13 декември
Днешният ден ще ми се запечата в паметта като петно от лютеница върху нова покривка. Прибрах се от работа, а още на прага ме удари букет от аромати: евтин Виктори, кисел дъх на ракия и чорапи, които явно са преживели повече от един футболен мач. В коридора, точно до шкафа за обувки, се изпречи грамаден мъж с раздърпан потник и анцуг Адибас, коленете му лъснали, а усмивката му с празно място отпред, където някога е живял зъб. Подаде ми ръка и изръмжа: Здрасти, домакиня! Много съм слушал за теб. Жоро все разправя, че си голяма хубавица и умница. Аз съм Атанас.
Замръзнах на прага, с торбите от Била, и усещах как вътрешностите ми се свиват като чорапи след центрофуга. Апартаментът, който сутринта ухаеше на омекотител и чистота, сега беше окупиран от тежки, лепкави миризми. Промърморих едно добре дошъл и се шмугнах в кухнята, без да стисна ръката му. Жоро, моят съпруг, ме последва с физиономия на ученик, хванат да преписва.
Миме, не се ядосвай, че не ти казах по-рано, зашепна той, щом затворихме вратата. Жената на Наско го изгони. Можеш ли да си представиш? Дал ѝ всичко, а тя… Човекът няма къде да иде. Казах му да остане при нас за седмица, докато си намери квартира или се сдобри с жена си.
Погледнах го като учителка, която току-що е открила дъвка под чина. Жоре, каква седмица? Имаме двустаен. Къде ще спи? На килима в коридора ли?
Ще сложим походно легло в кухнята, или аз ще легна на пода, а той на дивана. Гост е, трябва да му е удобно, човекът е под напрежение, семейството му се разпада.
А аз? Да се стресирам, че в дома ми живее непознат? Работя от осем до шест, искам да си почина, а не да се спъвам в твоя Наско.
Миме, не бъди такава! Това е приятел от казармата! Заедно сме яли боб от една тенджера! Не мога да го оставя на улицата. Само седмица, обещавам. Тих е, няма да го усетиш.
В този момент от хола се чу гръмогласен смях и телевизорът се развика на макс.
Тих, а?, повдигнах вежда.
Сега е напрегнат, ще се успокои, зашепна Жоро. Моля те, заради мен. Всичко правя за теб. Издържи една седмица.
Въздъхнах. Обичах го, макар понякога да беше по-мек и от козунак, оставен на пара. Не умеех да отказвам помощ на хора в беда.
Добре. Само една седмица. В понеделник да го няма. И никакви запои, утре съм на работа.
Ти си злато!, целуна ме по бузата и изхвърча при приятеля си.
Останах да разопаковам покупките. Бях планирала салата и печено пиле, но сега трябваше да беля картофи и да пържа месо двама едри мъже няма да се заситят със салата.
Когато ги повиках на масата, Наско влезе като у дома си, дръпна стол, тръсна се и посегна към хляба. О, пиле! Браво! Моята Гинка само с попара ме хранеше. Диета, казва. А на мъж му трябва месо, да има сили!
Грабна най-голямото парче с ръце, без да чака вилица, и започна да яде, ръсейки трохи по покривката. Преглътнах раздразнението си.
Жоре, няма ли нещо за пиене? Да полеем срещата?, попита Наско с пълна уста.
Ами, Наско, не е прието през седмицата…, започна Жоро, поглеждайки към мен.
Айде бе! Не бъди под чехъл!, изсмя се Наско и го потупа по рамото така, че Жоро едва не се наведе в чинията. Домакинята ще разбере, човекът е в беда!
Мълчаливо извадих от хладилника бутилка ракия, останала от Нова година, и я сложих на масата.
Това е всичко. Повече няма, казах ледено.
Вечерята премина в мъжко братство, в което за мен място нямаше. Наско разказваше безкрайни казармени истории, редувайки ги с оплаквания от жените, дето не знаят мястото си. Жоро се смееше и го гледаше с възхищение. Аз бързо приключих и се скрих в банята.
Нощта беше изпитание. Наско легна на дивана, а ние с Жоро на матрак на пода. Дълго се въртях, а отгоре се носеше такова хъркане, че стените вибрираха.
Жоре, направи нещо. Не мога да заспя.
Какво да направя? Да не го будя? Обърни се на другата страна, ще свикнеш.
