— Шест месеца икономии за този ремонт, избирах всеки метър, а вие влязохте и издрахте тапетите, защото, ако обичате, цветът ви се сторил траурен?! Махайте се от апартамента ми веднага, докато не съм ви свлякла по стълбите! — гласът на Росица се пречупи в оглушителен, пронизителен писък, който като ехо отскочи от обезобразените стени на някога идеалния й хол.
Тя стоеше на прага на стаята, вкопчила с побелели от напрежение пръсти в дръжката на пътната чанта. Само преди няколко часа тя и Георги бяха напуснали крайградския пансионат, планирайки спокойна неделна вечер в идеално чистия си апартамент, ухаещ на свежест и скъп интериорен парфюм. Росица се качи на етажа малко преди мъжа си, докато той паркираше колата на двора, очаквайки с нетърпение да си свари кафе и да седне на новия диван. Сега пред очите й се простираше истинско бойно поле. Ексклузивните италиански тапети в дълбок матов графитен цвят, които тя беше поръчала директно от фабриката и чакала дълги три месеца, висяха по стените като скъсани, жалки парцали. На места покритието беше одрано с такава ярост, че се показа сивата бетонна основа, а върху идеално изравнената скъпа шпакловка останаха дълбоки, грозни бразди от метален инструмент.
— Не ми крещи, Росице. Ти си домакиня, а се държиш като пазарна търговка. — Иванка Стоянова съвсем не се смути. Тя дори не трепна от вика на снаха си, само презрително сви устни, превръщайки ги в тънка, твърда линия. — Влязох тук и онемях: как изобщо сте живели? Тъмница навсякъде, като в гроб при покойник. Синът ми има тежка работа, той трябва да се прибира у дома, за да радва окото, а не да изпада в депресия. Реших да ви направя изненада, докато ви няма. Намерих на лоджията си отлична емайлова боя, качество за векове. Виж как веднага стана просторно! Сякаш слънцето надникна в стаята.
Свекървата стоеше в центъра на помещението, облечена в избеляла карирана престилка с нелепи бордови цветя, надяната върху празничната й блуза. В дясната си ръка стискаше стар бояджийски валяк, от който върху скъпия ламинат под светъл дъб бавно капеше гъста бежова течност. На стената зад нея, точно върху остатъците от графитния флизелин, се червенееше огромно, неравномерно боядисано петно. Евтината гланцова маслена боя беше полепнала на грозни буци, стичайки на лепкави ивици по новите бели первази. Във въздуха стоеше толкова задушлив, токсичен мирис на разтворител и стара маслена боя, че на Росица моментално започна да прилошава, а в гърлото й заседна буца от физическо отвращение.
— Изненада? — Росица направи една механична крачка напред. Под подметката на маратонката й противно зацвърча локва от разлята боя. — Възползвахте се от резервните ключове, които ви оставихме единствено за случай на комунална авария, за да влезете тук и да извършите този вандализъм? Разбирате ли, че унищожихте материал за стотици хиляди лева? И това без да включвам работата на квалифицирани майстори, които чакахме на опашка шест месеца!
— Какви стотици хиляди, в кръга си ли си? — свекървата презрително изсумтя и демонстративно размаха валяка във въздуха, изпращайки роса от малки бежови пръски право върху облегалката на новия диван от светла екокожа. — За тази черна хартия? Просто са ви излъгали в магазина за глупаци, пъхнали ви са неликвид. Хората от векове живеят в светли стаи и всички са израснали нормално. А ти си устроила катакомби. Кажи благодаря, че превивах болния си гръб, докато драх тези ваши мрачни тапети. Те, между другото, едва се държаха, чиста халтура. Вече четири часа се трудя в пот на челото, за да ви направя приличен вид.
