Поли, готова ли си? Ще закъснея за училище! извиках, докато раздрусах последната риза на Кирил и я окачих на простора, който бе опънат на балкона. Балконът, остъклен само наполовина, с олющени от времето стени, ми беше любимото място в целия дом.
Приближих се до парапета и, както винаги, застинах. Седмият етаж даваше чудесна гледка към река Марица и безкрайните зелени дървета наоколо. Утрото вече се бе разположило удобно всичко бе обляно в пролетно слънце, което директно бодеше очите. Слънце, живот, перспектива толкова много светлина, че човек се чуди как може някой да се оплаче, когато всичко хубаво предстои. И на мен също ми предстои. Ще се справя с всичко стига малко повече акъл и воля, ще стане както трябва!
Изневиделица облак засенчи слънцето и се сепнах. Изгледът изведнъж стана сивкав и реалността ме удари. Винаги е така: следваш мечтите, после плес, и те връща обратно в обикновението. Макар… Както казваше Светла реалността е това, което си направим сами. Всичко зависи от нас. Май е права. В крайна сметка е умна жена завърши университета, работи за себе си и ми твърди, че и аз имам шансове. Дали ще искам? Въпросът не е дали искам нещата са по-сложни. Баща ми сам няма да се справи. Малките са още деца, пари едва стигат няма друг избор освен да работя и да помагам. Университет или работа? Дотам се свежда всичко, а отговорът засега е само един.
Погледнах малкия часовник, който татко ми подари, когато бях във втори клас, и се стреснах ще закъснеем! Грабнах празния леген и се спуснах към балконската врата.
Поли беше заспала с ръчичка под бузата толкова сладък сън, че се загледах в нея. Каква хубава беше тази моя малка сестричка! Дълги, извити мигли чак опираха в бузките ѝ, русите къдрици разхвърляни по възглавницата. Имаше доста работа с поддръжката на тия коси, но не исках въобще да ги преподреждам красота, която трябва да се пази. Майка ни беше със същите. Стегнах устни. Не обичах да мисля за нея, за това предателство защото ни предаде, напусна, остави. Поли беше съвсем бебе и не си спомня, често наричаше мен мамо и това понякога ставаше причина за шушукане по площадките. Аз се усмихвах спомням си първия път как бабите ми скочиха…
Преместихме се в този апартамент, когато почина баба ми и баща ми унаследи нейното жилище. Старият ни двустаен беше вече тесен тук, в четиристайния, всички имахме собствено кътче.
Баба беше строга, уважавана, доцент в Пловдивския университет. Не говореше със съседите и ги смяташе за прости хорица. Като бях малка, не разбирах много, по-късно се опитвах да я виждам колкото се може по-рядко. Не ми харесваха нито думите ѝ, нито отношението към хората ходех само за да помагам, стисках зъби и преживявах каквото и да каже.
Същата като майка си си! Едва ли ще излезе нещо свястно от теб, освен ако не се проявят нашите гени, пък май природата е почивала върху баща ти… Само знанието ще те спаси учи, иначе ще свършиш като нея!
Мълчах. Никога не търпеше възражения. Баща ми не ме упрекваше след нейните жалби, но като го виждах притеснен и затворен целия ден, знаех това беше истинското наказание. Затова по-добре кротко да си свърша работата и да си тръгна. Само веднъж се възпротивих избухнах, забраних ѝ да говори за сестра ми и брат ми така.
Тия ти брат и сестра не са на баща ти нямам нищо общо с тях! Забранявам ти да ги споменаваш в къщата ми! Разбра ли?
Тогава повече няма да идвам! вече треперех от гняв.
Какво каза? явно се учуди толкова, че за миг дори се успокоих, макар малко по-рано бях готов да изпочупя порцелановите ѝ фигурки. Мразех ги! Часове наред прах да бърша, докато ме гледа строго… Фарфорът бил скъп, а децата не ѝ семейство…
Няма да дойда повече! метнах якето и излетях навън. До вкъщи стигнах за минути. Поли гукаше от кошарката и я грабнах в ръце.
