Капчици
Не е страшна! Красива е! Мишо, кажи им!
Весела прегръщаше измачканата, кльощава като връв котка и ревеше толкова сърцераздирателно, че съседите наоколо си запушваха ушите.
Гласът ѝ бе мощен и ясен, като на всички от голямата им фамилия. Петгодишна, но без конкуренция във входа по умението да крещи така, че прозорците да треперят и странно да звучи ехото между панелните блокове.
С течение на времето всички вече бяха свикнали с Весела и безбройните ѝ братя и сестри. Не обърнаха внимание на дивотиите, съзнавайки прекрасно, че майка им, Дарина, не винаги успява да въдвори ред в тази глутница. Жената работеше в неравен график, че коя друга на нейно място отдавна би се разплакала на балкона между прането.
Балконът беше гордостта на входа с метална решетка и саксии дар от миналите времената, когато апартаментите в старото кооперативно блокче още пазеха историята на бурното Лозенец. И през всяка пролет, с помощта на съседите, Дарина боядисваше решетката и си даваше правото да съзерцава Sofia отвисоко.
Но никога не се възползваше дълго от тази чест, въздишайки:
Всички сме катърчета! Силни, упорити ама не избираш бремето си. Ти си го мъкнеш сам. Все сама! Само аз съм безсмъртното пони тичам по кръг, без да знам накъде и защо. Отдавна разбрах защо, а накъде кой да ти каже? Някой те ръчка, а ти блъскаш муцуна в опашката на другото магаре и мечтаеш просто да дойде вечерта. Всички чисти, нахранени, доволни. И кухненската мивка празна тази празнота си е щастие
Дарина имаше и философско чувство за хумор, и беше хубава жена според стандартите висока, със светла коса и меки очи. Но кой да погледне такава жена, щом около нея кръжаха шест деца и почти никаква помощ нямаше? За личния си живот отдавна не мислеше. Работа и грижа имаше предостатъчно.
Да си майка на шест това не се мери с кифтета!
Но никой не ѝ се сърдеше: историята на Дариновото семейство бе добре позната.
Весела и още три от децата ѝ бяха осиновени.
Не, не ги взе от дом или приют, движена от сантиментална щедрост. Беше ли способна на такъв подвиг? Може би Но не навремето, и никога сама. Тя имаше други мечти, които животът разпиля без да пита.
Но съдбата си прави шеги и подхвърля капчици сълзи или щастие, без да пита.
Ето така и Дарина трябваше да решава. Макар че от самото начало беше ясно какво ще избере.
Всички деца, които Дарина отглеждаше, бяха нейното наследство.
Наследство се приема или се лишаваш от него. Дарина просто реши, че в нейния случай отказът е невъзможен. Нея не я изоставиха защо тя да изостави другите, и то свои! За този избор си имаше и свои причини. Може би странни, но все нейни.
Дари беше дете на деветдесетте.
Майка ѝ, Елена, цареше в квартала със своята хубост, а баща ѝ бе толкова предприемчив, че и полицията се чудеше на делата му.
Дарина не помнеше родителите си.
Срещаше се с тях само когато баба ѝ я водеше на гробищата в Бояна. Там стоеше гроб с изрисувани лица на снимки, които малката Дарица галеше с пръст и разказваше шепнешком: за това как учителката ѝ е похвалила рисунката, за пъстрата шапка, изплетена от баба.
Истината научи на шестнадесет:
Баща ти беше лош човек, мила. Сам загина преждевременно и майка ти взе след себе си. Лошо е да говоря така, ама не мога да простя. Молех я да не се замесва любовта не слуша ум! А той я е обичал така поне казват затворил я с тяло при разстрела. Може и да я е спасил. Ама теб оставиха за радост!
Дари тогава разбра кои бяха странните чичковци, които идваха при баба, без да седнат много дълго, оставяха пликове с левове после изчезваха.
Баба ѝ приемаше парите, но ги трупаше. Когато Дарина завърши купи ѝ слънчев апартамент в центъра.
Това ти е наследството. От мама и тате
Дарина не искаше да живее сама там. Остана с баба.
Защо, Дарице? Красива къща! Близо ти е до училището. А и работа ще намериш наблизо.
Без теб не отивам! Или ти с мен, или оставаме!
Баба ѝ се дърпаше спомените от старата гарсониера грееха като кюмбе през зимата. Но като се появи племенницата ѝ Мария
Дари, може ли да пребиваваме в твоя апартамент? Имам деца, пък и ти не се връщаш. А аз ще плащам! Ще помогнеш с адрес? Трябва ми за детска градина
Мария беше упорита и майстор на приказките, а бабата презрително клатеше глава:
Не я слушай, Дари! Пък и деца има тя им майка ли е или чужда леля? Трябва да мисля и за теб!
Дарина не можеше да отблъсне малкото Мишо и Лилия, които усещаха нейната топлота и непременно хленчеха, когато Мария ги изведеше:
Айде, няма лигавене! Дари не ти е гувернантка!