Росица премести помътнелия си поглед в ъгъла на хола. Там се трупаха черни строителни чували, от които стърчаха смачкани, безмилостно обезобразени парчета от нейната мечта. До тях беше оставена стара поцинкована кофа с мръсна сапунена вода, в която плуваше сив парцал за под. До нея лежеше широк метален шпакловъчен нож с налепнали парчета тапети. Мащабът на разрушенията поразяваше с маниакалната си целенасоченост. Това не беше спонтанен изблик на капризна жена. Свекървата методично, метър по метър, унищожаваше чуждия труд. Тя целенасочено мокреше стените с вода, с остервенение ги стържеше с метал, дращеше покритието, за да замаже после получените плешивини с това отвратително гланцово вещество. Всяко движение на валяка й беше пропито с агресивно самоутвърждаване и открито презрение към снахата.
— Вие ги драхте с шпакловъчния нож — Росица протегна ръка и посочи стената, усещайки как отвътре кипва чиста, концентрирана омраза, изгаряща всички други емоции. — Пробихте слоя финишна мазилка чак до бетона. Залихте новия скъп под с емайлова боя, която никой разтворител вече няма да махне без следа. Развалихте дивана. Вие не създавахте уют. Вие дойдохте тук с цел да вандалствате, Иванке Стоянова. Вие извършихте престъпление в моя дом.
— Аз дойдох да поправям твоите дизайнерски измишльотини! — Иванка Стоянова опря свободната си ръка на кръста, заемайки поза на абсолютно превъзходство, и нагло погледна снахата право в очите. — Твоят вкус е чисто грозотия. Георги просто е прекалено мек човек, не иска да се забърква с теб, търпи ти стилистичните приумици. Аз съм майка, имам пълното право да навеждам ред в живота на детето си. Днес ще изрисувам тази стена, а утре ще се захвана с втората. И ти не си ми указ в апартамента на сина ми.
Заявлението за „апартамента на сина“ стана детонатор. Росица ясно си спомни как поемаше безкрайни допълнителни дежурства в клиниката, как заедно с мъжа си жестоко икономисваха от всичко, отказваха си от почивки и ресторанти, за да изплатят по-бързо ипотеката за този двустаен апартамент, записан на равни дялове. Спомни си всяка безсънна нощ, прекарана в избор на текстурата на стените, за да поглъщат идеално светлината и да подчертават графичността на мебелите. И сега пред нея стоеше жена, не вложила в този дом нито една стотинка, нито капка от своя труд, и с нагло, непробиваемо самодоволство заявяваше правата си върху чужда собственост, размахвайки изцапан бояджийски инструмент. Градусът на напрежението във въздуха беше достигнал такъв предел, че сякаш щяха да се пръснат стъклата на прозорците. Спорът прерастваше в пълномащабна война на унищожение.
— В апартамента на сина ви? — Росица произнесе това тихо, но с толкова ледена интонация, че сякаш температурата в задушната, пропита с разтворител стая спадна с няколко градуса. — Сериозно ли се опитвате да ме убедите, че имате право да унищожавате моето имущество само защото сте родили един от собствениците на това жилище?
Иванка Стоянова, вместо да спре, предизвикателно потопи валяка в ръждясалата ламаринена кутия. Гъстата, жълтеникаво-бежова течност, наподобяваща прокиснало кондензирано мляко, цвърчи, поглъщайка влакнестата наставка. Свекървата със сила прокара инструмента по ребрестия ръб на подноса, отърсвайки излишъците точно на пода, където вече се разстилаше мазно петно, завинаги впиващо се в структурата на скъпия ламинат.
— Не ми философствай тук — хвърли тя, без да се обръща, и със замах прилепи валяка към стената, зачертавайки остатъците от благородния графит с дебела, лъскава ивица. — Имущество… Каква дума си измислила. Това не е имущество, а прищявка. Аз, между другото, се грижа за психиката на Георги. Виж какво си направила! Стените черни, первазите бели — това е гроб, чист гроб с музика! Как се живее тук? Как се отглеждат деца? Дете в такава обстановка ще израсте заекващо или маниак. А бежовото е класика, това е топлина, това е домашно огнище. Ето, сега ще изрисувам всичко, ще закача завеси с волани, които донесох от вилата, и ще стане като при хората. Светло, празнично.
