Мъжът отвори очи и с изненада видя на коленете си мръсно, сиво и слабо като клечица котенце. Ушичките му стърчаха забавно на малката главичка. Котенцето се изправи на задните си лапички и със смешната си муцунка се притърка в лицето му…
Заболяванията на сърцето са сред най-тежките диагнози, които някой може да носи. Понякога, когато положението стане съвсем критично, единственият шанс е присаждане на донорско сърце. До този момент, докато човек чака подходящ донор, често се подлага на поредица от операции или му поставят специални електронни апарати за подпомагане на сърдечната функция.
Но дори и с напредъка на медицината, мнозина, родени с такива заболявания, не достигат зряла възраст.
Историята на този мъж беше рядко изключение.
Казваше се Петър Костов и доживя до тридесет и пет години нещо, което лекарите наричаха истинско чудо. Години наред болничните престои, постоянните изследвания и хирургичните интервенции станаха част от ежедневието му. Лекарите поставяха клапи, коригираха аритмии, правеха всичко възможно да удължат живота му, поне още малко.
Така “държеше фронта” така го наричаше. Защото трудно можеше да говори за истински живот, когато всеки ден беше белязан от очакване донор, операция или края. Не създаде семейство нямаше жена, която да иска да живее в постоянна сянка на страх. А и не искаше да товари никого с болестта си. Родителите си бе загубил още млад, остана напълно сам.
Годините лежане по болниците се бяха превърнали в рутина, но този път нещо бе различно.
Докторът, доц. Дренски, дълго разглеждаше документите му, проверяваше нещо на компютъра, въздишаше тежко. После събра сили и каза:
Трябва да уредите делата си, Петре. Ако имате завещание направете го. Отидете при близките си…
Докторът замълча, обърна лице към прозореца и продължи:
Още се надяваме на донор, но… това е въпрос на случайност. Състоянието ви е твърде тежко. Следващи операции няма смисъл. Можем да ви сложим в отделна стая с апаратура, но тогава няма да излезете оттук до присаждането. Кога ще дойде това сърце… само Господ знае.
Петър мълчеше. Чувстваше се изцеден, изтормозен от страх и очакване. Бе се уморил от борбата за един живот, който сякаш не беше негов. Усмихна се и каза:
Не се притеснявайте, докторе. Всичко е наред. Далеч отдавна съм решил: ще тръгна на път.
Докторът го погледна ужасен:
Не бива да се отдалечавате от болницата, Петре! Ако се появи донор? Няма да можем да ви помогнем!
Но Петър се изправи и излезе. Не можеше повече да слуша. Уморен беше от стените на болницата, от графици и ограничения. Отправи се към туристическата агенция. Последната му мечта беше да види Венеция този град, който плава върху вода, да мине по мостчетата му, да се повози в гондола…
Сърцето му биеше учестено, слабостта се връхлетяваше на вълни, наложи се да седне на пейка в градинката пред Народния театър. Затвори очи, дишаше бавно, за да притъпи болката. През клоните на кестените слънцето пробиваше и рисуваше петна по пейката, той гледаше лъчите, докато не премигна, а после…
На коленете му внезапно скочи нещо леко. Когато отвори очи, видя мръсно, слабо сиво котенце със стърчащи уши. Мъничето се изправи на задните си крачета и притърка муцунка по брадата му.
Извинете… чу се женски глас отдясно.
Огледа се до него стоеше млада жена, на около тридесет, руса, с топли очи.
Дойдох да взема котето. То беше в приюта, исках точно него, но избяга… Няма да го задържите, нали? Моля ви, дайте ми го!
Петър се усмихна, опита да й го подаде, но котето се вкопчи в якето му с малки, остри нокти и изписка жално. Той се обърка, отпусна ръце.
Хей, мъниче… Не можеш да останеш при мен. Аз сам не знам дали ще се събудя утре. Върви при тази добра жена.
А защо не знаете дали ще сте жив утре? промълви тихо жената и се настани до него.
Без да осъзнава как, Петър й разказа всичко от детските си години до днешния разговор с доктора. Говори за страховете, борбата, мечтата си да зърне Венеция. Докато споделяше, котето се сгуши и заспа, с нокти здраво забити в якето му. Жената, която се казваше Цветелина, преглъщаше сълзите си.
Извинете… засрамено каза Петър. Не исках да ви натъжавам.
Дотук! вдигна тон тя и се изправи уверено. До Венеция ще идете, сигурна съм! Но сега…
Сега ще дойдете с мен, ще взема всичко, което съм приготвила за котето. После ще дойдем у вас. Ще го уредим, както подобава. Явно сам си ви е избрал.
Петър извади стар железен ключ и й го подаде.
Това е адресът ми. Ако нещо стане с мен… вземете го при вас.
С нищо няма да се случи! каза тя ясно. Вече имате за кого да живеете.
Вървяха по алеите на градинката, говореха, смяха се. За първи път през живота си Петър не слушаше собственото си сърце. Слабостта му като че ли се бе изпарила.
Няма да ви отегчавам с подробности. Ще кажа само най-важното.
Петър живя още двадесет години. Двайсет щастливи години.
С Цветелина му се родиха двама синове. Всички заедно заминаха за Венеция, плаваха с гондола по каналите, слушаха италиански певци, разхождаха се по Лунния мост. Този град стана тяхната семейна сбъдната мечта. Петър забрави за болниците.
А лекарите все го викаха за годишен преглед, а жена му го влачеше насила, а той все мърмореше:
Чувствам се идеално!
Но смъртта не може да бъде измамена може само да я забавиш, ако знаеш за кого живееш.
Една вечер при Петър дойде стар, обикновен сив котарак и се сгуши в ръцете му. Петър разбра всичко на мига. Безшумно стана, за да не събуди жена си, излезе на балкона. Луната светеше така ярко, сякаш само за него.
Той седна в креслото, прегърна котарака и прошепна:
Не се страхувай. Аз съм тук. Обичам те.
Котаракът впери очи в неговите, въздъхна леко и заспа завинаги.
Петър го галеше, гледайки Луната.
И така ги намери сутринта семейството седнали заедно, Петър вперен в небето.
Погребаха ги един до друг. Цветелина каза:
Сърцата им живяха заедно. И спряха заедно.
Тя не упрекваше нито съдбата, нито Бога. Знаеше, че тези двадесет години са най-големият подарък в живота ѝ. Благодарна беше на света, на малкото мръсно котенце, на болния мъж и на себе си, задето не беше подминала двама чужденци на една пейка.
Кой знае къде започва чудото?
Така завърши тяхната история. Може би не с усмивка, но никой не може да отрече, че щастието я беляза.
Аз поне не бих посмял.