Дарина милваше децата, а мислеше: несправедливо е празен да стои хубав апартамент, а други да се блъскат по квартири. Особено като Мария не спираше да говори, че сме роднини, а роднина да захвърляш не е човешко.
Това: да живееш човешки все я преследваше. На ушите ѝ кънтеше от баба: Ако баща ти беше човек, щеше да е жива майка ти
Боли, затова Дари правеше всичко да чуе още нещо от баба:
Така трябва, Дарице! По човешки е. Имам с какво да се гордея!
По-сладка хубава дума за Дарина нямаше. Така постъпи и с Мария, но бабата ѝ каза:
Това не е същото, Дари! Не даваш всичко, щом поискат. Мария ще се справи умна е. Апартамент сама ще вземе. Удочка й дадеш, не риба! Който взима всичко наготово, не може да оцени.
Ба, не е хубаво така да мислиш за хората
Мама, важно е дребно добро за децата. Всяка капчица обич е скъпоценна, Дарице!
Както времето доказа бабата беше права.
Мария прие малкото жилище, в което бабата ѝ даде време да се оправи.
Преместването стана и Дарина и бабата си наредиха живота в новия апартамент, но времето не чака никого.
Дарина мечтаеше баба да поживее спокоен живот, но съдбата пак се изсмя.
Поликлиниката бе съседната уличка бабата ходеше там като на работа:
Абе, не съм развалина! Пет минути ми трябват! отсичаше тя.
Дарина все я придружаваше, но баба махаше с ръка.
Колко съжаляваше по-късно
Обикновена история: зима. Софийският сняг пришпорваше хората, а под него грееше лед. Последва падане, удар в бордюра, безсъзнание. Минувачите подминаваха, забързани по своите си тревоги.
Един таксиджия, който бе извикал линейка, открил бележка с телефон на Дарина. Но беше късно
След ден бабата си отиде. Докато лежеше в болницата, Мария остави децата на съседка и пристигна при Дарина.
Как ще бъда без нея, Маре?
Не си сама! Трябва да вярваш! успокояваше я Мария, знаейки, че всичко е напразно.
След денонощие болница всичко се смени за Дарина тя трябваше сама да отговаря за всичко.
И се случи още много…
Изведнъж в живота ѝ се появи Иван, с когото сподели пет години и след това се разделиха кротко две деца останаха, но поне без тежък товар в сърцето. Иван беше прав и открит човек. Намери друга любов, но каза веднага на Дарина, обещавайки винаги да помага.
Приятели сме, нали, Даре? сбираше багажа си.
Да Иване, чуваш ли себе си?
На кого да се сърди? За честността? За заминаването? Такива са нещата Децата го обичаха.
Дарина не знаеше какво да каже, просто помогна на Иван да стегне багажа.
Позвъни на Мария:
Ела
Мария, която все още живееше в апартамента на бабата, работеше старша сестра в болница. Показа грижа и дойде мигом:
Не рови, Даре! Скатерти да се постелят! И без него ще оцелееш. Той и без друго щеше да си тръгне от теб по-нататък или сега.
Защо? Каква ми е вината?
Мило, ти не си виновна! Просто породата му е такава Обещал е поне на децата да помага ще видим. А моят и алиментите не искам! Но чакай Максим има нужда от баща! А него няма. Сякаш никога не е имал деца
Маре, какво да правя?
Не се карай! Това единствено мога да ти кажа. Останалото ще си дойде с времето!
Мъдра си станала
От баба ти съм се учила. Докато помним, тя е с нас! Сякаш я чувам до себе си Ето, като тебе.
Благодаря ти Дарина попи сълзите. А защо така боли?
Това е нормално! Ако не те заболява, тогава да се тревожиш!
И времето си мина Дарина се сдържа, някак животът не ти дава време да страдаш.
Иван виждаше децата, грижеше се както обеща.
Когато ѝ каза, че ще има ново дете:
Чудесно
Благодаря ти, Даре!
За какво?
За всичко! Ти си невероятна жена!
Така си знам намери сили да се усмихне Дарина.
А сетне дойде друга вест.
Маре, как така?
Е, как се случва ти сама имаш две деца! Да ти разказвам ли как? Мария се засмя, но очите ѝ тъмни пълни с тревога.
А кой е бащата?
Не е важно! Като чу, че чакам, изчезна! Хайде, да видим после дали ще го намеря!
Шегаджийка! Маре, какво ще правиш?
Не знам! Как ще вдигам още две, а вече имам две? Нямам жилище, нямам сила
Мария се затвори в банята, а Дарина гледаше как Максим и малката Лили пак опразват бонбониерката.
Айде, дребосъци! нареждаше Максим. Всеки по равно! Не бъдете лакоми! Лельо Даре, защо си тъжна? Ето, вземи бонбонче! Помага!
Виждайки очите на това интелигентно, приспособимо момче, Дарина направи нещо, което всеки би нарекъл безумие.