Не свикнах. Сутринта станах разбита, с главоболие. В кухнята ме чакаше изненада куп мръсни чинии, трохи по масата и празна тава. Всичко беше изядено.
Станали са гладни през нощта, обясни сънено Жоро. Големи мъже, организъм иска. Не се сърди, ще купя кюфтета довечера.
Жоре, закъснявам за работа, нямам време да мия тази планина. Измийте си сами.
Разбира се, няма проблем!, бодро обеща той.
Вечерта се прибрах с надежда, че ще е чисто. Но още на вратата видях чужди обувки. От стаята се чуваха гласове вече бяха трима или четирима. Миришеше на пържен лук и евтино пиво.
Влязох. Около масата седяха Жоро, Наско и двама непознати. Масата беше затрупана с кенчета, опаковки от чипс и риба. По пода люспи. Телевизорът гърмеше с футболен мач.
О, Мимето дойде!, скочи Жоро, леко залитайки. Гледаме футбол! Наско доведе съседите, запознахме се, страхотни момчета!
Погледнах ги. Страхотните момчета приличаха на редовни посетители на кварталната кръчма.
Всички вън, казах тихо.
Настъпи леко затишие, но никой не помръдна. Наско се изтегна на дивана моя диван, с любимото ми одеяло, вече на петна.
Жоре, жена ти много строга бе! Не дава на мъжете да се отпуснат. Възпитай я малко, много се разкомандва.
Жоро се изчерви, погледна ту мен, ту приятеля си. Явно искаше да изглежда мъжкар пред компанията.
Миме, защо правиш сцени пред хората? Иди в кухнята, сготви нещо, ние ще гледаме и ще се разотидем. Не ме излагай.
Почувствах как земята се изплъзва под краката ми. Мъжът ми, който винаги беше грижовен, сега заради одобрението на някакъв простак, се превърна в чужд човек.
Казах всички вън. Това е моят дом. Няма да търпя кръчма тук.
Моят, твоят все тая! Ние сме семейство!, възмути се Жоро, но в гласа му прозвуча истерия. Наско е мой гост! Имам право!
Наско стана, залитайки. Беше с глава по-висок и два пъти по-широк от мен.
Я си намали тона, домакиня. Мъжът ти каза стой в кухнята, значи там ще стоиш. Не пречи на хората да си почиват.
Не отстъпих. Извадих телефона.
Имате минута да напуснете. Иначе викам полиция.
Съседите се оказаха по-схватливи от Наско. Бързо се изнизаха, мърморейки за много работа и раждаща жена.
Наско изплю на килима (на моя килим!) и погледна Жоро.
Жоре, ти си мекотело. Жената те върти както иска. Аз такава отдавна щях да поставя на място. Айде да пушим на стълбите, тук не се трае.
Излязоха, тръшкайки вратата. Останах сам сред разрухата. Гледах люспите по килима, петната от бира по масата, планината чинии, която се беше удвоила.
Започнах да чистя. Събирах боклука, миех, проветрявах. Когато апартаментът отново заприлича на дом, беше след полунощ. Мъжете не се върнаха.
Дойдоха призори пияни, шумни, нахални.
О, спи принцесата!, изрева Наско, влизайки. Ние се разходихме! Душата иска простор!
Жоро се кикотеше, опитвайки се да си събуе обувките.
Излязох по халат.
Лягайте да спите. Утре ще говорим.
Може пък да не искам да спя! Може да искам още купон! Жоре, къде ти е музиката? Пускай!
Посегна към уредбата.
Не смей. Сега е три през нощта. Съседите ще извикат полиция.
Пука ми за съседите! Свободен човек съм!, Наско тръгна към мен. Ти, кокошко, не ми казвай какво да правя!
Жоро стоеше до стената и се хилеше.
Наско, тя ми е с характер, огън жена!
Наско ме хвана за рамото.
С характер? Сега ще го пречупим…
Измъкнах се, бутнах го. Той падна на пода, събаряйки закачалката.
Вън! И двамата вън!
Миме, кого гониш? Мен? Мъжа си?
Мъж вече нямам. Имам съпиец на този алкохолик. Махайте се!
Айде бе!, Наско стана, търкайки ребрата. Жоре, тръгвай. Няма да стоим в тази дупка. Имам идея при Станка ще идем, тя е добра жена, не като тази…
Жоро ме погледна с мътни очи.