Росица гледаше това действие и й притъмняваше пред очите. Тя физически усещаше как отвътре се скъсва тънката струна на самообладанието. Въпросът не беше дори в парите, макар че сумата на щетите вече, по най-скромни сметки, надхвърляше половин милион лева. Въпросът беше в онова садистично удоволствие, с което тази жена унищожаваше техния свят. Росица си спомни как тя и Георги спореха за нюансите, как притискаха мострите към мебелите, как мечтаеха за вечери с вино в тази стилна, приглушена атмосфера на лофт. И сега тази атмосфера беше изнасилена от кутия с изтекъл срок на подова боя, намерена някъде на бунището или в гаража.
— Разбирате ли поне, че тази ваша „емайлова боя“ съхне три денонощия и воня така, че тук не може да се стои без респиратор? — гласът на Росица трепереше от сдържана ярост. — Отрови въздуха в апартамента. Мебелите, текстилът, дрехите в гардеробите — всичко ще се пропие с тази миризма. Вие не просто развалихте стените, направихте апартамента негоден за живеене!
— Охо, каква неженка се намери! — Иванка Стоянова пренебрежително изсумтя, продължавайки да размазва боята с хаотични движения, оставяйки плешивини и мазни напластявания. — Цял живот сме боядисвали и никой не е умрял. Ще отворите прозореца — ще се изветри. Пък и се мие лесно. С парцалче протриеш — и чистота. А тези твои хартиени тапети — прахоуловители. Само ги докоснеш — петно. Ето, аз ги подръпнах с нокът, а те ронливи като тоалетна хартия. Пфу, гадост! И за това сте платили пари? Излъгали са те, миличка, а ти си опушила уши.
Росица се приближи до стената, стараейки се да не стъпва в локвите боя, и видя онова, което преди криеха парцалите на тапетите. Мазилката не беше просто одрана — беше издраскана с нещо остро, сякаш с животински нокти. Свекървата не се мъчеше да свали покритието внимателно. Тя го разкъсваше с месото, оставяйки дълбоки бразди в идеално изведената повърхност. Това не беше опит за ремонт. Това беше екзекуция. Екзекуция на омразния й вкус на снахата, екзекуция на нейния избор, екзекуция на присъствието й в живота на сина.
— Това е италиански текстилен флизелин — бавно, прецизно произнесе Росица. — Една ролка струва двадесет и две хиляди лева. Тук бяха дванадесет ролки. Плюс подготовката на стените за боядисване, която унищожихте с вашия шпакловъчен нож. Плюс работата на майсторите. Плюс новия ламинат, който заляхте с масло. В момента стоите сред щети, равни на стойността на вашата вила, Иванке Стоянова. И ще платите за това. Не знам как, но ще върнете всяка стотинка.
Свекървата рязко спря. Валякът замръзна на стената. Тя бавно се обърна и на лицето й, покрито с дребни капки пот и петна от боя, се отрази смесица от искрено учудване и злоба.
— Ти полудя ли? — изсъска тя, присвивайки очи. — От майка пари да искаш? За това, че сложих ред? Ами ти трябва да ми се кланяш в краката! Аз не пожалих ръцете си, развалих си маникюра, за да ви помогна. А ти ми тикаш сметки? Меркантилна гад. Винаги съм знаела, че от Георги ти трябват само пари. Ето я, твоята същност, излезе наяве. Заради някакви парцали по стените си готова да вкараш родната майка в дългова яма.
— Вие не сте ми майка — отряза Росица. — Вие сте вандал, нахлул в чужд дом. Унищожихте труда на десетки хора. Развалихте онова, до което нямахте никакво отношение. Погледнете дивана! Погледнете го!
