Живея сама почти половин живот. Не, бях омъжена, но след година от брака мъжът ми, Петко, напуска семейния ни дом. Точно тогава раждам дъщеря си Сия. На последно място Петко ни оставя тристаен апартамент в София, за да можем да се справим. Втори път да се оженя не планирам, а и самата не съм типът, който търси нова връзка.
Сия порасна и станала самоуверена момиче. Трябваше да я поставя на крака, а проблемите ни се натрупват като вълна. Правя всичко от сърце, но усещам, че й липсва бащиното рамо. Не мога повече да й осигуря това. Поради това дъщеря ми започва да се привързва силно към всички момчета, с които поддържа приятелства или връзки. Не всички ги приемат такава настойчивост. Често се налага да успокоявам Сия и да лекувам разкъсаното ѝ сърце. Но съдбата е благосклонна и тя среща своя мъж Даниел.
Даниел е трудолюбив и добродушен. Аз съм само за това, че Сия се ожени за него. Той уважава мен и Сия. Какво повече да искате? Смятам го за идеален зет. Но приказките не винаги са истински. Мина половин година от сватбата им и Даниел започва да се променя.
В същото време се грижа за майка си Елена, която още е живо. Тя ме ражда рано, както и Сия, затова съм и баба. Сега обаче майка ми се разболява. Умората я удря толкова силно, че я приемам в къщата си и я гледам постоянно. Нямам къде да я изпратя, защото тя живее с мен. Тази идея не се харесва на зетя.
Не разбирам защо Даниел се ядосва. Не го принуждавам да се грижи за старичката. Всички тежести падащи на моите рамене. Майка ми не е взискателна, а само малко по-изискана. Не ми е ясно какво го дразни.
С времето ситуацията се влошава. Сия се изравнява с Даниел и двамата ме избягват. Първо ядем заедно на масата, а сега децата се скриват в стаята си. Опитвам се да поговоря с тях, но без резултат мълчат и търсят оправдания.
Не ме утешават и внуците. Твърдят, че живеят за себе си и не се притесняват за нищо. Първо настоявам, после се отказвам това са техните въпроси, които ще решат сами. Обаче Даниел започва да ме притиска, както всички казват. В къщата си се държи като господар, но не вдига пръста да ремонтира или да купи нещо за апартамента. Често излиза с приятели в клубовете. Не разбирам къде се е изгубил онзи чудесен зет, когото видях в началото.
С всеки изминал седмичен период Даниел става все по-непоносим. По време на Нова година той отказва да празнува с нас. Взема Сия в стаята си и отпразнува отделно с майка си. В полунощи дъщеря ни се опита да ни поздрави, но Даниел дори носа не извади.
На следващия ден той ми казва: Продаваме къщата на майка ти и купуваме отделен апартамент. Не знам как да реагирам. Как така живеят в къщата ми вече половин година, без да платят нищо? Доста ли е това?
Не, не мисля така. Платете си свой апартамент. Това е къщата на майка ми. Не я продаваме, тя ще реши сама, вдишвам се, изпълнена с гняв.
Това гневи Даниел. В същия ден събира вещите, взема Сия и тръгва към родителите си.
Тъжа, че дъщеря не се противопостави с думи, но това е нейният живот. Ако смята, че така ще е по-добре, нека живее с Даниел.
Правилно ли се е постъпило? Как бихте реагирали на нейно място?