Ти си Моя! И Кирчо също! Всички сме едно семейство, ясно?
Татко надникна от банята, където переше детски дрехи, и гледаше изненадан как ревем с Поли накуп. Кирил, който учеше в кухнята, дотича и пита:
Какво им става на тези?
Не знам…
Жени! сви рамене и ни прегърна двете. Айде, ще ядете ли? С тате сготвихме картофи.
Обади се баба час по-късно. Сложих недоизмитата чиния в мивката и спрях водата. Гласът на татко звучеше ту изненадано, ту ядосано, накрая – ядосан и тъжен. Свих се на стола и чаках скандал…
Но нищо не стана. Тази вечер татко просто дойде, прегърна ме и целуна по челото.
Повече няма нужда да ходиш при баба си.
Защо?
Защото не може никой да унижава тебе и близките ти, дори да ти е кръв.
Виж, дишах с облекчение. Край на тежките упреци и обвинения. Мога да се погрижа за малките и за собствените си неща.
Баба почина година и половина по-късно. През последните месеци започнах пак да я посещавам след една болнична визита с баща ми. В болничното легло тя беше друга крехка, без сили. Само острият ѝ тон си остана същият. Аз стисках ръката на татко:
Ще остана!
Миличка…
Трябва!
Медицинските сестри въздъхнаха с облекчение, когато разбраха, че ще има кой да посредничи. Тъкмо следях сутрешните визити, защото учех на втора смяна. Щом седнех права до леглото, баба смекчаваше тона и всички можеха спокойно да си вършат работата.
Чудесно момиче си ти! старшата сестра ме прегръщаше. А твоята баба… Недей да се ядосваш, че е такава. Ако човек не е бил щастлив, нищо не разбира за себе си.
Последният ни разговор беше тих. Баба гледаше облаците, а когато ставам да си тръгвам, прошепна:
Прости ми, момиче… За всичко… Погрижи се за баща ти…
Кимнах, вдигнах се и я целунах по бузата.
Почивай си! Ще дойда пак довечера.
Тя се обърна настрани и ме изпроводи без думи. Същата вечер я нямаше. Изслушах новината безмълвно, взех малките и се затворих с тях в стаята. Беше ми трудно, но за татко още повече тя си му беше майка… Знаех, че ще седи дълго в кухнята, после ще избърше сълзите и ще ни сготви утре.
Преместването беше трудно. Поли беше болнава, Кирил пакостеше, не искаше да учи, а татко тичаше между работата и вкъщи. Аз събирах багажа и се надявах, че на новото място нещата ще са по-добри. Към кого се молех, не знам, но сякаш някой ме чу.
В новия апартамент всеки имаше стая, но накрая пак се събирахме: леглото на Поли в моята, Кирчо постоянно притичваше до кухнята главно, защото аз седях там. Учим заедно, готвим, помагаме си.
Посоли картофите! решавам задача по физика трудно ми е това.
Вик, супата закипя, после какво?
Сега! Оставям химикалката и режа морковите.
Не мога с тези отрицателни числа! Вик?
Дай да видя!
Поли драскаше с моливче до нас. Щом всички учат, и тя така!
Отначало ми беше сложно. Татко бе на работа, децата основно с мен. С Кирил лесно се оправям, но Поли беше по-трудна. Градината помагаше, иначе често трябваше да изпускам училище при нейни простуди. Докато не се появи Светла.
Запознахме се случайно на площадката. Още първите дни извеждам Поли да играе, а там поговорки, клюки, жени, баби, бащи… Поли поиска на люлката, но имаше опашка.
Мамо! викна тя, а всички се обърнаха като на командировка.
Майка? Тази ли? Колко ли е голяма? Ох, добре, че не са моите…
Заваляха подмятания, съвети, клюки. Поли плачеше за люлката, аз не знаех как да изведа сестра ми по-далече.