Росица посочи с пръст към скъпия ъглов диван. Върху светлата тапицерия, която толкова пазеха, сега красеше роса от дребни жълти пръски. Свекървата размахваше валяка толкова активно, че беше опръскала всичко в радиус от два метра.
— Ще си ушиеш калъфче, ще го прикриеш — махна с ръка Иванка Стоянова, връщайки се към заниманието си. — Не е голяма загуба. Пък стените вече са човешки. Че влезеш ли — и да виеш ти се иска. Ето, гледам и мисля: може и кухнята да ви пребоядисам? И там някакъв сив мрак, като в операционна. Имам още половин кутия зелена боя, веселичка, тревиста.
На Росица й секна дъхът. Тя си представи кухнята си — матовите фасади, каменния плот, вградената техника — и тази жена с кутията отровнозелена боя. Това беше вече отвъд доброто и злото. Приличаше на нашествие на варвари в Рим. Свекървата не само не разбираше какво върши, ами се наслаждаваше на безнаказаността си, прикривайки се зад свещения статут на „мама“ и „помощница“.
— Ако не оставите веднага валяка, аз… — Росица се задъха от безсилие, без да намира думи. Тя разбираше, че физически няма да може да избута тази едра, силна жена, влязла в ража на разрушението.
— Какво ти? — Иванка Стоянова се обърна към нея с цялото си тяло, опряла ръце на кръста, и валякът застрашително се залюля в ръката й. — Ще ме удариш? Давай. Бий старата жена. Ще дойде Георги, ще му покажа синините. Да видим кого ще избере: истеричната жена, която се нахвърля върху хората заради тапети, или майката, която искала уют. Ти, Росице, си зла. Празна отвътре, като твоите сиви стени. Нито топлина в теб, нито уважение. Ето, боядисвам и усещам как злобата излиза от ъглите. Закривам твоята черна аура.
Росица гледаше това тържествуващо лице, изкривено от гримаса на праведен гняв, и разбираше: диалогът е невъзможен. Пред нея стоеше човек, живеещ в своя собствена, изкривена реалност, където бежовата маслена боя върху дизайнерски тапети е благо, а унищожаването на чуждо имущество — акт на майчина любов. В тази реалност Росица беше враг, нашественик, който трябва да бъде изпушен, изтребен, замазан с евтина емайлова боя.
Изведнъж входната врата хлопна. Звукът беше тежък, уверен. Росица трепна.
— Георги? — извика тя, без да сваля очи от свекървата, която при звука на отварящата се врата моментално промени лицето си.
Иванка Стоянова веднага се прегърби, изобразявайки невероятна умора. Театрално сложи ръка на кръста си и на лицето й вместо агресия се появи изражение на мъченическа добродетел.
— Ох, синко дойде… — захленчи тя, умишлено силно, за да я чуят в коридора. — А аз тук, Георгичко, изненада ви приготвям, трудя се, не жаля сили… А Росица крещи, кара се, едва не ме удари…
Росица замръзна. Тя разбираше какво ще последва. Свекървата щеше да започне своя спектакъл, да натиска жалбата, да се представя за жертва. И Георги, който винаги се мъчеше да изглади нещата, щеше да се озове в епицентъра на това безумие. Но този път Росица нямаше да мълчи. Този път компромиси нямаше да има. Тя погледна обезобразената стена, по която бежовата боя бавно се стичаше надолу, образувайки грозни ивици, напомнящи гнойни рани, и разбра: това е краят. Или той ще я изхвърли оттук, или бракът им ще свърши точно тук, сред мириса на разтворител и руините на несбъднатата им мечта.
— Какво, по дяволите, става тук и откъде е тази непоносима миризма в целия вход? — гласът на Георги отвлече жените от тяхното жестоко противопоставяне. Той влезе в хола направо с уличните обувки, смъквайки лекото си яке в движение, но така и замръзна с него в ръце, вкаменен от открилата се пред него картина на пълно разрушение.
