Днес беше един от онези дни, в които тревогата не ми даваше мира. Лежах на дивана и гледах в бялото таванче на нашия апартамент в Бургас, а мислите се въртяха неспокойно. Как да заспя, когато малкото ми съкровище е болно? Чудех се защо я пуснах в детската градина така набързо. Можеше да остане още един-два дни у дома и да не се разболее… Сърцето ми се сви, запъхтях се. Станах, приближих се до прозореца. Над целия квартал Лазур тегнеше сиво, облачно небе, а дъждът тихо ръмеше вече трети ден. Въздухът миришеше на есен и мокри листа.
В този момент Мария се размърда в леглото, простена и започна да кашля. Скочих при нея и пипнах челото ѝ гореше. И без термометър знаех, че пак има висока температура. Включих нощната лампа, извадих термометъра и го пъхнах под мишничката ѝ.
Четиридесет! Божичко, какво да правя?
Мария отвори очи и проплака:
Мамо, жега ми е.
Знам, миличка. Изчакай още малко.
Събуди се и Стефан, моя съпруг. Седна при нас, а аз започнах да приготвям отново лекарства за температурата. През нощта нито едно не помогна. До сутринта дойде бърза помощ синият пейсър светеше във вътрешния двор. Натовариха мен и Мария и ни закараха в болницата.
Медицинската сестра ме погледна съжалително и ме потупа по ръката. Уверено сложи система на Мария.
Не се тревожете, ще помогнем. Всичко ще е наред.
Само въздъхнах тихо. След няколко часа наистина ѝ стана по-добре и поиска вода. Аз се обърнах и видях на съседното легло бледо и крехко момиченце на около шест години с огромни сини очи. Косата ѝ беше руса, давно не миена, сплетена на ситни възли. Облечена беше в изпокъсани чорапогащи и захабена тениска. Вместо пантофи стари маратонки с найлонови калцуни.
Здрасти поздрави ме тя.
Здравей. Вие кога дойдохте?
Снощи.
Как се казваш?
Аз съм леля Надежда, а това е Мария. А ти?
Викат ми Десислава.
Отдавна ли си тук?
Да, другата седмица в петък ще ме изпишат… ама то си е още доста далече, сега е понеделник.
С мама ли си?
Не… Мама ми почина, бях още съвсем малка. Баща ми започна да пие и скоро след това го нямаше. Затова живея в детски дом. Тук ми е по-добре дават хубава храна, по-големите не ме тормозят.
Тя обу маратонките си.
Скоро ще има закуска, искате ли да ви донеса нещо?
Не, мила, сама ще се оправя…
Гледах след слабичкото момиче и нещо ми тежеше в гърдите. Старата жена от другото легло каза тихичко, сочейки с глава към Десислава:
Добро дете е, скромно. Съдбата не я е обичала…
Телефонът ми иззвъня. Взех го.
Ало?
Как сте, дъще? Как е Мария?
Мамо, в болницата сме. Температурата ѝ скочи. Сега са я овладяли, мислят, че е бронхит. Сега спи.
Ох, милото ми слънчице. В коя болница сте? Идвам! Какво да донеса?
Мамо, забравих си пантофите, а на Мария ѝ донеси розова пижама. И… мамо, тук има едно момиче от дома. Можеш ли да донесеш шампоан и сапун? И ако имаш някакви дрехи останали от Соня…?
Какво момиче, Наде?
Ще ти разкажа после. Донеси някоя блузка, халатче, лосини, и най-важното домашни пантофи, за около шестгодишно дете. Може ли?
Ще донеса, разбира се.
На другата сутрин Мария беше весела и си играеше с новата си приятелка. Излязох в коридора и попитах една медицинска сестра:
Извинете, а при Десислава идва ли някой?
Не. Ще дойдат от дома, когато я изпишат.
Може ли да ѝ се помогне да се изкъпе?
Сестрата леко се усмихна тъжно:
Може, даже трябва, но не успяваме…
Вечерта Десислава сияеше чиста до блясък, с нова пижама с зайчета и розови пантофки с бродирани кученца. Всички подарени дрехи сгъна грижливо под възглавницата, а пантофите напъха под матрака.
Десислава, защо ги криеш? попитах я.
Да не ми ги вземат…
Само тежко въздъхнах.
След като угасиха лампите, Десислава затвори очи и започна да си мечтае как върви за ръка с Мария по залятата от слънце улица, а другата ѝ ръка държи аз леля Надежда. Мечтаеше си да има мама и татко, някой да я милва преди сън, да я облича в топла пижама и да я целува за лека нощ. Татко да я вдига до тавана, а тя да се смее от сърце. Да сме всички щастливи, тя да помага у дома, да се грижи за малките, само някой да я обича
В дома никой не я биеше, но възпитателката крещеше, децата я обиждаха и крадяха дрехите ѝ. Когато изпуснала паница с каша, я затворили в тъмния и студен килер. Витко я подкачил: Седи при плъховете!. Десислава се страхуваше от плъхове. Стоя дълго, разплакана, а после легна и от студа се разболя… Така се озова в болницата.
Докато си спомняше, по бузите ѝ се стекоха сълзи. Усети нечия ръка на главата си. Отвори очи.
Лельо Надежда
Недей, мъничка. Всичко ще е наред, мила моя.
Прегърнах я, тя се сгуши като котенце.
Лельо Надя…
Какво?
Дано можеше ти да си ми майка…
Сълзите не се сдържаха в очите ми. Решението дойде спонтанно не с ума, а със сърцето. Оставаше само да говоря с близките.
Майка ми веднага ме подкрепи, и свекърва ми също беше израснала без родители. Само Стефан се подвоуми.
Луднала ли си? На цял живот е това!
Знам! Но ако не го направя, ще съжалявам завинаги.
Той сниши поглед.
Искам да я видя.
Добре.
Вечерта излязохме тримата в коридора. Стефан взе Мария на ръце и я прегърна.
Радост моя, колко ми липсваше
Погледна ме и аз му казах:
Запознай се, това е Десислава.
Здравей!
Приятно ми е.
Нещо го жегна. Погледна ме с насълзени очи и кимна…
Два месеца по-късно колата ни спря пред дома. С дъх в гърдите влязохме с цветя и кутии. Всички деца гледаха през прозореца.
Деса, Деса, ела, твоите са дошли!
Десислава изтича при нас със светнали очи.
Здрасти, Десислава! Идваме за теб! Ще си ходим у дома?
Малкото сърчице туптеше от щастие: Да, мамо!
Така разбрах понякога истинското семейство не се създава с кръв, а с много сърце.