Какво става тук? Дочу се глас със строг метален тембър. Всички замълчаха.
Светле, здравей!
Стегната, поддържана жена взе на ръце сина си.
Добре че си тук. Нашата нова съседка май не ѝ хареса атмосферата.
Тя изгледа жените една по една.
Какъв е проблемът? попита с тих, но твърд глас.
Една активна баба веднага почна:
Ами виж, Светле, момиче малко, дете гледа, възможно ли е да си майка на тези години? Някой ще я санкционира ли? Децата на такива не им е мястото тук, в детски дом по-добре! Да си учи!
Това ли беше всичко? Светла сви рамене.
Жените мълчешком си тръгнаха.
Как се казваш? попита тя.
Виктория, а това е Полина.
Добре, без лели просто Светла. Разбра ли?
След това Светла стана моята първа истинска приятелка. Хората ще кажат: каква дружба може да има между млада жена и тийнейджърка? Но явно съдбата прецени, че ми трябва точно тя.
Оказа се, че Светла е адвокат и хората във входа искат и се страхуват от нея. Беше безупречен професионалист и много неща знаеше.
Представи си колко знам за тях! смееше се тя, докато мъкнехме пердетата да ги пера.
Яд ли ги е ли?
Всички обичат да изглеждат добри в очите на другите. А когато не са? Точно тогава опира до мен.
Аз кимнах. Точно затова баща ми ни премести тук да избягаме от миналото.
Светла беше единственият човек, на когото разказах за майка ни. Бях натрупала болка ако баба е била права, дали няма да стана като нея?
Една вечер тя ме помоли за услуга.
Имам дело, после лекар, а после среща. Ще храниш ли котарака?
Ама това е само котка!
Не е ако не се храни, ще вие цяла нощ, ще ме буди.
А ако го заключиш?
Проведе ме до кухнята, посочи ми котарака Баро.
Гледай! Поиска да се заключи. В същия миг трясък, който разтърси вратата.
Уау!
Да, ето така, докато не го пусна каза смях Светла.
Обясни ми къде е храната и тръгна.
Аз закъснях от училище, после Поли се бави обличане в градината, а Кирил иска помощ по математика. Към осем вечерта стигнах до Светла.
Извинявай, Баро, забавих се! сипах му гранули.
Вратата се хлопна, Светла влезе капнала.
Благодаря, че дойде. Аз… започна, после не издържа и заплака, скрила лице.
Седнах до нея и я прегърнах през раменете.
Прости, вече не издържам тежък ден, нямам с кого да говоря. Майка си отиде, никой не остана.
А аз? попитах я тихо.
Светла се усмихна през сълзи.
Къдриците ти… Винаги исках да имам такива. Жените никога не ценят това, което имат. И… дете.
А детето?
Тръгнах смело към болната тема. Светла измъкна една папка.
Ето го. Моят присъд никога няма да мога да имам дете, по моя вина. Понякога грешките струват много.
Забременяла на мига след сватбата, с Максиан били заедно от деца приятелство, после любов, после семейство. Чакаха бебе, отложиха всичко, но на почивка в Гърция катастрофа… После няма бебе. Дълго лежала с гипсиран крак и ребро, плаче, не говори. Максиан полудява, отчуждават се, развод. Животът продължава, една година по-късно се срещат в съда вече приятели, но не и семейство. Познати по душа, но твърде много болка, за да се върне всичко.
Направи ми предложение отново, но как… ако той искаше дете, а аз не мога…
Сигурна ли си? Всяка медицина дава шанс, дори и малък.
Едва ли. Но какво ще стане, ако не успея?
Опитай първо! После ще плачеш. Не се отказвай казах.
Тя ме прегърна.
Откъде толкова мъдрост у дете като теб?
Имам добри учители измърморих и сложих чайника.
Я разкажи, защо имаш само баща? А къде е майка ти? Щом ти ми сподели, сега съм ред сподели и ти.