Въздухът в стаята беше толкова пропит с токсичните изпарения на евтин разтворител и стара маслена емайлова боя, че веднага започваше да реже очите. Георги премести зашеметения си поглед от жена си, вцепенена в поза на абсолютна, неотстъпчива ярост, към майка си, облечена в нелепата бордова престилка върху празничната й блуза. В ръката си Иванка Стоянова стискаше здраво бояджийския валяк, от който върху скъпия ламинат продължаваше да капе гъста жълтеникаво-бежова течност. След това погледът му се премести към стената. Същата стена, която той и Росица бяха подготвили внимателно, изравнили по ниво и залепили с италиански флизелин в цвят дълбок графит. Сега тя приличаше на одрана животинска кожа. Тапетите висяха на жалки парцали, оголвайки издраскана с метален инструмент мазилка и сив бетон. Отгоре на това варварско великолепие, с криви, мазни ивици, беше намазана лъскава боя.
— А ние тук ремонта довеждаме до ума! — Иванка Стоянова моментално смени агресивния тон на елейно-доброжелателен, изкарвайки напред изцапания инструмент, сякаш почетен трофей. — Реших да ви направя светъл хол. Че тъй ли да живееш в тази черна бърлога, бял свят да не виждаш? Идваш след смени уморен, а тук стените черни, притискат отвсякъде. Ето, намерих на лоджията отлична боя, сега ще изрисувам всичко равномерно, ще стане свежо и радостно. А Росица се кара, крещи ми. Представи си, нахвърли се на стария човек заради някаква хартия на стените! Аз за вас се трудя, превивам гръб, а тя ме гони от къщи.
Георги направи бавна крачка напред. Под подметката на обувката му влажно хлюпна локва от разлята емайлова боя. Той се приближи до стената, игнорирайки, че окончателно разваля обувките си. Плъзна ръка по одраната повърхност. Под пръстите му се ронеше обезобразената шпакловка, парчета от които се сипеха на пода, смесвайки се с мръсна вода и боя. Той си спомни как с Росица вечер след работа сами грундираха тази стена, как се радваха на всеки равен сантиметър. И сега целият този огромен труд беше превърнат в отвратителна, мръсна пародия на ремонт. Погледна чувалите за боклук в ъгъла, от които стърчаха смачкани парчета от ексклузивното им покритие, после премести поглед към новия диван от светла екокожа, чиято облегалка беше щедро поръсена с дребни жълти пръски.
— Тя лъже, Георги — с равен, металически глас произнесе Росица, без да сваля твърдия си поглед от свекървата. — Тапетите бяха залепени здраво. Тя умишлено ги мокреше с вода от кофата и ги дра със ожесточение с широкия метален шпакловъчен нож, пробивайки слоя финишна мазилка чак до основата. Виж тези дълбоки бразди. Тя заля новия ни под с агресивна маслена емайлова боя, която вече е проникнала в фугите на ламината. Виж развалените дивани. Тя отвори апартамента с резервните ти ключове, докато бяхме извън града, и организира тук пълномащабен погром. Сумата на щетите е колосална. Тя съзнателно и методично унищожи всичко, в което влагахме пари през последните шест месеца.
— Що за пари, Георги?! — изписка Иванка Стоянова, усещайки, че синът не бърза да се радва на изненадата й, и веднага преминавайки в агресивно настъпление. — Това момиче те е преметнало, накарало те да купиш този мрачен ужас за луди пари! Просто са ви излъгали в магазина! Те се отделяха лесно, чиста халтура. Аз ви правя добро, махам тази мръсотия. Бежовото винаги е на мода, успокоява нервната система. Аз четири часа без почивка се трудя, дра този кошмар, дишам прах, за да ти е комфортно да си почиваш в апартамента ти! А тя ме представя за крадла! Имам пълното право да идвам при родния си син. Ти си тук вписан, това е твое жилище! Няма да й позволя да ми казва какво да правя в твоя дом!
