В училище постоянно ме канеха на някакви олимпиади. Един ден ме записаха на олимпиада по химия. Реших, че това е признание за моите умствени способности. Kато разбра, майка ми, химик по професия, която преди да срещне баща ми носеше стара българска фамилия, се държа като обикновена домакиня. Обикновено се смее като героиня от Елин Пелин, а този път разля чая си и се захили от сърце.
Това беше първият и последен път, когато я видях да се смее така. После ме пратиха на районната олимпиада по физика. После пак. И пак. Постепенно започнах да осъзнавам, че училищното ръководство всъщност редовно ме изнася, за да могат другите деца да учат на спокойствие.
На олимпиадата по биология вече не бях сам. Като спътник ми дадоха Тодор Кръстев. Той също беше специалист по биология и двамата различавахме елен от костенурка от сто метра. Като разбра, че ние ще представяме училището по биология, учителката по предмета едва не обяви гладна стачка. Но цял ден няма да са в училище…, явно я убеждаваха директорката и заместничката ѝ.
Нас двамата с Тодор ни посадиха в огромна зала с още шейсет непознати биолози. Раздадоха ни по един голям бял лист.
В този момент вдъхновяваща реч изнесе жена с огърлица като юмрук на гърдите. Основните ѝ послания: не сме тук случайно, пред нас е животът, и ако шумим или преписваме днес, цял живот ще разтоварваме влакове утре. Ама чинно призна, че това не е никак срамно дело.
Огледах се и почуках по рамото на момичето вдясно от мен. Тя се изчерви и спусна дълги, грижливо подчертани мигли. В този миг всички започнаха да пишат с необяснима бързина. Това паникьоса Тодор:
Не разбрах какво трябва да правим? Какво изобщо се иска?
Така и не му мина през ума, че ще се пише. Мислеше, че са ни докарали само да ни почерпят с лимонада. Прегледах съдържанието на листа и прозрях в празните полета трябваше да се пишат отговори. Казах на биолога Тодор. Жената с огърлицата ме помоли да се успокоя.
А къде са отговорите? пита Тодор.
Жената небрежно се поинтересува от кое училище сме ние, така старателно вдигащи ръце за наука. А аз, неопитомим за детската стая на полицията, ѝ отвърнах сто седемдесет и второ. Тя го записа на моя и на Тодоровия лист. След това си захапа очилата и си нахвърля нещо и в бележника.
Нали сме от сто седемдесет и пето? подхвърли Тодор.
Мълчи, бе, глупак, свих му се аз.
Тодор ме ритна, но улучи чина на момичето отпред. Тя обърна глава като бухал, прецени, че не я застрашаваме, и ни помоли да престанем. Запомних луничките ѝ.
Какво искаш? изръмжа Тодор. Седиш и не пречиш.
След това жената направи последна забележка на момичето, което заплака. За да я утеши, жената с огърлицата й каза по майчински: Надявай се на себе си, всичко ще стане. Имаше умение да убеждава момичето изтри сълзите и започна да ѝ върви.
Бях в трудна позиция да помня рождените дати на Карл Линей и да срещам погледите на момичето с миглите наведнъж не се получаваше. Или Линей, или мигли. Иначе ставаше Карл Линей с гримирани мигли ужасна картина.
Колко вида риби живеят в Дунав? пита набързо Тодор.
Деветстотин и дванадесет, отвърнах.
Сигурен ли си?
С такива работи не се шегуват.
За Линей написах нещо, което и в учебник по литература би минало при щателна проверка.
Искаш ли на кино? надрасках на листче, сгънах го внимателно и го хвърлих на момичето с миглите. След минута получих отговор: Вече си имам приятел. Все още ме впечатлява умението на момичетата да не казват да веднага. Нямах предвид да развалям ничия връзка. Просто предлагам още едно приятелство. Вече бях приятел с две момичета, които се разбираха помежду си. Момчетата им спяха спокойно, само баща ми броеше левове от неудобство.
По-добър ли е от мен?, написах аз. Да, върна тя. А защо не е на олимпиадата? Тя се замисли. Разбрах я.
Да не си объркал Дунав с Черно море? тихо пита жената с огърлицата, третия път минавайки покрай Тодор. Тя явно търсеше подсказки, но ние с Тодор така и не знаехме дори темата.
Той си седеше с изражение на непослушно дете, на което не му е добре. То си беше нормалното му състояние, ама жената не го знаеше.
Какво море, бе? побутна ме той, тук няма въпроси за морета!
Кой е кой с Краси Радков? написах и хвърлих. Не!, върна се, с весело нарисувана физиономия с плитки и уши. Това ме заинтригува дори повече и от миглите. Днешните емотикони не са толкова пленителни. Вече бях почти пламнал, но пак ме прекъсна колегата-биолог.
Да те питам по-болтовски кое е нивото на кон-форма…ция на космения белтък кератин? Кератин това отговор ли е? Някой азиатец май го е писал катериците нали имат рижа козина?
Потвърдих. После добавих:
През зимата е сива.
Тодор записа: Рижа. През зимата сива. Пасваше си добре.
Момичето с луничките се обърна и прошепна: Алфа-спирала.
Къде? опулих се аз.
Нивото на конформация е алфа-спирала, обясни и се обърна.
Погледнах ушите ѝ. И те бяха впечатляващи. Бързо записах отговора, откъснах парче от черновата и надрасках: Кино?. Някъде все трябва да се получи…
Да, се плесна на чина ми.
След минута и вдясно плесна: Хайде, ще дойда.
Това беше истински екзистенциален капан. Тъкмо си мислех за сериозността на въпроса: Как се казва бебето на носорог? Много трудно се отговаря, когато две момичета ти искат сериозни отношения едновременно. Носорожче? Носопръстче? Теле… Носотодор? Вляво мигли, отпред лунички. Приплъзнах се. И написах: Малкото на носорога.
С луничестото издържахме до зимата, докато катериците не посивяха. Онази с миглите не дойде на кино. Какви хора са тези жени…
Междувременно в олимпиадата по биология взех второ място и получих диплом. Дадоха ми я чак след два месеца. Изтръскаха се хората. В сто седемдесет и втората училище се оказа само един ученик с моята фамилия първокласник. На въпроса на директорката: Как е попаднал на олимпиада? той заплака и каза, че повече няма да прави така. Накрая ме откриха.
Излязох единствен сред цялата тая научна сбирка, който знае как се казва малкото на носорога. Учените май още се чудят за името на това животно. Така се озовах сред учени и станах от тях. А после, както виждате, се развалих и ги напуснах.