Миме, сериозно ли? Нощ е… Къде да идем?
Все ми е тая. При Станка, при Мария, на гарата. Ключовете остави на шкафа.
Ах така!, в Жоро се събуди пиянска гордост. Добре! Ще видиш! Ще съжаляваш! Ще молиш да се върна! А аз ще помисля! Айде, Наско! Тук не ни ценят!
Излязоха, дори не взеха дрехи. Жоро по дънки и тениска, Наско в анцуга. Затворих вратата, заключих с горния ключ и резето. После се свлякох по стената и заплаках.
Следващите три дни минаха в тишина. Взех отпуск, за да се съвзема. Събрах нещата на Жоро в куфари и ги изнесох в коридора. Чаках. Знаех, че ще се върнат.
Дойдоха в четвъртък вечерта. Видях ги през шпионката жалка гледка. Жоро небръснат, с посинено око, Наско треперещ от махмурлук.
Отворих, но не свалих веригата.
Миме, отвори, трябва да поговорим.
Говори през веригата.
Стига, Миме. Спахме на улицата, на гарата. Парите свършиха, телефонът падна. Наско си изгуби картата. Пусни ни да се изкъпем, да хапнем. Дошли сме за нещата… и аз… искам да се прибера.
Наско да ходи при жена си. Или при Станка. А ти…
Миме, Наско без мен не може, нуждае се от помощ! Нали сме приятели!
Приятели?, изсмях се. Твоят приятел за три дни разруши семейството ти. Обиждаше жена ти, превърна дома ти в кочина, подтикна те към пиене. А ти, вместо да ме защитиш, се правеше на мъж пред него. Върви с него. Бъдете мъже на гарата.
Не разбираш! Това е мъжко приятелство!
А това е женска гордост. И мой дом. Утре сменям ключалките. Вещите ти са събрани, ще ги изнеса.
Затворих, свалих веригата, избутах куфарите и пак затворих вратата.
Миме! Нямаш право! Това е общо имущество!, изрева Жоро.
Апартаментът е от баба ми, Жоре. Забрави ли? Ти си само временно регистриран. Ще те отпиша през съда. Чао!
Чух ги дълго да се карат на стълбите. Наско ругаеше Жоро, че е мека китка, Жоро се оправдаваше. После утихнаха.
След седмица разбрах от обща позната, че Наско се върнал при жена си паднал ѝ в краката, обещал да спре с пиенето, тя го прибрала, но го държала изкъсо и му взела парите. А Жоро… Жоро живееше при майка си.
Появяваше се още няколко пъти трезвен, с цветя, молеше за прошка. Казваше, че бил глупак, че Наско го объркал, че повече никога…
Но не отварях. Помнех онзи поглед, пълен с презрение, когато седеше с компанията. Помнех как позволи на чужд човек да ме блъсне. Помнех как избра авторитета на квартала пред семейството.
Една вечер, докато пак дежуреше под прозореца, излязох на балкона.
Жоре, тръгвай си. Подала съм за развод.
Миме, за какво? За една глупост? Пет години сме заедно!
Не заради скандала, Жоре. А защото ти вкара мръсотия в дома ни. И когато поисках да я махнеш, застана на нейна страна. Не мога да живея с мъж, за когото мнението на пиян неудачник е по-важно от спокойствието на жена му.
Той не е неудачник! Той е приятел!
Приятел не руши семейство. Приятел не унижава жена ти. Това не е приятел, Жоре. Това е паразит. А ти беше идеален гостоприемник.
Върнах се вътре и затворих балконската врата. В апартамента беше тихо и чисто. Ухаеше на кафе и ванилия. Седнах в креслото с книга и за първи път отдавна се почувствах у дома. Самотата беше малко тъжна, но спокойна. Никой не хъркаше, не ядеше пилето ми с ръце и не ми даваше акъл.
А Жоро и Наско още дълго обсъждаха случилото се зад гаражите, пиейки евтина бира. Наско убеждаваше Жоро, че всички жени са змии и че на мен просто не ми е стигал истински мъж. Жоро кимаше, но дълбоко в себе си, гледайки олющените стени и подпухналото лице на най-добрия приятел, разбираше, че е изгубил рая си, заменяйки го за тази мръсна, студена дупка. Но не му стигаше смелост да го признае.
Днес разбрах, че домът е крепост, която трябва да пазиш от натрапници, дори когато идват под маската на приятелството.
