Барон: Прераждането на един сърце, оковано във вериги
Барон не помнеше точно кога всичко започна. Може би защото за него времето беше просто поредица от сиви дни, безкрайни нощи и сезони, които минаваха без да му донесат утеха. Роден бе в голямо кучешко семейство, в бедна къща в покрайнините на селото. Още като кутре съдбата му бе определена от студената верига, която никога нямаше да го напусне.
В началото животът беше само любопитство. Играеше се с братята си, подушваше влажната земя и лаеше по птичките. Но един ден един от мъжете в къщата го избра. Отдели го от майка му, заведе го в ъгъла на двора и му сложи верига около врата. От този момент Барон стана част от обстановката на двора, като една стара колела или ръждясала количка. Никой не му отделяше грижа, нито добра дума. Времето за Барон беше само изчакване без надежда.
С месеците веригата стана единственият му другар. Дълга бе само два метра, и Барон се научи да не се отдалечава, за да не усети рязкото дръпване, което му отнемаше дъха. Нямаше кътче за спане или подслон спише на земята, под дъжда или снега, а когато вятърът беше силен, се притискаше до стената, треперейки от студ.
Сезоните минаваха: зимите бяха сурови, с ледени нощи, в които Барон се събуждаше покрит с скреж. Лятото беше мъчение от жега и жажда. Понякога децата от къщата му хвърляха камъни за забавление или го плашеха с пръчки. Никой не се грижеше за него. Животът му беше кръг от страдание, глад и самота.
Храната беше оскъдна и мизерна. Хвърляха му картофени кори, големи кости и рядко малко кисела чорба. Барон ядеше с нетърпение, страхлив, че някой ще му отнеме и този оскъден обяд. Пиеше мътна вода от ръждясало корито. Никога не опита вкуса на прясно месо, нито удоволствието от сито хранене. Тялото му отслабна, ребрата му се очертаваха под мръсната и заплетена козина.
Никога не го водеха на разходка. Виждаше света само от своя ъгъл, ограничен от веригата. Гледаше как други кучета тичат свободни, хората вървят напред-назад, птиците летят. Мечтаеше да тича, да изследва, да получи грижа. Но това беше само мечта, и всеки път, когато отваряше очи, веригата все още беше там.
Последната зима
Последната зима беше най-тежката. Мъжът, който го беше оковал, се разболя и спря да излиза в двора. Барон прекарваше цели дни без да вижда никого. Чинията с храна идваше все по-празна. Понякога съсед се приближаваше до оградата и му хвърляше парче пресен хляб, но повечето пъти получаваше само съжалителни погледи.
Барон чувстваше, че животът му изтича. Краката го болеха, студът проникваше до костите, а самотата ставаше все по-тежка. Нощем сънуваше майка си, топлината на братята, свободата. Но когато се събуждаше, откриваше само калта и тишината.
Един ден мъжът умря. Барон разбра, защото спря да чува кашляците му, крачките му. В продължение на няколко дни никой не се появи в къщата. Барон беше гладен, жаден, уплашен. Лаеше за помощ, но само ехото му отвръщаше.
Съседите забелязаха отсъствието на стопанина и се приближиха до къщата. Намериха Барон, свит върху земята, с потъмнели очи, козината му покрита с кал и паразити. Някои спориха какво да правят с него. Едни казва