Георги стоеше мълчаливо, пресмисляйки чутото. Той гледаше зачервеното от напрежение и злоба лице на майка си и за първи път в живота си я виждаше абсолютно отчетливо, без обичайната пелена на синовна привързаност. Илюзиите рухваха с оглушителен трясък. Той виждаше не грижовна жена, която иска добро на детето си. Пред него стоеше агресивен, жесток човек, извършил акт на вандализъм от чиста, непомръкнала завист и желание да докаже своята безпрекословна власт. Бежовата боя не беше опит за създаване на уют. Това беше оръжие, избрано специално, за да унижи максимално Росица, да стъпче вкуса й, да унищожи труда й и да заяви териториалните си претенции върху общото им пространство. Иванка Стоянова беше похарчила часове тежък физически труд не за да помогне, а за да разрушава.
— Ключовете дадох аз — прецизно произнесе Георги. Гласът му звучеше глухо, но в него прокърваше толкова ледена твърдост, че свекървата неволно направи крачка назад, едва не спъвайки се в кофата с мръсна вода. — Дадох ги единствено за случай на непредвидени обстоятелства. За случай на спукана тръба или пожар. Не съм ти дал разрешение да идваш тук с кофа, шпакловъчен нож и воняща боя, за да рушиш нашия дом.
— Рушиш?! — Иванка Стоянова възмутено плесна със свободната си ръка, разпръсквайки боя от валяка на всички страни. — Аз слагам ред тук! Жена ти превърна апартамента в мрачна пещера! Ти съвсем си ослепял под нейно влияние и си престанал да мислиш! Аз те спасявам от този мрак! Този черен цвят потиска психиката, от него хората започват да боледуват! Бежовият цвят…
— Млъкни — рязко я прекъсна Георги. Никакъв вик, никакви излишни емоции — само твърда, безкомпромисна заповед, от която Иванка Стоянова моментално се смълча и затвори уста. — Просто затвори си устата и погледни наоколо. Виж в какво превърна нашия хол. Заедно с Росица избрахме тези тапети. Харесва ми този цвят. Харесва ми този дизайн. Вложихме тук своите спечелени пари и своето време. А ти донесе тук кутия с най-евтината, отровна течност и я изля върху нашите усилия. От чиста злоба. От натрапчивото желание да докажеш, че ти си господарката и можеш безнаказано да унищожаваш чуждо имущество.
— Ах, така ли! Аз, значи, от злоба съм правила всичко това! — лицето на свекървата се обсипа с грозни червени петна, тя стисна дръжката на валяка с две ръце, сякаш се готвеше за физическа атака върху развалената стена. — Аз влачих тази боя през целия град с автобус, за да ви помогна, а вие ме обиждате! Вие сте просто неблагодарни егоисти! Никакво уважение към по-възрастните! Аз все пак ще изрисувам всичко, няма да оставя стената в такъв вид! После ще ми благодарите, когато разберете колко светло и просторно е станало тук! Ще завърша тази стена точно сега и никой не ми е указ!
Тя направи рязък, агресивен замах към развалената повърхност, намерявайки със замах да прокара валяка поредна мазнå ивица върху остатъците от графитния флизелин, но Георги се оказа по-бърз. Той стъпи напреки, съвсем без да обръща внимание на хлюпащата под уличните обувки гъста боя, и твърдо пресрещна китката й. Пръстите му се сключиха около ръката на майка му с такава непреклонна сила, че тя изпищя кратко от изненада и физическа болка. Валякът се изплъзна от отпуснатите й пръсти и с глух, цвърчащ звук падна върху развалния ламинат, разпръсквайки около себе си остатъците от бежова емайлова боя. Градусът на скандала достигна своя абсолютен апогей, преминавайки в стадия на открит, безвъзвратен сблъсък. Въздухът в отровената от парите на разтворителя стая стана толкова плътен и тежък, че сякаш можеше да се реже с нож. Път назад вече нямаше.
