Днес пиша с тежка душа
Не! Докато живеем в този хаос с майка ти и Лилия, няма да има сватба! казах твърдо.
Деси, защо толкова категорично? Да вземем рокля под наем, още има време. Или отложим, ако искаш Можем да го решим спокойно, въздохна Георги.
Не разбираш, скръстх ръце. Не става дума за роклята. Става дума, че тук съм като на фронт. Сестра ти е вече голямо момиче, а акъл никакъв. Но дори и нея не обвинявам, времето е Мария Илиева да поеме отговорността.
Георги не хареса думите ми, макар че в някои неща бях права. Отдавна Мария Илиева, съзнателно или не, настроила Лилия срещу мен.
Срещнахме се с Георги в университета. Връзката ни прогресира бавно, защото нито един от нас нямаше собствено жилище. Той живееше с родителите си. За удобство, както твърдеше.
Имам апартамент от баба ми. Но засега го даваме под наем. Когато ни потрябва, ще го ремонтираме, обясняваше той.
И ето след година апартаментът стана необходим. Георги реши, че е време да вдигнат връзката на ново ниво. И двамата вече работехме, нямаше смисъл да чакаме.
Ще живеем малко при майка ми, после ще се омъжим и ще се преместим, плануваше той. Мисля, че до шест месеца ще сме вече сами.
Първо се зарадвах. Звучеше добре. Но после се замислих нямахме опит заедно, а аз трябваше да се хвърна в битка със бъдещата свекърва. Ще оцелее ли любовта ни?
Почти не оцеля.
Мария Илиева не беше зла свекърва. Даже обеща да помогне за сватбата. Готвеше вкусно, не крещеше, не налагаше изисквания. Проблемът беше друг.
Тя имаше особен подход към възпитанието. С Лилия беше строга може би с право. Момичето беше разглезено и отзивчиво само към ласкателства. А Мария Илиева не обичаше да ласкае.
Веднъж случайно попаднах на семейна сцена. Запалих си чай, докато Мария преглеждаше дневника на Лилия. Имаше нови двойки и забележки за поведение.
Ох, пак два Толкова ли е трудно да научиш стихче? въздъхна тя. Давай телефона и таблета. Ще ги върна, когато започнеш да учиш. Телефонът след отлична оценка. Таблетът след петица по литература.
Лилия цъмна и прекалено драматично завъртя очи.
Вземи ги! Георги ще ми даде неговия! отвърна грубо.
Ех, усмихна се Мария. Мислиш, че брат ти ще те крие вечно? Ще се оженят, ще имат деца, ще забрави за нас.
Още ще видим! изкрещя Лилия, хвърли електрониката на масата и излезе.
Вратата тресна. Погледнах към Мария Илиева, притеснена. Усещах се неловко, сякаш бях видя наголо чужда болка. Ясно ми беше тя прекали. Но да укорявам възрастна жена беше неудобно.
Мария, малко строго опитах се да кажа кротко.
Ами? Да порастне, да не мисли, че всичко й се пада. Говоря й истината.
Тази истина ми се отрази зле.
Забелязах, че Лилия ме избягва. Ако ядем заедно, тя се измъква. Първо си мислех, че е срамежлива. После започнаха дребни пакости. Криеше пулта за климатика в жега, повреждаше козметиката. Когато Георги сложи ключалка на вратата, тя избухна:
Как ще ползвам компютъра?! Трябва ми за училище!
Ще го ползваш с мен, каза той спокойно.
Преди не си заключвал!
Преди не си ровила в нещата на Деси.
Не съм ровила! Твоята Деси лъже! Мразя я!
След това цял вечер плачеше в стаята си. Не знаех какво да мисля. Не ми харесваше поведението ѝ, но не исках да влошавам нещата.
Още е малка, кръщаваше Георги рамене.
На дванайсет е! Може би ще си наемем апартамент?..
Чакай малко, само още няколко месеца. Майка ми казва, че ще свършим за четири.
Четири месеца За него беше кратко време. За мен вечност.
Опитвах се да се сприятеля с Лилия носиш
