В този огромен град Христо Иванов беше известен на много хора бизнесмен, собственик на верига ресторанти и кафенета, дори в съседния град имаше заведения. Всички знаеха, че е строг човек, който не прощава обиди. Разбира се, всичко беше под контрол, всичко беше платено.
Живееше със семейството си в къща извън града, разбира се, имаше и апартаменти в София, но на село беше по-спокойно, въздухът по-чист, особено на брега на язовира, а наблизо беше и гората.
Единствената му дъщеря, Радослава, завърши гимназия и издържа последния изпит за университета.
“Татко,” обади му се тя по телефона, “влязох и без твоя помощ! Видях фамилията си в списъка вече съм студентка!”
“Поздравления, дъще! Знаех, че си умна. Обещаният подарък е твой.”
“Да, тате, последния модел iPhone, който ми обеща.”
“Смятай, че вече го държиш в ръка,” засмя се баща ѝ.
Дори Радослава да не беше издържала изпитите, Христо Иванов щеше да уреди всичко, но се радваше, че дъщеря му се справи сама.
Мария Николова нареди масата за семейната вечеря в чест на поступлението на Радослава. Баща ѝ пристигна от работа, когато майка ѝ и дъщеря му вече бяха заели местата си.
“Здравейте, милите ми момичета,” поздрави ги той и завъртя кутията с телефона в ръка. “Ето, дъще, обещания подарък заслужаваш си го.”
“О, тате, ти си най-добрият! Винаги изпълняваш желанията ми,” зарадвана се Радослава.
Христо Иванов беше зает човек, но този път си отдели време за любимата си дъщеря. Обикновено пристигаше късно, жена му свикна. Той трябваше да успее навсякъде да се види с приятели в ресторанта, да се изпари в банята, понякога дори изневеряваше на жена си с млади момичета. Какво ли не прави един голям бизнесмен
Радослава винаги живееше в лукс скъпи дрехи, изискани ястия, около нея винаги се въртяха момичета и момчета от нейните среди. По-скромните не общуваха с нея и я смятаха за надменна, но те просто не я познаваха. Въпреки богатството, тя беше с добро сърце и искрена в отношенията си.
Радослава учеше в трети курс, често се виждаше с приятели, обикновено в ресторанта на баща си, прекарвайки времето весело. Последните шест месеца се срещаше с Иван, състудент. Той също беше от заможно семейство, но ако Радослава учеше благодарение на знанията си, той благодарение на парите на баща си. Беше нечестен, унижаваше момчетата, които нямаха такива родители, подиграваше се на скромно облечените момичета.
Радослава понякога беше срамежлива от него.
“Иван, имай съвест! Не може да унижаваш момичетата. Не всеки има пари за маркови дрехи като теб,” опитваше се да го спре.
Но той беше твърде нагъл, за да я послуша. Затова в последно време тя започна да се замисля.
“Искам да скъсам с Иван, срамувам се от него,” каза тя на приятелката си Десислава.
“Ех, Ради, само си представям колко гадости ще ти каже, но те подкрепям. Наистина не знае граници,” отвърна приятелката ѝ.
Разговорът беше на повишен тон.
“Иван, не искам вече да се виждаме. Трябва да преосмислиш отношението си към хората.”
“Какви хора около мен има само стадо овце,” цинично заяви той.
“Значи и мен така ме смяташ?” изненадано попита Радослава.
“Да, щом реши да ме зарязваш. Ще съжаляваш”
“Не мисля така. Сбогом,” махна му тя и се качи в колата си.
Два месеца Радослава не се срещаше с никого, въпреки че желаещите бяха много. Дори приятелите на Иван се радваха, че го е зарязала, и се опитваха да се доближат до нея.
Един ден тя и Десислава влязоха в кафене, собственост на баща ѝ. Към тях се приближи сервитьор, млад и симпатичен мъж.