— Пусни ми ръката, Георги, боли ме! Съвсем луд ли стана заради тази твоя фурия? — Иванка Стоянова се опита да се откопчи, но пръстите на сина й държаха китката й със смъртоносна хватка, не позволявайки й да докосне повече развалената стена. — Вдигаш ръка срещу майка си? Заради какво? Заради тази черна мазница, която исках да махна? Ами ти ще ми благодариш, когато се събудиш в нормална, светла стая!
Георги бавно разтвори пръсти и ръката на майка му безсилно отпадна. Той я гледаше така, сякаш пред него стоеше съвсем непознат, опасен човек. В погледа му нямаше и капка съжаление, само студено, изкристализирало осъзнаване на случилото се. На пода, точно до краката му, се разстилаше мазнå локва бежова боя, в която беше паднал валякът. Тя бавно попиваше в фугите на ламината, безвъзвратно деформирайки скъпото дърво.
— Няма да се махнеш оттук, мамо, докато не ми върнеш ключовете. Веднага. Извади ги от чантата и ги сложи на този развален перваз — гласът на Георги беше стряскащо спокоен. В него нямаше нито трепет, нито съмнения. Това беше гласът на човек, който току-що отряза парче от живота си, станало гангренозно.
— Какви ключове? Ти майка си от къщи гониш? — Иванка Стоянова се опита да изобрази възмущение, но под ледения поглед на сина й увереността й започна да се пропуква. Тя оправи изцапаната си с боя престилка и направи крачка назад, по-далеч от Георги и по-близо до изхода. — Аз съм господарка тук не по-малко от тази твоя… Аз те отгледах, имам право да дойда и да сложа ред, ако сам не се справяш! Виж я нея, стои, мълчи, радва се, че се караме! Тя те е настроила срещу мен, тя ти е втълпила, че този гроб — красота!
— Ти унищожи резултата от шестмесечна работа. Влезе в нашия апартамент без покана и организира погром — Георги направи крачка към нея, принуждавайки я да отстъпва назад към коридора. — Развали материалите, мебелите, пода. Отрови въздуха с тази химия. И още смееш да говориш за някакво право? Единственото ти право сега е да излезеш вън и никога повече да не прекрачваш този праг. Ключовете. На масата. Веднага.
Иванка Стоянова бръкна в джоба на престилката и с все сила запрати връзката на масичката в антрето. Ключовете звъннаха при удар, оставяйки дълбока драскотина по повърхността. Лицето й се изкриви от безсилна злоба, маската на „грижовна майка“ окончателно падна, оголвайки истинската й същност — властна, егоистична и абсолютно безмилостна към чуждите чувства.
— Дави се с ключовете си! — изплю тя, смъквайки мръсната престилка и захвърляйки я на пода, сред купа строителен отпадък. — Живейте си в гроба, щом ви харесва! Ще се задушавате в тази чернота и ще си спомняте за майка, но ще е късно. Никаква благодарност за всичко, което направих за вас. Дойдох, превивах гръб, донесох най-добрата боя… Да се провалите с ремонта си!
Росица през цялото това време стоеше до прозореца, скръстила ръце на гърди. Тя не промълви и дума от момента, в който Георги влезе. Не й трябваше да говори — действията на мъжа й говореха сами за себе си. Тя виждаше как той методично изтласква майка си от тяхното пространство, как физически закрива със себе си обезобразената стая.
— Това не е всичко — Георги прегради пътя на майка си към входната врата, когато тя вече посягаше към дръжката. — Сега ще си тръгнеш, но утре ще ти изпратя сметка. Всяка развалена ивица тапети, всеки сантиметър развалена мазилка, ламинатът, който ще трябва да се смени в целия хол, химическото чистене на дивана и клинингът. Ще върнеш всичко до последната стотинка. Не ме интересува откъде ще вземеш тези пари — от спестовната книжка или като продадеш вилата. Но ще платиш тази „изненада“ изцяло.