Луда си! Мария държеше нотариалния акт и поклащаше глава. Не мога
Всичко можеш! Дарина се усмихна на нотариуса. Баба би разбрала. Твоите деца са чудесни! Трябва да имат дом.
И така, апартаментът на баба остана за Мария, а всички зачакаха появата на близнаците.
Весела и Марияна се появиха точно навреме. Мънички като кукли, още със своите първи писъци заявиха присъствието си.
Как ще ги кръстите, мамче?
Едната на мама Весела, а другата на тетка Марияна.
Видна е била тетка ви
Прекрасен човек! Без нея тези деца нямаше да ги има!
От родилното Мария я чакаха с децата и Дарина.
Сега ни станахме още малко повече! прошепна Дарина над завивката на бебетата. Какви хубавици!
Дано са щастливи Мария прегръщаше старите и новите си деца, таеше собствените си страхове.
Ако бе споделила страховете си с Дарина, ако беше потърсила помощ на лекар може би съдбата щеше да се обърне.
Но майчиното сърце си знае болката.
Мария се почувства зле седмица след раждането. Помоли Максим да гледа близнаците, докато дойде спешната помощ. Успя да набере Дарина.
Мария не оцеля. Сърцето, за което никога не се беше оплаквала, отказа.
Дарина трябваше да реши най-трудното но отказ беше немислим.
Вие сте единствената роднина каза социалната работничка. Но шес деца са много много тежко.
Дарина не спореше. Най-страшното беше да ги раздели. Тя помнеше: От всяко решение отговаряш. Децата трябва да са заедно. И точка.
Иван ѝ помогна с документи и адвокат, гледаше децата, докато Дарина се луташeше между институциите.
Сигурна ли си, Даре?
Не съм страх ме е! Паника! Но друго не мога. Всички са ми свои. Как да ги дам?
От какво се боиш?
От много! Че няма да се справя! Сама
Не си сама ако позволиш. Ще помагам. Длъжен съм ти! Иван ѝ избърса сълзите. Ще се справим. Знаеш ли, Даре?
Какво?
По-добра жена и човек не познавам. Такива хора не се раждат често! Ще успееш!
Дано Господ чуе, Иване!
Слуша! Там някъде е и баба ти тя ще разясни, ако трябва!
Наистина! Дарина се усмихна за пръв път.
След това всичко беше трудно.
Дарина се държеше, но нощем си даваше воля, както като малка стиснала възглавница, без глас.
Ба, какво да правя? Как така нататък? Всичко винаги знаеше! Подшушни! Как с тях?
Странно, но паметта ѝ подаваше онези бабини думи не напътствие, а намек. И Дарина намираше сили, преодоляваше.
Децата растяха, а Дарина бе всичко за тях. Бягаха към нея в беда знаеха, че ще разбере, ще прости, ще обича.
И сега Весела държеше тънката котка, упорито клатеше глава на хорското:
Дарина ще те изгони с тази котка, Весела! Виж я, цялата е болна! Остави я!
Не! Весела се обърна безпомощно към по-големия брат, после към входната врата.
Точно този ден Дарина щеше да заведе всичките в зоопарка. Станала по-рано, сготвила закуска и събудила фамилията. За час подготви всичко и изпрати малките с Мишо навън.
На люлките! Две минути само! Кутията със старите маратонки къде е?
В шкафа на Лилия! Тя чисти там! Ние долу! Мишо заведе сестрите и хлопна вратата.
Дарина се затича по апартамента. Откри маратонките, гримира се за чудо и приказ, нещо рядко в почивен ден. Ала този път, гледайки в огледалото, си помисли, че е време да се стегне. Децата са си грижа, но нека и себе си уважи.
И тя знаеше как се прави това.
Може да ходиш след глутницата вечно, да недоволстваш на всяко петънце или да си купиш захарен памук, да раздадеш сладолед и да обявиш:
Аз отивам при слона! Кой е с мен?
И си спомни как сама с баба си бе търчала из софийския зоопарк, пила домашна лимонада, яла сандвичи държейки ръката ѝ и желаейки денят никога да не свършва.
Сега тя самата готви лимонадата, прави сандвичи за децата. И те един ден за своите.
Погледна се пак в огледалото, хвана раницата и изтича навън.
Срещна съседката, която се подсмихна:
Отивай, Даре! Изненада те чака!
Весела се хвърли към майка си, протягайки котката.
Мамо, виж! Нали е красива?
Какво можеше да каже Дарина?
Нищо!
Взе котката, разгледа я, въздъхна:
Днес зоопаркът се отменя. Имаме си наш тигър. Мишо, къде е най-близката ветеринарна клиника? Хайде!
И това щеше да бъде хубав ден. Дори без зоопарк щяха да имат какво да правят.
След месеци тънката котка гордата находка на Весела стана красива и мъркаща любимка на всички. Донесе още капчица щастие у дома. Или цял океан.
И никого това не учуди нито Дарина, нито децата. Защото те отдавна бяха научили простата истина там, където има любов, няма никога да е в повече.
