Стената в стаята на седмия етаж в частна болница беше неподвижна и мълчалива. Кардиомониторът издаваше монотонно биене, а бялата светлина осветяваше бледата буза на Стефания, жената, току-що излязла от операцията си за щитовидна жлеза. Когато се съвзе, с мъгла пред очите, видя лицето на съпруга си, Иван, стоящ в края на леглото, с купчина документи в ръка.
Съзнаваш ли се? Добре. Подпиши тук.
Гласът му беше сух, без и следа от съчувствие.
Какви… какви са тези документи? прошепна тя, все още замаянена.
Иван ѝ подаде листовете с рязко движение: Развод. Вече е готов. Трябва само да подпишеш и всичко е свършено.
Стефания замръзна. Устните ѝ се разтвориха, но гърлото ѝ все още беше изпълнено с болка от операцията. Не можеше да промълви и дума. Погледът ѝ се изпълни с мъка и неразбиране.
Шегуваш ли се?
Не се шегувам. Казах ти не искам да живея със слаба и болестлива жена цяла година. Уморих се да нося всичко сам. И ти трябва да ми позволиш да живея според истинските си чувства.
Говореше спокойно, сякаш обсъждаше смяна на телефон, а не изоставяше жена, с която беше прекарал почти десет години от живота си.
Стефания се усмихна горчиво, а сълзите се стичаха по бузите ѝ.
Значи… изчака момента, в който не мога да вървя, не мога да се защитя… за да ме накараш да подпиша?
Иван мълча няколко секунди, след кое кимна: Не ме обвинявай. Това трябваше да се случи рано или късно. Имам друга. Тя вече не иска да живее в сянка.
Стефания стисна устни. Болката в гърлото ѝ беше нищо в сравнение с това, което изпитваше в сърцето си.
Но не изкрещя. Не плака шумно. Само попита тихо: Къде е химикалката?
Иван се изненада. Наистина ли ще подпишеш?
Не ти ли каза? Това трябваше да се случи рано или късно.
Той ѝ подаде химикала. Нейната трепереща ръка я взе и бавно изписа името си.
Готово. Дано си щастлив.
Благодаря. Ще ти изпратя уговорената част от имотите. Довиждане.
Иван се обърна и излезе. Вратата се затвори зад него тихо и зловещо.
Но не мина и три минути, когато отново се отвори. Вляз