“Добър ден, мога ли да ви помогна?” каза той и погледна Радослава в очите. Тя веднага се изгуби в неговия красив поглед.
“Като два бездънни кладенеца,” мина ѝ през умът, а Десислава я погледна учудено.
Направиха поръчката, младът човек се отдалечи, но Радослава остана под впечатление.
“Ей, приятелко, ти какво влюби ли се?” засмя се Десислава.
“Деси, този поглед ме прониза,” призна искрено Радослава.
“Хайде де, той не е от твоя кръг,” каза приятелката ѝ, надявайки се, че това е просто мимолетно увлечение.
Това беше Борислав, той също беше студент, но на последна година в Техническия университет и работи като сервитьор. Майка му живееше в малко село, затова той се опитваше да се издържа сам.
Онази вечер Радослава не можеше да заспи, пред нея стояше образът на младежа, на когото беше прочела името на значката Борислав. На следващия ден след лекции краката я отведоха отново в кафенето. В залата нямаше много посетители. Тя зае маса до прозореца, и когато Борислав я видя, заблестя. Вчера и него беше ударила искрата.
Тя направи поръчка, той я донесе и пожела добър апетит.
“Борислав, отдавна ли работите тук?” попита тя.
“Четири месеца. Работя тук временно, всъщност завършвам университет. Честно казано, не бива да общувам с клиенти, но искам да продължим разговора,” отвърна той, гледайки я.
“Добре, и аз не съм против. Кога свършвате?”
“След 40 минути,” погледна към часовника си.
“Тогава ще ви чакам,” усмихна се тя, искаше толкова много да го чуе отново.
Неговата простота и способност да слуша завоеваха сърцето й.
Онази вечер те се разхождаха дълго. На Борислав му беше малко неловко Радослава с кола, а той пеша. Осъзна, че тя е от заможно семейство. Не всяка студентка може да си позволи да кара кола до университета.
Така сред блясъка и скъпите неща в живота ѝ се появи Борислав прост младеж от обикновено семейство, работещ в едно от кафенетата на баща ѝ. Тя веднага забеляза, че той е различен, не приличаше на хората, с които обикновено общуваше. Неговата искреност и способност да слуша я спечелиха. Скоро между тях се зароди роман, изпълнен с тайни срещи и щастие, което намираха един в друг.
Но щастието им не продължи дълго. Иван, разбрал с кого се вижда бившата му приятелка, се постара да я издаде пред баща ѝ, знаейки, че Христо Иванов няма да го позволи.
Когато родителите ѝ разбраха за връзката им, баща ѝ се ужаси. За него беше неприемливо дъщеря му да се среща с младеж от ниски среди.
“Радослава, ти се срещаш с някакъв сервитьор от моето кафене? Това е непоносимо! Срамуваш ме и себе си!”
“Но, тате, той завършва университет, скоро ще има диплома, а в кафенето просто работи временно. Това не е забранено, нали?”
“Не ми отговаряй така! Мислех, че ще намериш мъж от нашите среди, за да не се червя за теб. Вадим беше перфектен син на мой приятел. Ако не спреш да се виждаш с този сервитьор, ще му направя живота ад.”
Радослава плачеше. Обичаше Борислав толкова силно, че дори не можеше да си представи някой да ги раздели. Срещаха се вече шест месеца, мечтаеха за бъдеще заедно, за любов, която няма да свърши.
Борислав завърши университет и си намери работа, те продължиха да се виждат тайно. Но Христо Иванов разбра и избухна. С Борислав се разправи по свой начин с връзките си го уволниха от работата му.
“Надявам се, че разбра, че мога всичко. Уволниха те по мое желание. Запомни не трябва да си дори близо до дъщеря ми. Излез от този град, иначе няма да ти е спокойно. Обещавам ти.”
Христо Иванов принуди Борислав да напусне града. Младежът нямаше избор знаеше, че бащата на Радослава не говори на вятъра. Ако обеща, ще го изпълни.