— Ти луд ли си? — Иванка Стоянова дори се задъха от такава наглост. — От майка пари да искаш? Ами аз ще те дам на съд! Ще разкажа на всички какъв син съм отгледала! Нито стотинка няма да получиш от мен, какво си въобразяваш! За помощ още и да плащам?
— Ти не помагаше. Ти извърши акт на вандализъм — Георги отвори входната врата и посочи на майка си стълбищната клетка. — Ако парите не постъпят в рамките на един месец, ще намеря начин да ги взема. И не ми се обаждай. Не идвай тук. За нас ти не съществуваш, докато всички щети не бъдат възстановени. А сега — вън.
Свекървата още се опитваше да изкрещи нещо, гласът й се чуваше вече от стълбището, прекъсван от тежкия тропот на стъпките й. Тя крещеше проклятия, обещаваше божии наказания, но Георги просто затвори вратата, отсичайки този поток от омраза. В апартамента настана тежка, лепкава атмосфера, пропита с мирис на евтина емайлова боя.
Георги се върна в хола и спря сред руините. Погледна Росица, която продължаваше да стои до прозореца. Раменете му се сведоха, на лицето му се изписа безкрайна умора на човек, току-що преминал през тежка хирургическа операция без упойка. Той обведе с поглед стените: графитните тапети, висящи на парцали, и тази отвратителна бежова мазница, която сега изглеждаше като позорен белег върху дома им.
— Ще повикам екип утре — тихо каза той, без да гледа жена си. — Ще одера всичко до бетон. Ще изкараме тази миризма, ще изхвърлим ламината. Ще направим всичко отново, Росице. Още по-добре отпреди.
Росица се приближи до него и сложи ръка на рамото му. Пръстите й усетиха колко е напрегнат, като опъната струна. Тя погледна стената, където под слоя грозновати боя все още се долавяше първоначалният им замисъл. Това не беше просто стая. Това беше първият им истински съвместен проект, тяхното убежище, което беше осквернено по най-грубия и циничен начин.
— Тя няма да върне парите, Георги — произнесе Росица, гледайки петната боя на пода. — Ти я познаваш. По-скоро ще се удави, отколкото да признае вината си.
— Ще върне — Георги вдигна глава и в очите му отново блесна онази студена искра, която накара майка му да замлъкне. — Има вила, която толкова обича. Ще я продаде, ако се наложи. Не се шегувах. Няма да й позволя безнаказано да нахлува в живота ни и да унищожава онова, което сме построили. Това беше последният път, когато прекрачи прага на този дом. Повече никакви „резервни ключове“ и никакви компромиси.
Той се приближи до стената и със сила откъсна още едно парче от тапета, което по чудо беше оцеляло след нападението на Иванка Стоянова. Под него се откри сива, студена повърхност на мазилката. Георги смачка хартията в юмрук и я хвърли в строителния чувал.
— Повече няма да влезе тук — повтори той и това прозвуча като окончателна присъда. — Дори да стои на колене пред вратата.
Росица кимна. Тя знаеше, че този скандал завинаги промени семейството им. Между тях и Иванка Стоянова сега лежеше не просто пропаст — там имаше изгорена земя, залята с токсична бежова боя. И никакви извинения, никакви опити за нормализиране на отношенията в бъдеще не можеха да скрият онези дълбоки бразди, които свекървата беше оставила с шпакловъчния нож не само по стените, но и в душите им.
Те стояха сред разгромения хол, заобиколени от мирис на разтворител и парцали от мечтата си. Предстоят им седмици ремонт, огромни разходи и тежки разговори, но в едно бяха сигурни: този дом вече принадлежеше само на тях. И никой, дори и най-„грижовната“ майка, нямаше да посмее отново да им диктува какъв цвят да бъде животът им. Скандалът завърши с пълна, безусловна победа на здравия разум над тиранията на родството, но цената на тази победа беше написана с бежова емайлова боя върху графитните стени на паметта им.
