 20, регулярно ходене до болницата и така цял живот.
Николай си помисли за страха си от иглите… но после се сети за бебетата. И каза: Добре, ще го преживея!. Или някаква подобна класическа реплика.
И в продължение на 64 години Николай не пропусна нито една процедура. Даряваше плазма и в радост, и когато му се искаше да върви на вилата в Рибарица. Продължи да го прави и когато се пенсионира като кондуктор на БДЖ, и след загубата на любимата му съпруга Магдалена през 2005 г. най-мъчителния период в живота му.
Всеки път всичките 1173 дарения Николай гледаше теракотения таван, разказваше последните клюки на сестрите, броеше петната по стената… само и само да не гледа иглата. Страхът не изчезваше, но и той самият не изчезваше от стола.
Съдбата имаше чувство за хумор: дъщеря му Велислава също се нуждаеше от медикамент, направен от неговата плазма, когато забременя. Благодарение на това, внукът му Даниел тича днес по училищните дворове.
През май 2018 г. на 81 години по закон Николай трябваше да спре. При последното си даряване в залата имаше майки с здрави бебета на ръце живото доказателство за неговия скрит героизъм и честитите носни кърпи със сълзи.
Николай седна за последен път на другарската банка, обърна глава и дари плазма за последния, 1173-и път.
От 1967 г. насам в България са приложени над 3 милиона дози анти-D, произведени с компоненти от неговата страхлива кръв. Учени изчисляват, че помощта му е спасила живота на около 2,4 милиона български бебета.
На всички, които го наричаха герой, той само махваше с ръка:
Аз само си седя в топла стая и дарявам кръв, после получавам баничка и кафенце и се прибирам вкъщи. Голям герой!
Николай Петров почина спокойно в съня си на 17 февруари 2025 г. на 88 години.
Често си мислим, че героите са само във филмите маскирани, с милиони левове и фанфари. А понякога истинският герой е просто човек, който 64 години си държи на думата, въпреки страха си.
Човек, хванал се за ръка с ужаса от иглата, и все пак избрал да помогне.
Милиони живеят днес, защото един българин е решил, че неговият страх не е толкова важен, колкото чуждият живот.
А ти? Коя малка, но смела стъпка можеш да направиш дори ако те е страх до кокал?