“Трябва да звънна на Радослава, да й кажа, че си тръгвам,” рече той, събирайки багажа си. Обади се, но чу само “абонатът е недостъпен”. Баща ѝ й смени сим картата.
Спомни си, че Радослава има приятелка Десислава, но не знаеше нейния номер. Така се разделиха без дори да се сбогуват. Но знаеше едно никога няма да я забрави.
Радослава се чувстваше изгубена. Сърцето ѝ беше счупено, но въпреки натиска от баща си, вярваше, че любовта им е по-силна.
“Татко каза, че Борислав си тръгна от града. Разбира се, направи го правилно от моя баща трябва да стоиш надалеч. Той е безмилостен”
Животът ѝ се превърна в страдание. Тя страшно му липсваше, но не знаеше къде е. Баща ѝ изтри номера му пред очите ѝ и я предупреди ако някога го потърси, ще му направи зло. Затова Радослава остана сама, опитвайки се да разбере как да живее, но всеки ден беше изпълнен с копнеж и несподелени думи.
Мина време. Радослава се омъжи, но неуспешно. Родителите ѝ настояха за сватбата, дори сами избраха “достоен” кандидат. С мъжа си живееха година и половина, след което тя го напусна.
Скоро след развода в семейството им удариха черни дни. Христо Иванов загина в катастрофа. Мария Николова едва се съвзе от удара. Когато малко се успокоиха, тя предложи:
“Радослава, бизнесът на баща ти трябва да продължи. Ти имаш икономическо образование ще трябва да го поемеш, а аз ще ти помагам.”
“Не знам, мамо, това е много сложно.”
“Нищо, знаеш, че Станимир доверено лице на баща ти, управител. Той ще ни помогне. Баща ти му беше напълно доверявал.”
И наистина, Станимир беше честен и компетентен. Дълго време обясняваше на Радослава как да управлява бизнеса, запозна я с партньорите и приятелите на баща ѝ.
След година тя вече уверено водише всичко.
Но ако в бизнеса нещата вървяха добре, в личния ѝ живот щастие нямаше. Имаше предложения, но тя не допускаше никого близо. Десислава пак беше приятелката ѝ, макар и заета със семейството си.
Един ден Десислава я покани в Пловдив за Нова година. Мъжът ѝ беше оттам и предложи да ги изпрати при майка си.
“Ради, ела с нас в Пловдив! На свекърва ми има място.”
Радослава не знаеше какво я дърпа към Пловдив, но отдавна искаше да го посети. Градът я привличаше с романтиката и аристократичната си атмосфера.
Докато се разхождаха по главната улица, тя неочаквано се сблъска с мъж. Погледна нагоре и остана вцепенена очите ѝ не вярваха. Сърцето ѝ заби бешено.
Борислав стоеше пред нея същият красив и уверен, само малко по-зрял.
“Радослава” прошепна той, шокиран колкото тя.
“Борислав!” извика тя и се хвана за него, страхувайки се, че всичко е сън.
Те стояха прегърнати, игнорирайки света около тях. Моментът беше вечност. И двамата знаеха това беше вторият им шанс.
“Радослава, винаги съм знаел, че ще се срещнем отново. Защото любимия човек не може да бъде заменен. А ти?”
“И аз,” усмихна се тя щастливо.
Следващите дни изминаха като миг пълни с щастие и спомени. Не се пускаха един друг, разхождаха се, посещаваха концерти, обичаха да мълчат заедно, без да имат нужда от думи.
Радослава разбра, че тази среща не е случайна. Съдбата ги събра отново. Тя имаше живот и сега искаше да го живее по своите правила. Борислав също чувстваше, че тя е неговата съдба.
Скоро след това се състоя хубава сватба. Животът на Радослава на тридесет години придоби нов смисъл. Борислав се премести при нея, въпреки че имаше добра работа любовта беше по-силна. Скоро се роди синът им, а след три години и дъщеря. Всички бяха щастливи.
